“Златните” танцьори на ансамбъл “Пирин”

- Кога и как постъпихте в ансамбъл "Пирин"? Колко време прекарахте там?

Борислав Илиев: Постъпих в ансамбъл "Пирин" през 1977 г. и прекарах 34 години от живота си там. Причината да съм в състава е народният артист Кирил Харалампиев, лека му пръст. Когато го извикаха за главен хореограф, аз бях научен ръководител на ансамбъла на Строителни войски. Дойде време да се уволняваме. Той покани мен и двама от колегите в "Пирин", приехме и така се озовахме тук. И тримата бяхме от различни краища на страната. Аз съм родом от Монтана, другият - от Русе, а третият - от Смолян.

Дойдохме в ансамбъла без конкурс и проф. Кирил Стефанов, лека му пръст, направо ни назначи. Е, той ни беше виждал как танцуваме и преди това. Прие ни много добре - все едно се познаваме отдавна. Ние пък бързо навлязохме в репертоара и започнаха да ни дават соловите танци, а другите малко започнаха да ни гледат накриво (смее се)...

Маргарита Братоева: Аз съм най-младият пенсионер! Пенсионирането ми ще стане факт през септември, когато правя 25 години стаж. Постъпих на работа в ансамбъла по изключително интересен начин. Едва ли има човек, който да е държал по-дълъг изпит от моя... Когато завършвах хореографското училище в София през 1986 г., ръководителите на големите ансамбли "Пирин", "Тракия" и "Филип Кутев" идваха и гледаха последния изпит и концерт на школото.

Всеки един от тях преценяваше кой какво може и подбираше, а ти, напускайки училището, получаваш назначение за работа. Въпреки че си по разпределение в даден ансамбъл, най-елитните танцьори ги вземаха най-добрите състави и ансамбли, а каквото оставаше, се разпределяше по останалите. Беше голямо преимущество някой от ръководителите лично да изяви желание и да каже "Искам този човек да дойде в моя ансамбъл!". Независимо че си дошъл по разпределение, държиш изпит, както всички останали, и ако издържиш, влизаш в редиците на това чудо, наречено "Пирин". Моят баща Братой Братоев е бивш танцьор в ансамбъла.

След като напуска, той създава танцов състав към Пионерския дом, през който са минали страшно много хора - и от ръководителите, и от танцьорите в ансамбъла в момента. Та той беше категоричен, че след завършването на хорегографското училище аз трябва да се върна тук, просто защото моето място е в "Пирин". Спомням си, когато бях в десети клас и присъствах на един конкурс в "Златното пиле", главният художествен ръководител, лека му пръст, каза на баща ми: "Братоев, дай да видя дъщеря ти!", и аз се явих на изпит заедно с другите.

В един момент обаче баща ми нещо се скара с него. Аз седя отстрани и се чудя какво става, след което разбрах, че Стефанов казал: "Пускай я, сега има нужда от жени!". Баща ми отказал категорично: "Не, тя трябва да си завърши училището и това е!". А пък мен въобще не ме пуснаха до разговор по-нататък. Така, след като завърших хореографското училище, отидох на изпит. Влизайки в залата, те ме попитаха: "Какво ще изиграеш"?, аз отговорих: "Каквото ми кажете, няма значение!”. В този момент Тодор Бекирски, който провеждаше изпита, а понастоящем е главен хореограф, прослушваше едно момче, което се явяваше за звукорепетитор, и каза: "Добре, щом тогава е каквото ние кажем - каквото ти засвирим, това ще играеш!".

Звукорепетиторът стои до него, Бекирски му каза едно, второ, трето, та "Цяла България", та диагонали и т.н., и в един момент спря. Обърна се към колегите, които бяха в залата, и ги попита: "Искате ли още?", а те в един глас казаха: "Да!", при което той нареди музиката още да свири. Нямаше спиране, никой не ми казваше какво следва - преминаваше от една област в друга, от един размер в друг... Минах изпита, и така до ден-днешен!

Людмила Александрова: Аз постъпих на работа в ансамбъла през септември 1983 г., а на конкурс се явих няколко месеца по-рано - през януари. Когато кандидатствах и си мислех: "Откъде накъде мен точно ще вземат в ансамбъл "Пирин"?!", защото той беше фактор. Когато някой споменеше името му, се страхувахме - там всички бяха звезди, но ето... (смее се). Преди това съм работила една година и четири месеца като хореограф в спортната гимнастика в дружество "Миньор" - Перник.

