14 октомври: Почитаме Св.Петка - покровителка на брака и патрон на семейството

На 14 октомври православната църква чества паметта на Света Петка (Параскева), българска светица и отшелничка, живяла през Х-ХІ век.

Скиталческа е съдбата на мощите на светицата. През 1238 година цар Иван Асен пренася нетленните останки на света Петка Българска в Търново, в новопостроения за тях храм „Преподобна Петка". През 1393, след превземането на старопрестолния град от турците, били пренесени във Видин, а три години по-късно, след падането на града, преместени в Сърбия. През 1521 година Сюлейман Великолепни превзема Белград и ги изпраща в Цариград, където са приети с благоговейна почит от Цариградската патриаршия. Столетие след това Патриаршията предава мощите на влашкия войвода Йон Василий Воевод. Пренасят ги в град Яш, Румъния, където се намират и до днес.

Обредни практики и ритуали

С деня на Света Петка Търновска в народния календар започвали зимните празници. Дойде ли Петковден – казвали старите хора – ще си отдъхнем, защото Преподобната ни повежда към Разпус. Така на места наричали празника, защото от този ден до Димитровден ставало разплащането с ратаите, наемните работници, овчарите.

С празник дедите ни отбелязвали подготовката си за зимата. Скривали ралата под сайвантите в очакване на първия сняг, овчарите пускали овните при овцете, правели „овча сватба", но внимавали това да стане на „лек ден", съобразявали се с фазата на луната. Тя трябвало да „отива на пълно", та да се пълни кошарите с малки агънца.

На този ден се извършвали още куп традиционни обредни практики, защото Света Петка била покровителка на брака и патрон на семейството. От Петковден са разрешени годежите и сватбите. На този ден се правело и първото зимно хоро, на което се залавяли за първи път несгодените моми. Тогава започвали и родово-фамилните тържества, които в различните области на България носели различни названия –„светец", „оброк", черкуване", „наместник". Изказвала се почит и към невидимия митичен семеен покровител, който в представите на старите българи бил смок или змия. Наричали го „стопанин", „домошар" и го чествали и на този ден през годината. Затова и на Петковден се освещавали новопостроените къщи. Правел се курбан, задължително с мъжко животно. Стопанинът го колел на прага на новия дом, до огнището или под плодно дръвче, в чест на домашния дух покровител.

Вярвания и магически послания

Съществувало вярване, че ръката на Преподобната майка Петка посочвала къде под земята има животворна вода и на кое изворче или кладенец водата е целебна. Ако селото си имало аязмо, всички се събирали там. Правел се общоселски курбани. Колело се общинско животно – бивол или бял овен. Сядали на обща трапеза. Редно било и по домовете си да занесат по паница от курбана.

В някои тракийски села денят на света Петка се смятал за женски празник, защото освен всичко друго, светицата била възприемана и като лечителка. Затова тук и обредите имали магически послания. Жените омесвали питки, намазвали ги с мед. Варели и курбан от черен петел или кокошка. Докато птицата се готвела, излизали извън селото, на високо място с изглед „към изгрев слънце", правели бразда, до браздата слагали храна, та като дойдели „болестите и злочинковците" да хапнели и да си ходели по живо по здраво,пише Клуб 50.

От Петковден до Димитровден започвал 12-дневен отрязък от време, подобен на мръсните, поганови дни, броящи се от Коледа до Йордановден. И тези 12 дни били изпълнени с много магически действия и заклинания за здраве и плодородие през следващата стопанска година.

Това е и денят, в който празнуват Петковците. До преди няколко десетилетия това име, ведно с Иван и Георги., е било сред най-разпространените в България. Има няколко Петковци в нашата история, оставили значим отпечатък: капитан Петко Войвода; Петко Каравелов – три пъти министър-председател, един от „Строителите на съвременна България"; Петко Стайнов – юрист и политик; писателят Петко Тодоров – майстор на идилиите; Петко Стайнов – незрящ композитор, Петко Славейков – поет, публицист и политик.

Всеки от тях е оставил диря в историята и културата на България и заслужава отново да бъде възкресен споменът за него.