ЗВГ, ЗМК, ЗИЕНТО и ЗИИУ - големите жертви на масовата приватизация в Благоевград

Каква е съдбата на приватизираните чрез РМД-та и приватизационни фондове бивши предприятия в Благоевград, които по времето на социализма носеха славата на града като промишлен център на Югозапада, кои са собствениците им, колко от тях запазиха предмета си на дейност и колко бяха умишлено фалирани - тези въпроси, задавани от различни наши читатели, провокираха настоящата ни рубрика “20 години по-късно”.

За 2 десетилетия бяха забравени почти всички подробности около най-масовото разграбване на безценната държавна собственост, което стартира по време на управлението на СДС през 1997-1999. По същото време БСП, което държеше местната власт, уреди своите хора с не по-малко безценна общинска собственост. На много места сини и червени обединиха икономическите си интереси. В предприятията, където двата метода за замогване на “наши” не проработиха, държавата обяви ликвидация и срещу шепа левчета група избрани станаха крупни притежатели на огромни парцели и сгради.

В тази статия ще ви припомним съдбата на последните 4 големи завода в Благоевград. За тях държавата избра друг вид приватизация, различна от тази чрез сините РМД-та. Резултатът обаче е същият - разграбени производствени бази, затворени цехове и хиляди останали без работа.

Заводът за механични конструкции /ЗМК/

е основан през 1969 г. като специализиран завод за метални конструкции за българската електроника и компютърна индустрия. В него през социализма са ангажирани 3000 души, непрекъснато има недостиг на работна ръка, а таблото е цялото облепено с грамоти за поредното отличие, получено за качествена работа.

Идва демокрацията и в унисон с промените ЗМК е преименуван в Завод за електроника и механика, а по-късно - в “Инкомс Електроника и Механика” ЕООД. За да се впише в динамиката на деня, бившият ЗМК дори разширява производството си, включвайки изработката на хладилна техника, сейфове за ценности и метални шкафове.

Въпреки това през 1996 г. ЗМК е включен в правителствения списък на Жан Виденов за спешна ликвидация заедно с още 105 държавни предприятия. Ликвидацията е по чл. 4 от Търговския закон и предвижда влизането в завода на синдик, който да продава на търг имуществото, без сградите. ЗМК попада в черния списък заради дълг от 1 млн. дойче марки към “Булгарлизинг”, чийто директор е Димитър Тадаръков.

Работниците вдигат ефективни стачки с искане да бъдат включени в списъка за масова приватизация, защото заводът вече започнал да се закрепва и работи. Изпълнителният директор Венчо Кръстев им отговаря със заповеди за съкращение на 350 от тях, но Агенцията по приватизация все пак се вслушва в зова на народа и пуска 40% от ЗМК за касова приватизация. Купува ги за 3135 долара “Булгарлизинг-АГ” АД на Д. Тадаръков. Последният току-що е сложил ръка по същата схема и на “Пиринпласт” - Гоце Делчев, така че процедурата му е ясна. По-късно посредством австрийска фирма с малайзийско участие той купува още 50% от завода. 850 бивши и настоящи работници стават собственици на последните 10%.

Годината е успешна за Тадаръков, защото той е избран и за шеф на ДФ “Земеделие”.

Веднага след като влиза в ЗМК, новият собственик започва тоталната разпродажба на завода. 2 недовършени корпуса са обявени за публична продажба срещу 371,52 млн. лв. заради дълг към банка “Хеброс”, но не се намира купувач. Работниците атакуват директора Кръстев, че умишлено води завода към фалит, задълженията вече са над 670 млн. лв., работят само 200 души, и то без заплати, а директорът показно отказва да сключва договори с надеждни партньори и по никакъв начин не се опитва да обори мнението им. През 1999 г. срещу В. Кръстев дори започва следствено дело за сключени неизгодни сделки, определена му е и мярка за неотклонение “подписка”. Работниците непрекъснато се топят, много често им се налага да излизат в неплатени отпуски, докато през 2007 г. Тадаръков изненадващо обявява, че вече са изплатени всички дългове на ЗМК, и предрича златен период на завода. Няколко месеца по-късно, още по-изненадващо, той изхвърля последните останали 50 работници и обръща плочата - спираме всякакво производство. Безценните машини са изнесени от ЗМК, вероятно за скрап, изкарани са и 10 чисто нови БМВ-та, които Тадаръков купил за депутатите в 39-ото НС, не успял обаче да спечели обществената поръчка и ги държал на склад тук. В сградата остават само 20-ина фирми-наемателки, плащащи по 2 евро кв.м площ. Такова е положението и към днешна дата.

