От любов се нуждаят благоевградчани

Със спонтанно внимание изчетох интервюто на Любимо Минков "Културата в Благоевград..." от 23 август 2010 г., което ме вдъхнови по своему да преживея вълненията, които споделя този изтерзан мой приятел. Неподправено умиление предизвикаха сицилианските му преживелици и особено ме трогна съпричастостта към културната му мисия, заявена от очарователната 93-годишна мафиотска майка. Но ще оставя благоевградският галерист спокойно да се наслаждава на сицилианските си спомени. Ще му припомня само, че въпросното селце на размирния остров все пак не е Париж, за да отприщи у човек назидателен гняв и безогледно да оскърбява моите съграждани благоевградчани, роднините и някогашните ми жени и гаджета, децата ми, познатите и непознатите, с които, когато не съм в Лешко, дишаме един въздух.

Драги приятелю, навярно тъкмо на теб не трябва да напомням, че гневът издава слабост и отваря врата на глупостта, таеща се в подземията и на най-горделивите души. Явно е, че има проблем, но той не е толкова у благоевградчани, колкото в нашите ръководители, а в твоя случай - у самия теб. Какво правиш, хвърляйки неудържимо обиди и заклинания към една общност, отказвайки да дадеш доказателства" Примерът с подаянието на струмчанина към Венци Терзийски няма сила да обобщи истината. Бъди наясно, че не само аз, но повечето от благоеградчани виждат в хленча ти признание за личен провал. Изтъквал съм го пред теб и публично, че ти стори едно благотворно дело в Благоевград, то даде свои плодове, събирайки част от сиротата, но не винаги най-ярката художествена съвест на Благоевград и областта. Но очевидно начинанието ти залинява. Не бих се впускал в тълкувания защо се случва този печален обрат, но няма по-безнадежда позиция от това да търсиш причините за подобно разочарование извън теб. Осъществил съм десетки документални филми за почти всички общини в областта и нито един за собствения ми град. Но за това не виня съгражданите си, а кмета Паскалев, че не пожела дори да разговаряме по въпроса, и Хаджигаев, който ме излъга, че ще го стори.

Големият проблем сега е, че властващите, не водачите, защото за 20-годишния преходен период не се яви такъв, убиха духовния климат на Благоевград. На какво да се надяваш от кмет, който продаде два от културните символи на града - старата общинска сграда и Диновата къща във Вароша, а те бяха и паметници на културата. Или от другия, съучаствал в сриването на едно от най-артистичните творения - обособената градска галерия в стария тютюнев склад? Или може би трябва да се прехласваме пред претенциозното архитектурно чудовище, наречено МОЛ, подарено ни от едно височайшо партийно отроче? Нима ще се съгласиш, че да се кляка пред реституционни капризи е най-правилното действие, когато законът дава право собствениците да бъдат обезвъзмездени? Ти не знаеш, защото освен, че си влязъл в моя град през влаковия прозорец, но и тренът ти е допуфкал тук твърде късно. А културно-историческите погроми в Благоевград, осъществени от ръководните институции, имат стародавна традиция. Ето ти примери: Съборен бе паметникът на Незнайния македонски четник. Не мисля, че бе признак на висока историческа култура подвигът да се унищожат и бюстовете на благоевградските антифашисти. Бастисани бяха едни от най-красивите сгради в центъра, за да се изтъпанят кютуците ГУМ и ДСК. В небитието бяха захвърлени три покрити и две летни кина. Унищожиха се Градската градина и паркът Ловен дом. Изяден бе половината от Вароша, за да цъфнат съвсем не на място Младежкият дом и музеят. Култовият ресторант "Волга" бе продаден на институция, която внася скука в стария център на града. Благоевградчани далеч не са виновни за окаяното състояние на едни от божествените им дарове - минералните бани. Този тъжен летопис може да бъде продължен, но нима е нужно да държа пръста си върху рани, които са особено болезнени за истинските благоевградчани, а и за мното от т. нар. приоданци.

Дали е имало честно и просветено отношение на кметове към културната съдба на Благоевград? Сещам се за двама от времето след 1944 г. Това несъмнено е Гълъб Георгиев, който ни даде радостта да имаме една от най-богатите колекции от картини на Златю Бояджиев и да тъгуваме, че сега стоят погребани в подземието на музея. Вторият е Захари Донев, с когото имах удоволствието да работя само два месеца, но за това време общината закупи две ценни скулптори на Шмиргела, които красят днешното подобие на Градската градина. Зная, че мнозина ще се опитат да ме опровергаят, но не мисля, че меценати са били онези властници, които обременяваха Благоевград единствено с партийно-пропагандни акции, а потискаха свободното развитие на духовния му живот.

