Силата на любовта, или няколко добри думи за Димитър Марински

Измина един месец, откакто душата на Марински се пресели в духовните селения.

Един мразовит февруарски ден ми се наложи да отида по работа към поликлиниката. Валеше сняг. Разтворих чадъра да се предпазя от снежинките, които студеният вятър носеше, набиваха се в очите и ме заслепяваха. Снегът беше покрил всичко - и улицата, и тротоарите.

Пътят ми минаваше покрай ректората на ЮЗУ “Неофит Рилски” и покрай чешмичката, дар от строителя “Век инженеринг 2007”. Улиците и тротоарите бяха пусти. Нямаше минувачи, нямаше коли. Вятърът, пълновластен господар, носеше снежинки, които като бели балеринки с невероятни лупинги танцуваха и уморени се приземяваха с шеметна скорост. Невиждана красота.

Вървя по тротоара на студентската улица. Малко преди да стигна до кръстопътя, където ул. “Дойран” свършва, минавам покрай няколко заведения и един “БГ Маркет”. Изведнъж пред мен изникна Марински. Среща - необичайна за това време. Отиваше по посоката, от която идвах аз. Загърнат добре, с увит около шията шал, нарамил една метла с изкуствени косми и дълга дръжка. Заприказвахме се. Попитах го закъде се е запътил в това студено време. Марински ме погледна, очите му излъчваха някаква странна необичайна светлина и доброжелателност, нещо, което не е характерно за него. За първи път го виждах такъв.

- Отивам на градинката...

- На градинката ли? Че какво ще правиш там по това време? Виждаш времето какво е...

- Знаеш ли - отговори ми той поверително. - В моята барака там, и посочи с ръка, отнякъде е дошла котка и е родила котенца. Тръгнал съм да почистя снега наоколо, та да могат да излязат и да си играят и допълни: - Да знаеш колко са мили тези животинки... Как си играят...

Марински се усмихна: - Никога не съм предполагал, че мога да обикна такива малки същества, а ето че се случи.

Очите му излъчваха обич и нежност, само като си спомняше как ги бе виждал да си играят. И ето, сега отиваше да им създаде удобства.

Поприказвахме още малко и той продължи пътя си. Гледах го как върви с бърза походка, размахвайки с една ръка метлата. Вървеше като човек, който знае къде и за какво отива. Уверено към...

Снегът валеше и покриваше следите му. И този ден неговата пътеводна звезда бе силата на любовта, в името на която са се извършили много подвизи. Него тя го водеше към любимите му котенца, които една скитаща котка бе родила в бараката му. Дали Божият промисъл не бе изпратил тази котка там? Твърде възможно е точно в този ден или при някои от следващите му походи към любимите му котенца, смъртта да го е застигнала близо до онази чешмичка в дерето, от която благоевградчани си носят вода...

Иван Митов, Благоевград