Заводът за инструментална екипировка и нестандартно технологично оборудване /ЗИЕНТО/

започва своя заник в края на 90-те години на миналия век, когато поръчките спират и работниците остават за дълъг период от време без заплати. През 1997 г. 35 от тях успяват да осъдят завода за неизплатени възнаграждения и се стига до атрактивно публично наддаване за компютър и струг, чрез които съдия-изпълнител се надява да събере нужната сума. В същия ден управителят инж. Петър Димов, бивш главен технолог в ЗСТ, високомерно заминава в командировка, а след връщането си купува на търг 1/2 идеална част от цех на ЗСТ за 19 милиона лв.

През 1999 г. в ЗИЕНТО работят едва 10 души, но в трудовите им договори вече пише, че са служители на “Инкомс-Иенто”. Новото дружество е учредено съвместно от бившия завод и столичния “Инкомс-Телеком холдинг”, които имат съответно 30 на 70% собственост и общ директор - Марин Аладжов, един от успешните ликвидатори на шивашката “Валентина-Струмяна” и братовчед на ексдепутата от СДС Николай Томов.

През 2001 г., след 2 неуспешни опита, на които не се яви купувач, АП продава 51% от ЗИЕНТО на “Бодима” ООД за 500 010 лв. - доста под първоначалната цена от $570 000. Заводът не работи от години, но има безценна база и площ от 27 дка. Съдружници в “Бодима” са Гергана Рабанова, съпруга на бившия директор на предприятието Марин Аладжов, тогавашният управител Борислав Къдреков и софиянецът Димитър Димитров.

Днес ЗИЕНТО е “Инкомс-Иенто” ООД. Капиталът на дружеството е 50 000 лв. Собственици и съдружници в него са ТЕРЕС, България /притежаващ 25 500 лв. от капитала/, Димитър Димитров /9500 лв./, и “Инкомс-Телеком холдинг” /15 000 лв./. Управител на дружеството е 32-годишният Димитър Ценев.

Заводът за измервателни инструменти и уреди “Стандарт” /ЗИИУ/

е предприятие с 45-годишна история. Специализирано в проектиране и производство на инструменти и уреди за линейни, ъглови, профилни и пространствени измервания, използвани в машиностроенето. В най-добрите си времена е достигало 1200 работници.

Крахът му започва през 1995, когато заводът вкарва в Окръжен съд - Благоевград документи за пререгистрация от ООД в ЕАД. Това е по нареждане на тогавашния министър на промишлеността и в страната процедурата се прави масово, в Благоевград тя обаче неочаквано засича. Изненадващо ЗИИУ получава отказ за пререгистрация от окръжния съдия Милуш Бараков. Мотивът на магистратът е железен: така едноличният собственик на капиталите на дружеството - държавата, прехвърля всички правомощия не върху конкретни лица, а върху общо събрание и случайни акционери, което е в противоречие с действащите тогава Търговски закон и Правилника за реда за упражняване на правата на собственост на държавата, това дава възможност не държавата, а случайни хора да управляват апетитни предприятия и ми прилича на вратичка за скрита приватизация, разяснява съдията. Бараков се опъва, но друг негов колега разрешава въпросната пререгистрация и ЗИИУ скача с двата крака в предстоящата приватизация.

Заводът е раздържавен чрез масова приватизация през 1997 г. На 1-ия търг АП успява да продаде само 5%, при цена от 771 лв. за акция, на 2-ия обаче излиза сериозен купувач в лицето на приватизационния фонд “Свети Никола” и той купува 35% от завода на цена от 500 лв. за акция. 14% стават собственост на ПФ “Доверие”, 33% остават държавен дял, а 750 индивидуални акционери прибират останалите 18%. В рамките на няколко месеца предприятието започва оздравителна програма с изработката на шублери за Германия, 270-те му останали работници започват да получават редовно заплати, а акционерите дори прибират дивиденти от 1000 лв. на акция.

През 1999 г. 70% от ЗИИУ вече е собственост на “Индустриална холдингова компания” АД с директор Борис Бояджиев, а изпълнителен директор е Владо Капитански. 4 години по-късно от компанията се отделя “Интерстандартс” АД, създадено специално с цел производство, маркетинг и продажба на измервателни уреди, и новото дружество поема 68,14% от капитала на ЗИИУ.

После нещата отново тръгват надолу. През 2009 г. 26 от последните 106 работници получават предизвестия за съкращение, защото няма работа. Бившият структуроопределящ завод, започнал по социалистическо с 500 работници, е пред затваряне. Ако така вървят нещата, човекът, който ще изключи шалтера, е директорът Георги Облаков, бивш заместник на покойния Вл. Капитански.

