Д-р Йордан Тумбев: Имам голям грях към майка

Преди 20 години на днешния ден почина учителката по математика от Благоевград Венета Тумбева, едва навършила 51 години. 20 години вече 3 декември е най-тъжният ден за сина й д-р Йордан Тумбев. Какво помни за майка си, на какво го е научила и защо никога до смъртта си няма да я забрави - вижте в прочувствената изповед пред “Струма” на известният офталмолог.

Да, станаха 20 години от смъртта на майка ми. Никой не знае колко ми липсва. Когато обичаш един човек, дори и след толкова години не можеш да не се сещаш непрекъснато за него. Не е вярно, че времето лекува. С годините ти помъдряваш, трупаш все повече опит и имаш все по-малко нужда от съвети, но ако си го обичал този човек така, както аз обичам майка си, волно или неволно ти непрекъснато се допитваш до него и си задаваш въпроса: Би ли одобрил тази ми постъпка, ще му хареса ли това или не?

Майка ми беше човекът, който си даваше калта под ноктите за мен. И не преувеличавам. Никога не ме е карала насила да направя нещо, а всъщност подходът й беше такъв, че аз винаги вършех това, което тя смята за правилно, но си мислех, че това е мое решение.

Беше силен човек. Когато се парализира и дълго време остана на легло, успя да се пребори и дори да се върне на работа, защото тя не можеше да допусне нито за миг, че ще е извън училището, настрани от децата.

За Любчо, сина ми, беше готова да си даде живота. И останах с един грях към нея. Тя желаеше много съпругата ми да й роди внучка, за да връзва панделки. Много пъти ме е заплашвала на шега - ако не направиш момиченце, ще започна на сина ти да му връзвам панделки. Така и не успя да дочака внучката си. Когато дъщеря ми се роди, баба й вече не беше между живите.

Преди Любчо да се роди, майка разделяше поравно цялата си любов между мен и племенниците й Ради и Дани, които са деца на брат й д-р Сашо Петров. Каквото имаше за мен, имаше го и за тях, и обратното. Когато се роди синът ми, всъщност й станахме четири деца.

Беше много принципна и не обичаше лъжата. Като малък съм правил доста пъти опити да я послъжа, защото не бях сред най-послушните деца, но винаги ме хващаше. Много поводи имаше да ме наказва, но най-жестоките й наказания се изчерпваха с това да не ме пусне да играя или да застане пред мен на сериозен разговор, който обикновено се изчерпваше с “Би трябвало да се засрамиш”. Казваше го с такъв укор, че винаги ми въздействаше и поне на момента наистина се засрамвах. Тайно си мечтаех да ме накаже, както наказваха приятелите ми - да ги оставят без десерт например. Бях обаче доста злоядо дете, непрекъснато ме караха да ям и това си остана само моя мечта. Всъщност освен злояд, бях и доста болнав, докато вуйчо не ме запали да играя футбол. Бях на 11-12 години, когато това стана. Спортът ме направи здрав, но имаше един междинен период, в който умирах от срам пред децата от махалата, защото много често се случваше, докато ритам, майка и баба да нахлуят на игрището и да започнат да ми пъхат кърпички под блузата, за да не се изпотя. Много срам берях заради тая тяхна загриженост, много подигравки. Доста кърпички изхарчихме.

Няма да забравя, когато майка беше по болниците в София, вуйна отиде с нея придружител, а мен в Благоевград ме гледаше баба ми. Преди да тръгне към столицата, майка беше оставила една купчина монети от по 50 стотинки, да имам за закуска. 50 ст. бяха много пари. Един ден леля се върна в Благоевград да поспи, а аз тръгнах да излизам по стъргалото. Баба, която наричахме стара майка, беше сайбия и не ставаше да се измъкна, без да й кажа къде отивам и колко време ще се бавя. Та спира ме тя на вратата и ме пита къде отивам, а аз обяснявам, че ще се разходя малко. Тя бръкна в джоба си и ми подаде 1 лев. Викам й - ама аз съм си взел 50 стотинки, дето майка ги остави. А тя отсече - момче си, нека имаш! Излизам и виждам вуйна Ката - събудила се и ме дебне отвън. И тя ми даде 1 лев. И на нея обяснявам - имам си бе. А тя: Момче си, нека имаш! Та, общо взето, ме гледаха три майки, но моята си беше неповторима.