Едно време всички в ансамбъла минавахме през изпит - целият танцов състав ни гледаше и ни оценяваше, а ние подготвяхме комбинации. Сега вече не е така. Дори имаше момент, в който колегите се шегуваха: "Като срещнат някой на улицата, казват му: "Кажете цървул!", и така те приемат в ансамбъла...” - в момента точно по този начин се влиза, затова и вече няма добри изпълнители.

Георги Георгиев: По-скоро в момента няма кадри, няма трениран млад човек, който да дойде и за 300 лв. да стои в ансамбъла.

Л.А.: Това е едно на ръка, друго - единственото добро училище за танцьори е хореографското, няма две мнения по този въпрос. Истинските танцьори излизат оттам, но пък те не искат да идват тук, защото в София възможностите са много по-големи. В последните месеци дойдоха няколко момченца, които наистина са много добри, но те са си от града и просто са искали да се върнат тук.

Лилян Данчев: Постъпих в ансамбъла на 1 ноември 1977 г. заедно с Борислав. Беше ужким за малко, но отидохме в Америка и останах за много.

- Къде ви беше първото участие?

Б.И.: Моят първи концерт беше в благоевградското читалище "Никола Вапцаров". Спомням си го много добре, защото аз играех един тракийски танц, сбърках и много се притесних...

М.Б.: Първото участие мисля, че беше още когато не бях назначена. Ако не се лъжа, беше в НДК, който за мен по това време беше някакъв извънземен дворец. Спомням си, че беше с пропуски и на портала не ме пускаха, защото аз не бях в списъка на ансамбъла. Чаках Бекирски да дойде и минах с неговия подпис и разрешение...

Л.А.: На мен за първи път ми беше на един събор в Струмица. Спомням си, че в понеделник започнах работа, а това беше в събота. Изиграхме копаницата на Харалампиев, която аз знаех отпреди това.

Г.Г.: Моето първо участие беше пред празна зала в театъра в Благоевград, и в частност пред очите на един импресарио. Да играеш пред празна зала е най-трудното нещо, това не трябва да личи обаче.

- Как се чувствахте по Тодор-Живково време и сега, по време на демокрацията? Някакви пречки или затруднения в творческия си път имали ли сте тогава?

М.Б.: Никога, напротив - Людмила Живкова страшно много държеше на културата и това си личеше отвсякъде. Тогава в самодейността и в големите културни формации се влагаха страшно много средства. Хората на културата бяха обгрижвани и имаха наистина самочувствието и достойнството, че правят нещо изключително. На много високо ниво беше цялата култура в България. Ние заварихме именно това време, когато имаше възможността да се пътува много. Ансамблите бяха викани на големи и отговорни меориприятия и турнета в чужбина при много добри условия.

Б.И.: Тогава беше друго - държавата даваше страшно много пари. Аз си спомням първото ми турне. То беше в Чехословакия, 6 месеца след като постъпих в ансамбъла. Имаше празник на културата и направихме такъв концерт, че Людмила Живкова лично мина в гримьорните, без да се притеснява, че ние сме по гащи, и един по един ни целуна всички. Дори сега, като е сещам, и настръхвам...

Л.А.: Жалко че Людмила Живкова си отиде рано, защото ако беше жива, може би щеше да направи много за ансамбъла. Все пак тя беше човек, който държеше на културата. По време на Живков ние бяхме много добре, това бяха най-добрите години. Ще дам пример: Моят баща работеше в мината, а аз взимах по-голяма заплата от него. Тогава пътувахме много - бяхме по половин година извън страната. Заплатата ни вървеше, командировъчните - също! Докато сега няма за какво да идват в ансамбъла - няма нито турнета, единствено ако ги поканят на някой концерт.

Г.Г.: Аз пожелавам на новобранците да има за какво да стоят в ансамбъла - да видят поне половината от това, което ние сме видели, макар че вече няма как да стане.

Л.А.: Невъзможно е. Когато ние дойдохме, ансамбълът беше на върха. Видяхме и много хубавото, и за съжаление - много лошото. През 1994 г. в Япония беше последното ни голямо турне, след което нещата започнаха да задълбават, докато всичко се срине. В последните години ходихме по малки фестивалчета. Едно време правехме по 120 концерта в година по план, а сега от началото на тази дали имаме 20... Едва ли не имат намерението да унищожат всички ансамбли! В никакъв случай тези групички, които показват някакви елементарни умения, не са за сцена. Някой казва: "Дайте да се върнем към необработения фолклор!" - това не може да се случи, защото никой няма да седне и да гледа два часа как някой подскача едно хорце наляво-надясно. Ансамбълът не може да се замени с нищо!

