Синът ми е със 100% инвалидност, от “Социално подпомагане” отхвърлиха молбата ми за личен асистент, а аз напуснах работа, за да го гледам

В дирекция “Социално подпомагане” - Петрич отхвърлиха молбата ми за личен асистент на сина ми Емил Кузманов, който е със сто процента загубена работоспособност. Оправдават се, че тази година имат много молби по програмата “Социални услуги за качествен живот, фаза 2”, оплака се вчера Яна Кузманова от петричкото село Рупите. Тя е принудително безработна, напуснала е работа като бригадир в картонажен цех, регистрирала се е в Бюрото по труда, за да гледа сина си, който не може да съществува без чужда помощ.

През 2002 година синът й Емил Кузманов завършил Заводското училище в Петрич и заминал на абитуриентска екскурзия във Франция. На 1 септември същата година катастрофирал с мотор, има два прекъснати гръбначни прешлена в областта на гърдите, загубил е чувствителност в областта на таза и краката и вече осем години е прикован към леглото и инвалидната количка. Получава инвалидна пенсия 186 лева. Майката Яна Кузманова е подала жалба до Министерството на труда и социалната политика, в която моли да й се обяснят мотивите, с които е отхвърлена нейната молба да гледа сина си по програмата за личен асистент.

Членовете на комисията на “Социално подпомагане” - Петрич са написали нула точки на сина ми за критерия “близки”. Не знам с каква съвест са направили това. Баща му Чавдар е стругар и работи. По-големият му брат също работи, снаха ми има петгодишно дете, бременна е с второ. Няма близки, които по цял ден да гледат сина ми. За мен това са неверни данни, каза Яна Кузманова. Ето какво още разказа тя:

Срокът за одобряване на молбите бе краят на февруари. Резултатите трябваше да излязат на 1 март. Отидох на 1 март в “Социални грижи”. Срещнах служителката, която отговаря за нашето село в коридора. Тя ми каза: Емил не набра точки, не е одобрен, защото е добре с акъла. Стана ми много болно. Значи, ако не беше добре с акъла, синът ми можеше да има шанс да бъде одобрен. Друга социална служителка ме посъветва да отида при администратора Костадин Сапунаров. В коридора попитах Сапунаров какви са мотивите за отказа, той спря, обърна се към мен и каза: Не е одобрен. Това е.

Останах като гръмната, заплаках, тъй като синът ми не може да съществува без човек до него. Чудех се към коя институция да се обърна за помощ. Намерихме телефона на Министерството на труда и социалната политика. Служителят, който вдигаше телефона, ми каза да пуснем жалба до министерството. Преди това обаче на 2 март направих жалба до “Социални грижи” - Петрич, за да ми обяснят мотивите за отказа. На 4 март отидох при администратора Сапунаров да го попитам дали ще имам отговор на жалбата, тъй като ми е нужен писмен отговор, за да се жалвам пред министерството. След няколко дни в дома ми се позвъни, излязох, беше Костадин Сапунаров и две служителки. Носеха ми писмен отговор и индексационната карта на сина ми по точки. Костадин ме помоли да поговорим, почна да ми обяснява, че е направил всичко детето ми да бъде одобрено. Посочи ми, че за критерия “близки” са ми писали нула точки, а синът ми е набрал общо 58 точки. Казах му, че по критерия “близки” не съм съгласна, тъй като нито един от нас не може да си остави работата и да го гледа. Аз специално напуснах работа и се регистрирах в бюрото, за да го гледам. Служителките се оправдаха, че имат много молби, затова са отхвърлили нашата. Костадин Сапунаров ме помоли да пиша в министерството, но да не упоменавам начина, по който съм била посрещната в “Социални грижи” - Петрич и по който не ми бе даден отговор за мотивите да отхвърлят молбата ми. Някой от нас ще загази, ако напишеш това, каза ми Сапунаров.

Мъките ми започнаха през 2002 година, когато синът ми падна с мотора. Постъпихме в “Пирогов”, 20 дни Емил беше в реанимация, лекарите не му даваха никакъв шанс да оцелее. Лекуващият лекар ми обясни на 20-ия ден, че синът ми е с голяма дълбока декубитална рана и се нуждае да спи на антидекубитален дюшек, с който в момента отделението не разполага. Каза ми, че имаме право на такъв дюшек и можем да го закупим от санитарен възел от София, да вземем от там фактура, която да ни бъде осребрена от “Социални грижи” в общината. Закупихме дюшека, но тогавашната директорка Любка Ячева ми обясни, че петричките “Социални грижи” не работят със санитарния възел, от който закупихме дюшека. Така дюшекът си остана неизплатен.

Подадох молба за еднократна помощ на сина ми, която се полага при такива случаи. Отказаха ми, защото Емил същата година беше на абитуриентска екскурзия във Франция и щом бил в чужбина, не му се полагала такава помощ.

Никой не ни обяснява какво се полага на сина ми. Разбрахме за някои неща, които ни се полагат, едва след като отидохме на санаториум в Павел баня. Там други хора със същото положение ни казаха, че имаме право на телефон, две безплатни пътувания годишно на сина ни с придружител, че имаме право на 600 лева за преустройство на жилището. Сменихме вратата на банята, сложихме по-широка, за да може да се влиза в нея с инвалидна количка. Направихме парапет, за да се качва количката. Пригодихме стаята, над леглото му има лост да се вдига. Когато представихме фактурата да получим полагащите ни се 600 лева, се оказа, че надвишаваме минималния доход с 36 стотинки, заради което не можем да получим тези пари.

През 2005 година бях в социалното министерство и попитах дали имаме право на личен асистент. Отговориха ми, че трябва да имаме доход 75 лева на човек от семейство, за да отговаряме на условията. Тогава работех на 230 лева заплата и се оказа, че не отговаряме. Трябваше да остана безработна.

По същия проект за личен асистент кандидатствахме през 2008 година, тогава предложих асистент да бъде лелята на сина ми, тъй като той няма да понесе за него да се грижи чужд човек. Одобриха ни за 9 месеца до 25 септември 2009 година. Сега не разбирам защо не ни одобриха. Бяхме на лечение в Москва, за което ни помогна хирургът д-р Иван Петров. Там го лекувахме на два етапа по един месец, дадохме 25 000 долара за лечението, плюс разноски за визи и други.

Трябват ни много пари, а държавата не помага, направихме три вливания на стволови клетки на Емил в болницата “Свети Иван Рилски”. Едното вливане струва 3000 лева без разноските. Никой не ни каза, че имаме право на безплатни катетри. Едва преди три месеца разбрахме за това, пак от хора в нашето положение. От осем години само три месеца ползваме безплатни катетри, през останалото време си ги плащахме.

С нетърпение чакам отговора от Министерството на труда и социалната политика.