Нямам спомен някога да ми е отказвала нещо. Правеше невероятно свинско с праз и панирани чушки с яйца, които са ми любимите, и много често ме изненадваше с тях.

Въпреки че никога не ме е удряла, имах силен респект от нея. Помня как ме хвана с първата цигара, когато бях в VIII клас. Бяхме се скрили в пушкома зад Младежкия дом, тя минала оттам и ме видяла, а аз - не. Тогава не дойде зад сградата, за да не ме излага пред другите деца, но когато се прибрах, ми каза: Купила съм ти нещо. И ми подаде една кутия “Стюардеса”. И не помислих да ги взема, но винаги ще помня думите й: “Знаеш, че това нещо на теб ти вреди, това значи, че и мен ме убива. Изпуши ги, убий ме”. Е, не отказах цигарите, но после се криех много повече.

Майка преподаваше математика, но никога не ме е тормозела със задачи. Всъщност аз винаги съм бил добре с математиката, и до ден-днешен мога да смятам наум до третата запетая. Когато имахме контролно, тя се чувстваше длъжна да ме проверява и винаги ми даваше задачи от различни типове, като никога не повтаряше сходните, за да не ми губи времето. Майка първо беше преподавател в Хуманитарната гимназия, после се засякохме в Езиковата, където аз учех, но никога не ми е преподавала, а и ако й бяха предложили да преподава математика на моя клас, убеден съм, че щеше да откаже. Въпреки че тя беше учителка в моята гимназия, никога не съм се чувствал привилегирован, дори напротив - когато хайманувах до късно вечерта, на другия ден тя молеше колегите си да ме изпитат, за да мога да си науча урока.

Обичаше ме много и беше болезнено ревнива, трудно приемаше жена до мен. Първата ми приятелка в гимназията даже никак не я прие. Тогава нямаше мобилни телефони, гаджето ми звънеше на домашния, обикновено майка вдигаше, а отсреща чуваше тежко мълчание. Това много я дразнеше - че някакви си момичета тормозят момчето й и непрекъснато му звънят.

Тя не се намеси и при избора на професията ми. Моите решения бяха винаги в резултат на обсъждане с нея, но не и вследствие на наложено мнение от нейна страна. И стара майка така се държеше към мен, затова и до ден-днешен винаги правя това, което реша сам, дори невинаги да е най-добрият избор. Ако имам нещо да казвам, казвам го. Е, сега го правя малко по-внимателно, но тази черта я дължа на майка си.

Когато завърших медицина, останах да работя в София при доц. Сяров. Бях вече семеен, Любчо се беше родил, живеехме на общежитие. Майка предчувстваше, че ще умре, и на няколко пъти ми подхвърляше да се върнем в Благоевград, за да сме близо до нея. Накрая се решихме и се върнахме през месец май. През декември тя умря. А в нея имаше толкова живот заради духа, борбеността й. Често съм си мислел защо Господ прибира при себе си най-хубавите хора - като майка ми, като приятелката й и моя учителка по английски Катюша Карамфилова. И вече съм намерил отговор. Прави го, защото иска добрите хора да са близо до него, другите не са достойни. Оставя на земята лошотията да живее до 150 години и да мъчи и себе си, и околните.

Знам, че ако наистина майка може да гледа някъде от небето, тя се радва, когато ние сме добре, когато сме щастливи, и продължава да се ядосва на лошото и пошлото. Сигурен съм, че понякога ми се мръщи отгоре, защото не съм чак толкова праведен, колкото би й се искало.

От нея ми е останал един скъп спомен - пръстенът, който ми подари на абитуриентската вечер. Много по-късно разбрах, че го купила с пари назаем, но никога не ми го призна. Тя, милата, беше толкова красива - с руси коси, невероятни синьо-зелени очи и винаги облечена със старите си дрехи. Казваше, че й харесват, а истината беше, че живеехме с учителската й заплата, която и тогава беше обидно малка, както и сега е на колегите й. Все беше сита, все беше доволна от живота, никога не съм я чул да се оплаче от нещо.

Ако съжалявам за нещо, то е, че не можа да дочака раждането на Маргарита и да й завърже панделка.

Д-р ЙОРДАН ТУМБЕВ, Благоевград