Г.Г.: Аз лично не бих казал, че проблемът за това е в управлението, а изобщо цялата страна се срина. Държавната политика беше да се съсипе образованието и културата.

- Тоест след падането на режима инвестициите в културата са се свили?

М.Б.: О, да, при това драстично. В момента и да се пътува в чужбина, то е на фестивалчета с много символично заплащане - едва ли не с командировка като тази за страната. Много е трудно, защото, отивайки в чужбина, ти представяш не ансамбъл "Пирин" или Благоевград, а България.

Най-интересното е, че цял свят невероятно много цени българския фолклор - дават се луди пари, за да се обучават и да се докоснат до нашето изкуство, до идентичността ни. В цял свят има много българи, опитващи се да популяризират това, което всъщност е ценно за България, а ние сме малка и бедна държава с невероятен фолклор. На практика се получава така, че отиваш някъде по света, представяш цяла България с почти никакви средства и ти самият се чувстваш унижен, защото в края на краищата на сцената не показваш какво ти коства и какво ти струва това. Хората се изправят на крака и те боготворят.

В момента, в който си на сцената, се чувстваш едва ли не като Бог, защото тези хора са оценили изкуството, което правиш, и ти си съумял да бръкнеш в душичката и сърцето на всеки един. В следващия момент се чудиш как да изхраниш семейството си, как да си платиш разходите, да свържеш двата края и да изчакаш датата за заплата, която всъщност е нищожна. Все пак оцеляваме...

- На каква заплата бяхте в ансамбъла?

М.Б.: Между 400 и 450 лв.

- Имали ли сте друго работно място освен ансамбъла?

Б.И.: В момента няма как човек да няма друго занимание. Сещам се, че преди 10-и ноември ние взимахме около 380-400 лв. заплата, а тогава всичко беше на половин цена, даже и още по-евтино. В годините преди прехода бяхме много по-добре, отколкото в момента, защото сега взимаме горе-долу същите заплати, а положението е трагично. Аз например съм се занимавал с доста неща, защото ми върви всичко, както има една приказка "Отръки ми идва!". Бил съм и електротехник, и майстор, и с коли съм се занимавал... Изобщо, търсил съм начини да си докарвам допълнителни доходи, за да си гледам семейството.

М.Б.: В това трудно време всеки един по някакъв начин гледа да оцелява. Навремето проф. Кирил Стефанов беше много против хората в ансамбъла да се занимават с друго - едва ли не това ни принизяваше. Той искаше ние да бъдем на пиадестал, но тогава времето позволяваше, защото всяко едно пътуване беше много добре заплатено.

Заплатата ти вървеше, своевременно получаваш командировъчни и можехме да живеем спокойно - не бохемски, но да не се лишаваме от нищо. Тук е мястото да кажа, че най-малко това, което виждаш по света, и начинът, по който се чувстваш, когато си навън, малко или много те обезпечава парично - караше ни да се чувстваме много по-горди и да се движим в града, в страната и в чужбина със самочувствие. Сега всеки гледа някак си да се ориентира в нещо друго, всекиму е ангажимент да съчетае това, което е захванал допълнително, да не пречи на основната му работа в ансамбъла.

Л.Д.: Тогава времената бяха други - работехме само в ансамбъла.

Г.Г.: Аз съм се занимавал с много неща - бил съм и сервитьор, и строителен агент, и таксиметров шофьор, и какво ли още не, защото в действителност е трудно. Гледал съм да ги съчетавам с основната ми работа. Сега всички млади хора, които идват след нас, търсят препитание и на други места, и това всъщност е нормално.

- Почти всички сте дошли от различни краища на страната. Дойдохте тук и покрай ансамбъл "Пирин" създадохте и семейства?

Б.И.: На мен лично в Благоевград ми се случиха само хубави неща. Две-три години след като постъпих в ансамбъла, се ожених, роди ми се дете и в момента отново тук чакам внук. С една дума, вече се чувствам благоевградчанин.

