Уволниха ме дисциплинарно, защото не си затварях очите и не мълчах

Уважаема редакция,

Казвам се Надка Манова, родител на дете с увреждане и бивш социален работник в ДЦРДУ "Символ на любовта" - гр. Гоце Делчев. Искам чрез страниците на вестника да разкажа за моите неприятни преживелици в Дневния център. Искам да разкрия защо водя дела срещу фондацията и ръководството за наложено ми неправомерно дисциплинарно уволнение.

Две години работих в центъра като социален работник и преживях ужаса от неестествените за хуманно заведение обноски, поведение и отговорност към децата с увреждания на служителите там. Към изповедта, която правя по-долу, ме провокира публикуваното във вестника трогателно писмо от майката на болния от тежка епилепсия и пареза 3-годишен Кънчо - Здравка Петрова. Провокираха ме и усилията, които се правят след писмото на Петрова за замазване на случаи като този, който тя самата описва. След това писмо ръководството на центъра почна кампания "помолване" на родителите на децата да пишат до вашия вестник похвални и благодарствени писма към ръководството и персонала на центъра.

Уважама редакция, съвсем искрено и с болка предоставям на институциите и читателите на в-к "Струма" моята изповед, като заявявам, че безкрайно съжалявам, че досега се страхувах да кажа тези истини на глас.

Работех по трудово правоотношение към фондация "Символ на любовта - Дневен център за работа с деца с увреждания" на длъжност социален работник. Трудовият ми договор е №7/29.10.2007 г. На 23.11.2009 г. ми бе връчена заповед №2/23.11.2009 г., издадена от председателя на управителния съвет на фондацията, с която ми се налага наказание уволнение. Вменявят ми се следните нарушения - на 08.09.2009 г. и на 24.09.2009 г. съм предоставила на Лидия Петрова, майка на детето Стефан Атанасов Стефанов, информация, че при работа с детето й е употребена физическа сила над него от възпитателя Красимир Стаменов. По случая тогава дадох обяснения, поискани ми по реда на чл. 193, ал. 1 от КТ. Като съвестен социален работник съм подавала сигнали, в повечето случаи устни, и до директора на Дневния център Емилия Пандалиева, тъй като съм била напълно наясно с мисията на всички нас, които работим с децата с увреждания, и най-вече и от това, че съм майка на такова дете.

За всичко, което вършех и изисквах като отговорен и лоялен социален работник, обикновено ми се отвръщаше с мълчание или с психически тормоз, изразяващ се в отхвърляне на социалните ми доклади с мотиви, че били сухи и не съдържали достатъчно информация, което не отговаря на истината. Така заради моите забележки и изисквания да се спазват социалните нормативи и да се полагат повече грижи за децата директорката Емилия Пандалиева, на която станах явно неудобна, започна постепенно да настройва и манипулира срещу мен и персонала. Стигна се дотам, че г-жа директорката, подразнена от моите изисквания, ми заяви на няколко пъти, че мястото ми не е в Дневния център. Последният сигнал, който подадох, бе до членовете на управителният съвет на фондация в София.

Той бе адресиран лично до г-жа Мая Стоицева, която също е родител на дете с увреждане и която, разбира се, би погледнала на проблема най-сериозно, защото касае именно болни деца. В моя живот и в практиката ми като социален работник винаги съм се съобразявала с правилника, вътрешния трудов ред и най-вече с желанието ми да се подобри работата в центъра и да се помага на децата с оглед състоянието на всяко едно от тях. Но подаването на писмения сигнал до г-жа Мая Стоицева доведе до още по-голям психически тормоз, на който и най-търпеливият човек не може да издържи.

Преди да постъпя като социален работник в Дневния център, работих в отдел "Закрила на детето" към дирекция "Социално подпомагане" в гр. Гоце Делчев и съм напълно наясно с нормативните изисквания в тази област. И може би затова бе такава и реакцията ми. Но с посочването на нередностите в работата аз станах неудобна, към мен се създаде негативно отношение от ръководството и вместо сигналите, които подавах, да бъдат подложени на преценка от работодателя, се оказа, че за него е било по-лесно да ми наложи най-тежкото дисциплинарно наказание директно уволнение без предупреждение, за което в момента водя съдебно дело.

В Дневния център в Гоце Делчев работят хора от различни религии, но водещата е евенгелската религия, която се налага от самата немска фондация. Може би и моето непокорство и отпор да се подчиня на евангелизация изиграха голяма роля за отношението към мен, но аз съм православна християнка и не се поддавам по никакъв начин на други влияния.

