20 г. водя дела да докажа собственост върху къща с двор в Петрич

От 1980 г. съм собственик по наследство на 1/4 от двор с къща в Петрич, на 300 метра от центъра на града. През 1990 г. баба ми Петра Милева ми продаде още 1/4, за която имам нотариален акт за собственост. През 2000 г. наследих от леля ми Вангелия Милева с дарение и останалата половина от имота и така станах едноличен собственик на къщата и целия двор от 610 кв м. През 2004 г. извадих и един общ нотариален акт за собственост. От десетилетия аз плащам ток, вода, телефон, данъци на къщата - партидите са разкрити на мое име и имам служебни бележки от съответните дружества, че никога не са се водили на друго име.

Въпреки всички тези съдебни решения и документи, чиято истинност всъщност никой не оспорва, в момента нямам и една тухла или 1 квадратен метър в имота.

Единият от хората, довели ситуацията до този абсурд, е съседът ми Димитър Манолев, с когото къщите ни са на калкан. Неговият двор е 300 кв.м. През 1990 г. той успял, неизвестно по какъв начин, да извади скица, в която към неговия двор от 300 кв.м прибавил и моя от 600 кв.м и така получил нотариален акт за собственост върху 900 кв. м.

Научили за това, аз и леля, която тогава беше още жива, заведохме дело в Петричкия районен съд, за да докажем, че той няма нищо общо с нашите 600 кв.м. Малко по-късно леля ми почина и аз приложих към делото и завещанието й, с което ми оставяше нейната половина от двора и къщата. С целия си акъл дадох оригинала и дори не се сетих да си извадя копие. И през 1991 година изведнъж се оказа, че завещанието заедно с половината документи и протоколи от заседания са изчезнали мистериозно от папката по делото. Така и не се намериха. След 9 години мъдруване Петричкият районен съд реши въпроса от раз - прекрати делото. Така съседът остана собственик и на моя имот.

Междувременно в завещанието си леля ми беше оставила и апартамента си в столичния жк “Младост”. След като нотариалният акт изчезна в Петрич, заведох гражданско дело в София за собственост на жилището. Оказа се, че към него имат претенции и едни братовчеди - жената живее във Варна, брат й е архитект в Ню Йорк и приживе никога не са се интересували нито от леля, нито от имотите й. С моя брат станахме 4-ма наследници. Така и не разбрах как адвокатът на братовчедите прокара искането си в делото да бъде вкаран и петричкият имот за общо разглеждане. Стигна се до решение всичко да бъде поделено на 4, тоест аз да получа 1/4 от двора в Петрич и 1/4 от апартамента. Понеже имотите са неделими, през 1998 г. Софийски градски съд ги обяви на публична продан. Обжалвах продажбата във ВКС. Там пак мислиха много и през 2001 г. върнаха делото пак в Районен съд - София за ново разглеждане. Оттогава по него няма движение.

Понеже каквото и решение да бъде издадено, ще се получи правен абсурд /при отказа на петричките съдии да продължат работа по делото между мен и съседа ми имотът ми в Петрич остана собственост на комшията/, през 2005 г. поисках възобновяване на делото, но тогавашният председател на съда Иво Харамлийски ми отказа. Наложи се да седна със съседа и да се разберем по мъжки да се откаже от претенциите към моя парцел. Пак заведох дело и миналата година съдия Диана Хаджиева с 2 съдебни решения обяви, че 600-те квадратни метра са изцяло мои. Решенията бяха 2, защото в първото секретарката беше объркала всичко - адреси, имена. Бе направила и странни математически изчисления с четвъртинки и половинки, според които собствеността ми е не 600 кв.м, а 750 кв.м.

Наскоро чествах 20-годишна документално-съдебна сага. Сега се моля да се възобнови дело 444/2001 г. и се чудя още колко ли години ще са ми нужни, за да кажа, че бащината ми къща, за която винаги само аз съм се грижил и в която винаги само аз съм живял, е моя и никой няма претенции към нея.

Чудя се защо вместо да решава проблемите на хората, българският съд като че ли работи само за да им пречи и да ги мачка.

ЦВЕТАН ГЕШЕВ, полицай в МВР - София