М.Б.: Аз съм един от малкото щастливци, чието семейство е свързано с ансамбъл "Пирин". Както казах за баща ми - той е бил част от този състав. В момента съпругът ми Атанас Шевкенов е един от групата, която се пенсионираме. Той е с 31 години трудов стаж, родом е от Ямбол. Никога не ми е тежало, че и в работата, и вкъщи сме заедно. С Атанас сме прекарали най-хубавите години в ансамбъла. Любопитното е, че преди две години и половина той преживя тежък масивен инфаркт на миокарда. 5-6 минути в отделението лекарите са се борили да го върнат към живота. Нямаха ни най-малка представа, че Атанас ще продължи да живее и да ходи, а пък той съумя дори да танцува.

Именно поради тази причина по време на последния концерт "Старо имане", с който колегите ни изпратиха, малко ми беше притеснено за него. Той е с четири стента на сърцето и емоцията, която ние всички преживяхме, за мен беше повече критична. С повече валидоли обаче той съумя геройски да издържи. Синът ми Еленко също върви по моите стъпки с танците. Дъщеря ми танцува, но в дискотеките (смее се).

Л.Д.: Аз се запознах със съпругата си в ансамбъл "Пирин". Тя се пенсионира на 40 години, започна да учи право и в момента работи в пробационната служба. Когато се пенсионира, й казах: "Аз с пенсионерки не мога да живея, по-добре със студентки!" (смеят се).

- Децата ви са израснали заедно, споделяли сте радости и тревоги?

М.Б.: Да, така е. Тук е мястото да кажа, че освен че всеки си има семейство, нашето второ такова е голямото семейство на ансамбъла. На повечето колеги децата са израснали в ансамбъла, а една голяма част от тях са свързани с изкуството. Няма как родителите да се занимават с този вид изкуство, а децата въобще да не са повлияни по някакъв начин. Смятам, че са малко хората, които съжаляват, че част от по-голямата част от живота си са прекарали в ансамбъла.

Б.И.: Аз изобщо не вярвам, че има някой, който да съжалява, особено от нашето поколение.

М.И.: Имах предвид, че има обидени от системата и от отношението. Ние все пак сме хора и нашето изкуство касае човешките отношения. През годините е имало разсърдени, няма как да няма - например някой не са го сложили да играе в съответен танц или пък остава, а групата тръгва за участие в чужбина.

- Вие сте плод на творчеството на покойния проф. Кирил Стефанов. Какъв човек беше той? Как се отнасяше с ансамбъла?

М.Б.: Тук ще ми бъде трудно да отговоря, тъй като няма думи, които да могат да опишат всичко това, което той е дал и направил и което е за нас. От стари колеги знам, че проф. Стефанов ги е обучавал как да се държат и как да се обличат не на сцената, а в живота. Той е просто класа!

Б.И.: Така е. Тези, които са дошли от селата, като например Руска Стоименова и известните певици, проф. Стефанов ги е учил как се яде с вилица и нож и как да се облекат за среща след концерт или за дадено мероприятие. Той, ако трябваше да се скара, се мръщеше и се караше. В следващия момент пък ще се усмихне, като ти междувременно си си направил извод. Този човек просто можеше с памученце да ти дръпне душата, а когато това стане - ти си готов да дадеш всичко от себе си.

М.Б.: Кирил Стефанов съумяваше да научи хората, да им се скара и да ги похвали. Той беше невероятен стратег и притежаваше умението да владее цялото положение, а е много сложно и отговорно да се управлява един голям ансамбъл, какъвто бе "Пирин" по негово време - най-големият, над 100 души. Стефанов съумяваше да обобщи една програма, да синхронизира всички състави - оркестрите да си разучат нотите, певиците да си направят песните акапел, с оркестър или солови, танцовият състав да си постави нещата като материал.

Сглобката и уеднаквяването на всичко това, събирането на трите отделни групи в едно общо тяло, което да има силата да въздейства на хората по един абсолютно обединяващ начин, беше дело на Кирил Стефанов. На него просто му се отдаваше да ръководи, твори и организира концертите. Около него имаше доста помощници, все изявени творци и светила в българската хореография.

Б.И.: Аз чувствах проф. Стефанов не като ръководител, а като приятел и баща. С него съм споделял лични проблеми и винаги е намирал начин с майтап да ти помогне или да те посъветва. Към края вече ми приличаше на детенце, но това беше от болестта. Сърдеше се като мъничко дете. Спомням си, когато един ден бях у тях, имах нещо работа по къщата им. Той се прибира от работа, жена му Райна сервира обяда и го попита: "Искаш ли да ядеш?", а той троснато и намусено отговори: "Не искам!".

