Внасям жалба до министър Б. Нанев срещу шефката на вътрешно отделение д-р А. Хаджиева, отказа лечение на баща ми с думите: Каквото и да направите, ще умре...

Болният ми 72-годишен баща Димитър Христов от село Бело поле едва оживя в болница “Токуда” - София, след като 4 дни в областния онкологичен диспансер в Благоевград го оставиха без хемодиализа при остра бъбречна недостатъчност. Повече от 24 часа не бе уринирал, отказаха да го преместят в реанимация на областната болница с оправданието “няма клинична пътека”, разкри пред в. “Струма” дъщеря му Елена Петкова. Читателката поиска думата, за да разкаже за отношението на лекарите в Благоевград към баща й. Ето какво каза Елена Петкова:

Докато лекарите в диспансера по белодробни заболявания чакаха баща ми да умре, аз подписах, че отказвам лечение и го заведох в болница “Токуда”. Там го стабилизираха след 11-дневно лечение в централна реанимация и ни насочиха за болницата по район - в Благоевград, но завеждащата на вътрешно отделение д-р Антоанета Хаджиева отказа прием въпреки фиша от Спешно отделение и ни изгони с думите: Баща ви е много болен, вие защо си мислите, че той до края на живота си трябва да живее по отделенията?

Баща ми Д. Христов е диабетно болен от 10 години, през последните 3 месеца е на инсулин. Често се налага да влиза в болница, постъпвал е на месец по 2 пъти, защото страда и от заболяване на белия дроб. Лекувал се е както в областната болница във вътрешно отделение и инфекциозно, също и в диспансера за белодробни заболявания. Проблемите с белодробното заболяване се задълбочват през есенния и зимния период, когато има влага. На 14 декември следобед извиках Спешна помощ, тъй като на баща ми рязко спадна кръвното налягане 90/40. Докторът го транспортира с линейка до Спешно отделение, направиха му изследванията и казаха, че трябва да постъпи във вътрешно отделение при завеждащ д-р Антоанета Хаджиева. Тя по телефона отказа да приеме баща ми, по думите й той не е за нейното отделение. Д-р Хаджиева го познава, защото той по няколко пъти в годината е лежал в отделението й. Баща ми бе приет в диспансера за белодробни болести. Настанихме го вечерта, на другия ден баща ми спря да уринира. След ден го заварих видимо пълен с течности - подут, и за него нищо не бе направено. Наложило се е болните да го спасяват през нощта, като са му бъркали в устата, защото е колабирал. Оказа се, че на баща ми за два дни в болницата не са му направили ехографски изследвания на бъбреците, не е изследван и креатенинът. Никой не си бе направил труда да го премести в реанимация, въпреки влошаване на състоянието му. Вечерта дежурен лекар бе д-р Мотикарски, съобщих му, че баща ми ще се пръсне, подут и неуриниращ вече 24 часа. Отговорът му бе, че нищо не може да направи, баща ми е с много заболявания - сърдечна недостатъчност, белодробно заболяване, захарен диабет и бъбречна недостатъчност.

И тук искам да разкажа какво прави диспансерът в Благоевград за своите пациенти.

Преместиха баща ми във втората сграда, освободиха стаята и ни оставиха нас, дъщерите, да го гледаме и да чакаме да умре. Отивам втори път да моля баща ми да бъде преместен в реанимация, не можех просто да чакам да умре. Наложи се дори да звъня за помощ на тел. 112, откъдето ни обясниха, че се нуждае спешно от хемодиализа. Шокирана съм от факта, че цяла нощ аз и сестра ми останахме заключени в една сграда, без дежурен лекар и медицинско лице, само с една санитарка, която ни даде сами да премерим кръвното му налягане. Чакахме цяла нощ - да умре или да започне да пикае. Сутринта потитах как да бъде преместен баща ми от диспансера в реанимация, отговорът на дежурния лекар д-р Мотикарски бе: Няма клинична пътека. При направените изследвания се установи, че креатенинът е скочил над 400 - при норма 120, при това състояние диализата е задължителна. Мина и четвъртък, а никой от лекарите не предприе преместване за хемодиализа, през това време се чакаше баща ми да умре. Тогава реших, че трябва да го изтегля сама оттам, разписах, че го взимам на собствена отговорност, и тръгнах за София. Без никаква предварителна уговорка постъпихме в неотложно звено на болница “Токуда”, където светкавично се направиха всички изследвания и започнаха лечение в нефрология за извършване на хемодиализа, но по същото време при поставяне на съдов достъп баща ми изпадна в клинична смърт, веднага бе реанимиран - интубиран и поставен на апаратна вентилация. По време на 11-дневния престой в централна реанимация баща ми бе върнат отново към живота - стабилизиран, с възстановена бъбречна функция и спонтанно дишане. От болница “Токуда” го изписаха на 5 януари и го насочиха за продължаване на болнично лечение в болницата по района - в Благоевград, където да бъде под лекарско наблюдение, защото има перистиране на застойни белодробни прояви, всичко това го има документирано.

Постъпихме по етапния ред в Спешно отделение в МБАЛ - Благоевград, откъдето ни оформиха фиш за постъпване във вътрешно отделение. Баща ми бе все още с нисък хемоглобин, но с възстановена бъбречна недостатъчност, прикован на легло. Пренесохме го на ръце до болничното легло, дежурният лекар д-р Ивайло Димитров каза, че трябва завеждащият д-р А. Хаджиева да назначи лечение на баща ми. Д-р Хаджиева пристигна с думите: Баща ви е много болен, вие защо си мислите, че той до края на живота си трябва да живее по отделенията, имам спешно болни и вашият баща е за лечение вкъщи, там да си го обгрижвате, а не да тичате от болница в болница. Всички хора умират, вашият баща има сериозни заболявания - изброи ми ги и отказа да го приеме. Той чу целия разговор, обидните й думи и викове станаха достояние и на другите лежащо болни. Тя ме познава, и друг път съм била там с баща ми. Помолих я чисто човешки да остане поне тази вечер, докато намерим медицинско лице да го наблюдава, а тя ми каза: “Вие какво работите?” Отговорих, че съм фризьорка по професия, при това ми каза: “Аз уча ли ви как да подстригвате?”. Премери кръвното му налягане, преслуша го и ни отпрати. Изгони ни, а баща ми се нуждаеше не от някакво специално лечение, а от медицинско наблюдение, аз не съм компетентна. С болка и сълзи на очи прибрах у дома болния си баща, който оживя в реанимация и сега се нуждаеше само от наблюдение на състоянието му - не мога да меря кръвно, да бия инжекции и да правя изследвания, но се научих. Неволята учи на всичко, превърнах се в медсестра, сега аз му правя инжекциите.

Искам да уточня, че намерих медицинска сестра, която да му взема кръв за изследвания, баща ми има кой да го обгрижава - майка ми, аз, сестра ми, всички сме покрай него. Вече става сам, може да сяда и да се храни. Адекватен е, диша спокойно, което е показателно, че се подобрява. След като се сблъсках с толкова лекари, които отказват да помогнат на баща ми, реших сама да му помогна.

Отношението на лекарите в “Токуда” е различно от това на колегите им в Благоевград, благодаря на целия екип на д-р Симеонов.

Семейството сме единодушни - внасяме жалба за отношението на завеждащата д-р А. Хаджиева в Министерство на здравеопазването и МБАЛ - Благоевград.

ЕЛЕНА ПЕТКОВА, Благоевград