В момента някогашният ЗИИУ е АД и по данните в Търговския регистър към месец май 2008 г. все още статусът му е действащ. Капиталът е от 117 568 лв., разделен на 97 974 акции по 1,20 лв. Като управители са вписани “Интелтрейд” ЕООД, Ружа Нарцисова Смилкова, Светла Михалева и Иво Бенчев Гановски. Човек трудно може да се ориентира за спецификата от изброения предмет на дейност, включващ проектиране, производство и внедряване на металорежещи, дървообработващи машини, стоки за бита и всичко друго, незабранено от закона.

Завод за високоговорители “Гроздан Николов” /ЗВГ/

е създаден през 1961 г. и близо половин век е един от най-проспериращите в страната заради военното производство в него. Работа там се намира само с връзки, въпреки че работните места са 1800, заплатите са сигурни и големи, а бонусите към тях, като режийни за храна, безплатни почивки и т.н., нямат чет.

Заводът в Благоевград стои толкова добре на икономическата карта на България, че в разгара на първата следдемократична криза през 1996 г. директорът Живко Сучев е поканен на първата по рода си среща на световните гиганти в областта на електрониката, сред които са “Сони”, “Панасоник”, “Филипс” и др., а веднага след това японски електронен концерн проявява интерес към 6 типа високоговорители на ЗВГ - Благоевград и намеква за поръчка от 6 млн. английски лири.

Заводът е прекалено апетитен и през 1996 г. тогавашният министър на промишлеността Климент Вучев разпорежда той да бъде пререгистриран в ЕАД, а Центърът за масова приватизация го включва с 67% за боново раздържавяване и сравнително ниска минимална цена за акция от 82 лв.

На I тръжна сесия акции купуват 35 968 индивидуални играчи, които вземат блокиращата квота с общо 36% собственост. 6000 безвъзмездни акции получават бивши и настоящи служители в ЗВГ, а приватизационен фонд “Агроинвест” купува 24%. Първото общо събрание на акционерите е открито от председателя на СД на Евробанк и представител на “Агроинвест” Асен Христов. Христов обявява, че ще управлява 50% от акциите, защото много акционери му се доверили, и на свой ред дава кредит на доверие на директора на ЗВГ Живко Сучев. Легитимира се и чешко-българската фирма “Егрета” ООД, управляваща акциите на 142 собственици, с които държат 22% от завода.

Последната фирма е доста любопитна, защото още през 1997 г. започва разследване срещу управителя й Борислав Бойнов. Обвинението срещу него е за измама на огромен брой пенсионери, чиито бонови книжки задигнал срещу 100 лв. бройката. Бойнов е натопен пред Комисията по ценни книжа и фондови борси от другия голям акционер “Агроинвест”. Всъщност на Бойнов нищо не му се случва, освен дето на следващото събрание на акционерите го изхвърлят от СД и му вадят още кирливи ризи - оказва се, че е изразходвал за 4 месеца половин милион лв. за командировки. Председател на СД става Асен Христов.

Трусът в ЗВГ идва през 1998 г., когато започват първите съкращения. Изхвърлени са 25% от работниците и списъчният състав е сведен до 240 души, оставени на минимални заплати. През декември си заминават още 83-ма.

През следващите години тече сериозно джиросване на акции и в края на 90-те години мажоритарен собственик вече е “Евросентър” - София. В дружеството влиза и словакът Роман Фечик като представител на “Евробанк”. През 2000 г. основният акционер обявява, че продава акциите си и 50% от тях стават собственост на “Еврохолдинг”, “Евроинс” държи 8%, 18% са притежание на физически лица, а 24% има държавата. Началници - много, работниците обаче са само 139 души.

През 2006 г. заводът вече е “Високоговорители” АД, акциите му са увеличени от 99 000 на 147 000, а новите са записани на мажоритарния собственик “Евросентър”. Номиналът им е от 1 лв., а емисионна стойност - 1,2 лв.

Поръчки все така няма и започва тотална разпродажба на машини и помещения. През 2001 г. Сучев продаде на гърци за нищожна сума недовършена 4-етажна сграда на ЗВГ, а преди 3 г. елините я препродадоха на бившите благоевградски баскетболисти с прякори Ботев, Лари, Пилето и Бабана, които имат фундаментални намерения да правят там ултрамодерен мол.

Според последните данни в Търговския регистър “Високоговорители” АД е действащо предприятие с размер на капитала 99 412 лв., а управители са Живко Сучев, Марияна Николова и Милен Курдов. Понеже вече ръководи значително по-малък персонал и видимо има доста по-малко работа, Сучев го удари на изкуство и наскоро направи изложба от графиките си, които правил преди 20 г. По същото онова време, когато да си намериш работа в ЗВГ бе равносилно на шестица от тотото.