В този момент чак на мен ми стана неудобно... След това му мина, отпусна се и не ме пусна да си ходя, докато не изпием ракията (смее се).Л.А.: Никой не може да се сравнява с Кирил Стефанов. Ансамбъл "Пирин" е Кирил Стефанов и обратното! Настоящите просто извършват някаква дейност... Той просто уважаваше хората, които си вършат работата, и ги поддържаше, знаеше на кого може да разчита. Именно заради това ние си го обичахме, и той си ни обичаше...

- Със смъртта на проф. Стефанов дойдоха и рокадите в ансамбъла. Как ги приехте?

М.Б.: Да, така е. След като почина Стефанов, чрез конкурс от общината назначиха за главен художествен ръководител Димитър Христов. В началото всички застанаха зад него в името на ансамбъла нещата да потръгнат, но уви... След Димитър Христов дойде Петьо Кръстев, който беше диригент на оркестъра още от времето на Стефанов.

В момента сме с него и ансамбълът работи - има нова програма, разработват се нови неща. Тези смени обаче няма как да не рефлектират върху нас - ръководството е главата на ансамбъла, а има една поговорка: "Рибата мирише откъм главата!" - когато нещата там не са синхронизирани или нещо куца, това веднага се отразява. Аз лично се надявам в ансамбъла нещата да потръгнат и да се върви напред, защото тези, които остават след нас, носят отговорността с името "Пирин". Нормално е след смяната на едно ръководство с друго да има криза.

Б.И.: Съгласен съм с Марго. Само ще допълня, че все още се възстановяваме от кризата след промените. Димитър Христов забави много нещата - за две години той не показа резултати, а трябваше да се смени репертоарът. Може би това наложи неговата смяна...

Г.Г.: Една рокада винаги влияе на колектива. И аз, и колегите винаги сме били на мнение, че проф. Стефанов е нещо недостижимо в областта на изкуството. Много е трудно да се ръководи един такъв конгломерат от хора. Всеки си носи кръста и отговорността за това, което мисли и прави.

Л.А.: Може би по-скоро се правеха сравнения...

Л.Д.: Който и да дойде в ансамбъла след проф. Стефанов, не може да го замени. Сега вече е пазарна икономика - това е...

- Къде бяха последните ви участия?

М.Б.: Предимно в страната. Последният път зад граница беше преди две години в Турция, където участвахме в местен фестивал.

- Последният концерт "Старо имане" беше много емоционален - почти цялата публика плака на изпращането ви...

М.Б.: Да, точно така. Такова изпращане и засвидетелстване на уважение досега не е правено за никого. В тези моменти кавгите и злобата изчезва, колегите бяха искрени - пяха, свириха и танцуваха с цялото си сърце. Няма как това да не те трогне и да не те разплаче. Освен това няма думи, които да опишат чувството, когато излезеш на сцената и видиш уморените очи на хората, които в следващия момент стават на крака и те аплодират със сълзи на очи.

Л.А.: На мен, общо взето, този концерт ми мина в ред. Аз се прощавах с публиката! Много трудно ще ми бъде, но ще свикна.

Г.Г.: Колегите просто се раздадоха и това пролича отвсякъде - плакаха от щастие! Да се надяваме, че на някой концерт отново ще ни поканят да се покажем, макар че няма да е същото (смее се)...

- Сигурна съм, че през всичките тези години в работата си сте имали и чисто битови проблеми. С какво се сблъскахте?

Б.И.: Проблеми сме имали винаги и веднага давам пример с автобусите "Чавдарки", които младите не знаят, а ние обиколихме с тях цяла Европа. Спомням си, когато се прибирахме от Австрия, и на границата с Унгария единият автобус на ансамбъла издаде багажа. Три дни спахме на ливада и чакахме да го оправят. Във Венеция имаме смешна случка - паркираме, около нас все големи, хубави автобуси, а "Чавдарки"-те като мравки до тях. Шофьорите застанали и си говорят. В това време нашият се усеща, че нещо огледалото му било криво, извади една тесла и започна да млати с нея по рейса. Другите стоят отстрани и гледат на нас като на извънземни (смее се).

М.Б.: Имали сме много произшествия - и гуми са се пукали, и автобусите са се палили и т.н. Няма да забравя никога, когато пътувахме от София в посока Благоевград - колите минават покрай нас, шофьорите ни махат, а нашият казва: "Я си гледай работата!", и не спира. В автобуса нямаше добра изолация - отвсякъде духаше, отгоре, като завали, се опъваха чадъри, а на последните пет седалки беше невероятен студ.

