Структурни промени в средното училище - да, но какви?

Една от съществените причини системата на средното образование да не функционира пълноценно е липсата на яснота по такъв фундаментален въпрос, какъвто е въпросът за неговата структура. Оттук и многото и различни (често пъти взаимноизключващи се) проекти за развитието му. Поредното доказателство за това е шумно огласената преди повече от 7-8 години стратегия за развитието на средното образование в България, която, оказва се, също подлежи на ревизия.

Междувпрочем едно от малкото позитивни неща в нея освен матурите са подготвителните групи в предучилищна възраст. Извеждам този момент съзнателно, тъй като останалите елементи от предложената стратегия, повече или по-малко, са последствени не на нещо друго, а на опита със самата концепция да бъде възкресен моделът на УПК, на бившето ЕСПУ.

За какво иде реч?

Направената аналогия с УПК не е случайна. Двете степени на средното образование са именно основата, върху която просъществува моделът на ЕСПУ. Добре известно е обаче, че именно този модел трудно съчетаваше образователната и професионалната подготовка (да оставим това, че българското училище тогава ползваше безрезервно материалната база на големите промишлени предприятия, които днес не съществуват). Има и нещо друго: някогашното единно средно училище се вписваше в една по-цялостна концепция за всеобщо средно образование, докато днес за съвременна България е проблемно дори основното образование за немалка част от подрастващите.

В различните периоди на образователната ни система изключително жизнени се оказаха следните три типа училища, които и понастоящем биха били в състояние да отговорят на основните духовни потребности на съвременния ученик.

Първият тип училище - т.нар. професионално училище (занаятчийските училища) с двегодишен и тригодишен курс на обучение, без и със завършена средна образователна степен, с продължаване на образованието в съответстващата му гимназия.

Вторият тип е професионалната гимназия (по икономика, строителство и архитектура, механотехника, електротехника, гимназиите по изкуствата и т.н., и т. н.) - един от най-продуктивните образователни модели и понастоящем.

Третият тип е хуманитарната гимназия, с няколко профила - езиков, природо-математически, класически, полукласически (последните са известни до средата на миналия век). Днес липсата на този тип училище е запълнена от нищо незначещото вече СОУ, чието съществуване изкуствено се поддържа посредством профилираните паралелки, чието функциониране понякога е на равнището на профилите на бившето УПК.

Посочените модели придобиват актуалност и поради факта, че VII клас става последен клас за прогимназиалната степен. На тяхна основа е възможно най-добре да се преструктурира и самото учебно съдържание и да се определи съдържанието на всеки учебник - другият зависим изцяло от структурата на образователната система проблем.

Понастоящем разрешаването на този проблем е чисто формално - чрез различните варианти на учебници по един предмет. От това обаче най-малко печели ученикът. Варианти за учебни помагала са уместни единствено за СИП, където се надгражда базисната (задължителната) подготовка и която се явява междинното звено, осъществяващо прехода към следващата степен на образование - висшето училище.

В заключение: промените в образователната ни система са нужни не само поради изискванията на новия икономически ред, но преди всичко и от потребността за постоянното обогатяване на българската традиция в образованието. Подчертавам българската. Тя следва да бъде водеща във всяка една стратегия, независимо от това кога и кой я прави.

Доц. д-р Емил Кръстев