Българското университетско образование може да намери верни пътища да повиши своя рейтинг

Сред оценките, които определят рейтинга на един университет, е колко от неговите преподаватели публикуват в списания с импакт фактор и колко от тези публикации се цитират в авторитетни бази от данни като Science Citation Index, SCOPUS, Science Direct, Scholar Google и др. В това отношение привличането на учени с международна известност на професорски места може да е стъпка в правилна посока. През последните години хиляди млади хора защитиха дисертации в престижни западноевропейски и американски университети и много от тях с удоволствие биха се върнали да работят в родината си. Стига да се намерят подходящи стимули за това.

Досега най-често се канеха хора от БАН. При това основната грижа беше по-скоро за "висококвалифицираните специалисти в БАН", отколкото за качеството на преподаване. Приемаше се предварително, че щом някой идва оттам, то той непременно е добър учен, а хората в университета трябваше да приемат тяхното привилегировано положение. Чувал съм високопоставени мнения, че "и най-лошият специалист от БАН е по-добър от който и да е университетски преподавател".

Освен това съвсем не най-добрите специалисти от БАН ставаха преподаватели, а онези, получили подкрепата на своите политически обременени шефове. И това доведе до ненормални отношения между академията и университетите.

В БАН наистина има изключително сериозни специалисти. Повечето от тях обаче не намираха място като гост-професори и напускаха страната, а останалите продължават да се мъчат да правят стойностна наука срещу мизерно заплащане.

Въпросът, който искаме да разгледаме тук, е дали нормативната база, в рамките на която се работи в България, може да помогне, за да се повиши авторитетът на българското университетско образование"

В момента всеки университет е задължен да осигури поне за 75% от учебните си планове хабилитирани преподаватели на основен трудов договор. Те трябва да отработват по минимум 180 часа лекции или 360 часа упражнения, което е доста сериозно занимание - ако човек иска да си свърши работата както тябва и в същото време да се занимава с наука.

Университетските преподаватели трябва да се стремят да публикуват колкото е възможно повече, за да изграждат както собствената си научна физиономия, така и физиономията на своя университет.

Изискването за 75% собствени хабилитирани преподаватели у нас бе наложено с намерението университетите да бъдат принудени да си вземат наготово хабилитирани лица (най-често от БАН) или да бъдат закрити, но не бе закрит нито един.

Сега се оказва, че това изискване работи срещу университетите. Те не могат да търсят специалисти даже за изборните курсове, защото трябва да осигуряват натоварване за собствените си преподаватели.

Според мен верен изход от тази ситуация е да отпадне както изискването за "75% собствени преподаватели", така и изискването всеки преподавател да отработва заплатата си единствено с норматив от 360 часа, а не примерно от 240 и с 2 публикации в списания с приличен импакт фактор. Това може да се окаже доста трудно, защото да публикуваш в сериозно списание с импакт фактор около 1.5 изисква много време, доста пари и висока квалификация. Навсякъде по света обаче преподаватели и университети могат да бъдат разпознати именно по това - колко пъти са цитирани техните статии.

Стойностното висше образование и рейтинги, с които да се гордеем, изискват тази нормативна пречка да отпадне час по-скоро.