В началото на 2008 година г-жа Димитрина Шопова, работеща в центъра, поиска детска евангелска библия - за детето си. След няколко дни Камелия Воденичарова - мюсюлманка, също служител, ми съобщи, че на децата от мюсюлмански произход в Дневния център се чете за Исус Христос. По-голямата част от децата в центъра са българомохамедани - Юсеин Рунт, Фатме Айруш, Реджеп Папукчи и др. Заявих на директорката Емилия Пандариева, че това, което се прави, е нередно, но ми бе отговорено отново с присъщото за нея мълчание. Събрах двете групи деца заедно с възпитателите и ги предупредих, че според чл. 14 /1/ от ЗЗД религията на децата се определя от техните родители и настойниците им. След този случай немският консултант в Дневен център "Символ на любовта" г-н Панен, директорката Пандалиева и евангелистите, работещи в центъра, се събраха на тайно заседание и от следващия ден започнаха още по-силни репресии срещу мен.

Уважаема редакция, пиша подробно за постепенното развитие на нещата в центъра, защото искам да насоча вниманието на институциите и читателската аудитория към опитите за насилствено евангелизиране на работещите и децата в детското заведение под натиска на немската фондация, както и за занижения контрол и грижи. Децата с увреждания в центъра се оставят по-често в ръцете на Христос, отколкото за тях да се полагат необходимите човешки и професионални грижи.

Пред очите ми са се разигравали жестоки гледки, като например как възпитателят Красимир Стаменов "учи" с шамари детето Стефан Стефанов да се облича, да се обува и събува. Детето е с диагноза аутизъм, хиперактивен, не гледа събеседника си в очите, не може да изразява нуждите си. При друг случай възпитателят Красимир Стаменов шамароса грубо по вратлето Стефчо, докато го учеше да оцветява круша, без да излиза от контурите. Детето е до такава степен наплашено, че като чуе гласа на възпитателя, застава мирно или си вдига ръката над главата, както прави беззащитен човек, за да се брани от ударите на по-силния. Такова вдигане на ръката над главата съм наблюдавала и при други деца - Иван Парнарев, Емил Ковачев и Велина Фантова. Спрях да се намесвам, въпреки че възмущението ми бе огромно, защото бях предупредена да не правя забележки на хората на г-н Готфрид Мюлер, а именно на Красимир Стефанов, сестра му Димитрина Шопова и Радка Стоинкова. За "отличната" си работа като възпитател и благодарение на послушанието си към евангелското немско семейство Готфрид и Йохана Мюлер, които са част от управителното тяло, Стефанов получи повишение от възпитател в социален работник.

Споделяла съм горните тревожни проблеми и с директора на отдел "Социално подпомагане" г-жа Недялка Цветкова, но, уви, и там не намерих помощ. Бе ми казано да си мълча, че с началник не се спори. Срам ме е, че се страхувах и мълчах толкова дълго време. Родителите на тези деца ми бяха гласували изключително голямо доверие, а директорката Емилия Пандалиева направи всичко възможно да ме изолира, за да нямам никакъв контакт с тях.

Искам да отбележа, че в центъра работят и съвестни служители, които с неимоверни усилия си вършат работата и помагат с любов на болните деца. Те също страдат, но са принудени да затварят очите и устата си пред нарушения и проблеми, на които са свидетели ежедневно, за да не загубят работата. Основната причина за отношението към мен и последвалото уволнение е, че отказах да стана евангелистка, което щеше да ми гарантира както внимание към мен самата, така и към болното ми дете. Би ми донесло дори и облаги, които получават послушните в центъра.

Многократно заместник-директорката Катерина Томова ми е казвала, че ако се науча да се моля и пусна Христос в сърцето си, детето ми ще се излекува. Атаките за моето евангелизиране продължиха и от логопеда Димитрина Шопова. Тя ми заяви на няколко пъти, че в моменти на дълбоки молитви е имала видение, а именно - протегнатата ръка на Христос, от която капело кръв, което означавало, че аз трябвало да намеря най-после пътя към светлината и сърцето ми да бъде отворено за Христовата обич. Тези неща ме потресоха, аз съм православна християнка. Така се стигна до събрание и пред целия персонал обясних, че съм православна християнка и че никой няма право по този начин да манипулира родители на увредени деца, на които и без това им е страшно тежко. Евангелството е втълпявано и на родителите на децата. При разглеждане на цялостни и текущи оценки заместник-директорът Катерина Томова не пропускаше да заяви на повечето родители, че всичко е в ръцете на Господ, което си е явен намек за евангелизация и на родителите на болните деца.

За грижите и отношението в Дневен център "Символ на любовта" в отдел "Закрила на детето" към дирекция "Социално подпомагане" са подавани сигнали и от родители. При всички подобни случаи на недоволство, забележки и оплаквания практиката в центъра е за виновни да бъдат обявявани родителите.