Драги приятелю Любимо, ще ти помогна да се отърсиш от обществено-естетическите си кошмари, предлагайки ти част от вярната картина на художественото колекционерство в Благоевград. Може да се каже, че истинското му зачатие започва във времето на Христо Бараковски и покойните Стойне Шаламанов и Георги Ножаров, трима художници, които, без да са били безгрешни, положиха основите. На тях дължим честта Благоевград да организира най-престижни местни, зонални и национални изложби, от които да влизат произведения в художествения фонд на града ни и да притежава картини на Владимир Димитров - Майстора, на Златю Бояджиев, Стоян Сотиров, Димитър Казаков - Нерон, Емил Стойчев, Атанас Яранов, Димитър Киров, Борис Димовски, на незабравимия Владо Пешев и на още много. Покрай това силно артистично движение някои от творбите, макар и по-скромни, започнаха да влизат в частни домове, къде като откупки, къде подарени. Днес аз познавам десетки, а те са много повече, ако не колекционери, то убедителни любители, притежаващи не лоши сбирки на пластичните изкуства. А на някои от тях могат да завиждат дори столични познавачи. Христо Бараковски например притежава изключително ценни платна на Владо Пешев, Емил Стойчев, Атанас Яранов, Митьо Киров, Лили Бенева и др. Анжела Лазова се радва на една от най-богатите колекции на известния повече в Париж Емил Стойчев. Великолепните ми приятели Каролина и Наско Саргалиеви са превърнали в изложбена зала къщата си в Рилци, притежавайки работи на Стоян Сотиров, Андрей Даниел, Люсиен Димитров, Стойко Донев и др., същото е сторил предимно с веселите картини на Методи Душков индустриалецът Георги Бижев в дома си в Кочериво. Недопустимо ще бъде да пропусна и семейство Вилхелмина и Коста Сандеви, за която богата колекция потайно им завиждам. Дали ще ми се разсърди, че го пропускам или споменавам Кирил Пендев, но той, както мнозина от изброените и още повече неспоменати, украсява и жилищата, и офисите си с най-качествени платна. Впрочем същото, но без да бият тъпана, вършат и много други бизнесмени, интелектуалци, университетски преподаватели, учители, работници и служители. Сред тях са любими мои братовчедки - д-р Юлия и д-р Тони Николови, Лили Ризова, прелестната ми племенница Невена Бенц, съученичките ми Лили Узунова, Евгения Йорданова и мн., мн. др., за които зная или подозирам, че се отдават на тази страст.

Ако надмогна пословичната ми скромност, трябва да спомена собствената ми особа и не, за да се дуя, а защото съдбата отреди да бъда свидетел и участник на процесите, които описвам. Дейността ми в културния живот на Благоевград за един къс време ми отреди предимството да срещна художници, които си спечелиха безсмъртие, с повечето станахме приятели, за щастие притежавам и картини на някои от тях. За неподражаемия Владо Пешев жилището ми бе винаги отворено, а го приемаха и други благоевградски домове, истински празници за семейството ми бяха гостуванията на гениалния Димитър Казаков - Нерон, на великия присмехулник Борис Димовски, на легендарния Сашо Дяков, на изтънчения, излъчващ поносим снобизъм Емил Стойчев, на един от водещите български галеристи Димитър Фицов и др., на голяма част от тогава младата генерация благоевградски художници.

Да не прекалявам, но се налага да спомена още два показателни случая. Единият касае началните години на прехода, когато изживях тръпката да водя търг за картини на благоевградски художници. Обърнаха се към моя милост от някакво женско дружество, а лично ме покани моята приятелка и братовчедка на Димитър Казаков Диана Златкова. Та тогава, драги Любимо 17 от презираните от теб благоевградчани закупиха двадесетина творби, а 20 % от приходите дамите дариха на нуждаещи се. Подобно нещо се случи на търга на една от изложбите на непрежалимия Митко Угринов " благоевградчани купиха десет негови платна. При това цените тогава далеч надвишаваха днешните, а времето бе доста по-бедно.

Скъпи Любимо, повярвай ми, не е здравословно да играеш ролята на набеден приоданец. Защото познавам твърде много люде, които идваха от своите селца, градове и столица, за да пръскат култура в родния ми Благоевград, но вятърът на времето ги отнесе като фъшкии. И ако днес се взираш в делата им, все едно дали през прозореза на влак или ги търсиш с лупа, няма да ги откриеш. Сещам се за един от тях, казваше се Велин Георгиев, дойде от Крупник, беше второкласен поет, радваше се на топлото благоволение на единствената партия и безочливо хулеше Благовград. Докато от истинския поет и грешник Валери Копралев не чух лоша дума за града, който го бе приел. Той спореше, хулеше, отричаше и ненавиждаше хора като гореупоменатия, но не ругаеше Благоевград. Имаше, разбира се, и немалко безспорно доказали се приоданци, какъвто бе духовният аристократ Жоро Ножаров.

Мога да напиша цяло изследване за не бурния, но очарователен художествен живот на благоевградчани. Но допускам, че ще отнема дълг, който трябва да изпълнят галеристи като приятеля ми Любимо. А и се изкушавам да мисля, че ако благоевградските ръководители, които открай време не ме долюбват, надвият на мастрафа си и ми дадат скромно рамо, дали да не съградя собствена галерия?

Та как ще звучи ударният ми извод? Предлагам го с пълната си вяра в неговата оплождаща сила. От любов, която десетилетя им е отказвана от ръководители и пишман мисионери, се нуждаят Благоевград и благоевградчани.

Твой и на съгражданите си:

ВЛАДИМИР КАПЕРСКИ

ПРОЧЕТИ СТАТИЯТА