Цялото безразличие и бездействие от страна на дирекция "Социално подпомагане" в Гоце Делчев са непростими. Зетят на директорката на "Социално подпомагане" г-жа Недялка Цветкова - Георги Сердарев, е шофьор в Дневния център. Всичко, което става там, се знае от игла до конец и се покрива и замита, така че никой да не може да им хване лъжите. За всяка проверка от АСП се знаеше предварително и светкавично се подписваха договори, направления и доклади, преди да са пристигнали проверяващите. Така децата Моарем Долинов, Фейка Долинова, Юсеин Джамбазов и вече пълнолетният Славчо Николов едновременно ползваха социалната услуга - постоянна грижа в ДДЛРГ "Иван Кюлев" и Дневен център "Символ на любовта". Двете институции получаваха в пълен размер издръжката за тези деца, а директорката Емилия Пандалиева се оправдаваше, че щом директорката на "Социално подпомагане" знае за дублирането, не й пречи.

Само аз за цялата 2008 година съм преписала регистрите три пъти. Непрекъснато се налагаше да прехвърляме деца от Дневен център в Центъра за обществена подкрепа, и обратно. Отчетните форми за присъствието и неприсъствието на децата бяха разделени на две. На проверяващите се показваше само тази за хранодена. За 2008 година съм преписала също три пъти и книгата за храноден и накрая я оставих недописана. При проверките през 2009 година бе показана на проверяващите само отчетната форма за храноден, като книгата с бройките за деня бе покрита. Другата отчетна форма бе за реално присъстващите деца. Въпреки че всеки ден имах задължението да броя децата и да предавам броя им на медицинската сестра Мария Софкова, винаги имаше разминаване в броя на реално присъстващите деца.

ДЦРДУ "Символ на любовта", построен от немска евангелска фондация, е може би най-хубавият, но и най-показен център в страната. В него има сензорна зала, кабинети за кинезитерапевти и логопеди, тангентор и мн. други екстри с предимства за болните дечица. До подаването ми на сигнала до управителния съвет и по-точно до г-жа Мая Стоицова в центъра се работеше със старите програми, пренесени от директорката Емилия Пандалиева от Дневен център "Надежда", на който тя преди това бе директор. Тогава в Германия бяха изпратени да разгледат за една седмица техните центрове хора от персонала, които, като се върнаха, бяха обявени, че са специализирали в Германия и те са капацитетът на центъра.

В Дневен център "Символ на любовта" работи като логопед Димитрина Шопова, която дори не е дипломирана и не е завършила по специалността си. Същата все още не може да поставя логопедични диагнози. С деца с ДЦП, аутизъм и заекване работи по един и същи начин, затова особен напредък няма, няма и да има, докато не се намери добър логопед с образование и с желание за работа. Но директорката Емилия Пандалиева изрично ми забрани да вземам каквото и да е отношение при оценяването на нейната работа. През 2008 година директорката даже ме заплаши с уволнение, ако не направя отлична атестация на Димитрина Шопова, и това само защото тя е евангелистка и се ползва с протекциите и чадъра на немците, с които са в една евангелска общност, както и брат й Красимир Стаменов, който е от верните хора на семейство Мюлер. В центъра никога не може да има обективна преценка, мнение или да да се чуе истината, каквато е в действителност, защото там работят 11 човека, които са мнозинство и всички са роднини. Така се прикриват нарушенията и злоупотребите. Така е направен и защитният обръч около директорката Емилия Пандалиева, а истината се изопачава и се предава такава, каквато на тях им е угодна.

В центъра работят с хъс, душа, сърце и любов единствено кинезитерапевтите Нушие Ходжова и Димитър Милев, благодарение на които деца с парези и други по-леки диагнози се възстановиха.

След всичко, написано по-горе, аз и голяма част от обществеността на Гоце Делчев си задаваме няколко въпроса, на които на този етап не можем да си отговорим:

1. Кой позволява и дава лицензи на евангелски фондации, които се крият зад инвестиции, за да развиват и други дейности в България, или може би тези права им се дават заради помощите, които пристигат от чужбина и от тях се възползват само определени хора, послушни и влезли в "правата вяра"?

2. Знае ли се колко са в страната ни смазаните психически и заплашваните с уволнение социални работници, за да премълчават престъпленията, които се извършват в тези иначе хуманни институции?

3.Специалистите в дневните центрове трябва ли да бъдат избирани от подобни на тях квалифицирани специалисти? Кой позволява те да се избират по роднинска или евангелска линия?

4. Кой в нашата държава позволява чрез неквалифицирани кадри да се унищожава шансът на децата с увреждания?

С уважение: НАДКА МАНОВА, гр. Гоце Делчев