Една от колежките, която вечно седеше загърната с шалове и шапки, каза: "Аз съм толкова зиморничава, а този път много горещо ми стана...". В този момент виждаме, че отзад рейсът гори, пламъци се вдигат... След това спряхме и ни загасиха. Иначе за организацията на пътуванията си имахме артистичен секретар. Паспортите стояха при него, той правеше всичко - не сме се занимавали с подробности и административни дела. Просто ни обгрижваха. Аз неслучайно казвам, че тогава се чувствахме наистина на ниво, със самочувствие на хора на изкуството.

Л.Д.: В индивидуален план най-трудният момент за мен беше, когато скъсах минискус в Лос Анджелис по време на първото ми участие в Америка. Тогава се върнах сам с травмата...

Г.Г.: Никога няма да забравя 1984 г. в Буенос Айрес. Идвайки от близо тримесечно турне в Америка под ръководството на проф. Кирил Стефанов, пристигаме в Аржентина и ни настаняват в някакъв хотел, чиято обстановка беше ужасна. Той като видя какви са условията, каза: "Моите хора няма да ги оставя тук!". Общо взето, на мен ми е по-лесно да кажа къде не съм бил, отколкото да изредя къде съм бил. Иначе самата професия е свързана с редица трудности и проблеми, които никога не личат на сцената. Тогава всичко отива на едно друго място, след което може отново да изплува, защото ние не танцуваме за себе си, а за тези пред нас!

Л.А.: Точно в Буенос Айрес след 36 часа път ни настаниха в някакъв мухлясал хотел. Метнахме куфарите и отидохме право на сцената, където направихме грандиозен коцерт. След това изобщо не спахме, тъй като те ни организиаха купон до сутринта, а на обяд отново изнесохме концерт. После си тръгнахме обратно за Буенос Айрес!

Г.Г.: Сега се сещам за едно участие в Кито, Еквадор, където танцувахме на 3500 м надморска височина. До нас стояха медицинските сестри с кислородните маски, тъй като два месеца преди нас участие е имал някакъв симфоничен оркестър, който припаднал на сцената. Първоначално, естествено, бяхме малко плахи, на втория концерт се отпуснахме, а на третия направихме такъв купон, че накрая една колежка се шегуваше: "Е, говеда сме си ние!" (смеят се)...

- Случвало ли ви се е някога да получите друго предложение за работа и да се замислите дали да напуснете ансамбъла?

Б.И.: Аз лично никога не съм се замислял дали да остана в ансабъла, или не. Преди 5-6 години получих много изгодна оферта за работа, която нямаше нищо общо с ансамбъла и танците, но аз отказах - реших, че ще остана в ансамбъла, докато ме държат.

Г.Г.: При мен имаше момент, в който се замислих не дали да си тръгна от ансамбъла, а дали изобщо да остана в Благоевград. Това бяха най-трудните години, но в крайна сметка се разколебах, защото действаше законът, според който се пенионирахме с 20 години трудов стаж, а на мен ми трябваха две. Така се оказах наникъде, реших да остана в ансамбъла и тези две години станаха 12-13.

Л.А.: Никога не ми се е случвало. Дори си спомням, че преди да се разведа, ми бяха поставили условие: "Или ансамбъла, или работата!", и аз казах: "Ами развеждам се!" - в крайна сметка аз заради "Пирин" съм тук, не заради този мъж.

Л.Д.: При мен никога не е имало дилема дали да остана, или не, по-скоро друг въпрос е стоял на дневен ред - когато сме ходили по Америка, много пъти са ни молили да останем, но...

Л.А.: Да, в Америка и мен доста ме молиха да остана. Излитахме от Ню Йорк, когато ми звъни телефонът, и те продължават: "Остани, остани!". Единственото, което казах, беше: "Не съм сигурна, че искам да го направя!".

Л.Д.: Най-добре платени бяхме в съветските страни. Там беше много евтино и сме взимали толкова пари, че сме се чудили какво да ги правим. Влизаме в ресторанта и питаме: "Имате ли бира?", отговарят ни: "Имаме, но е много скъпа!", "Колко е?" - "60 копейки!", "Давайте цяла каса!"... (смее се). Във Филипините ни посрещнаха с карета, имахме среща с губернатора.

Л.А.: В Корея особено ни водеха като правителствена делегация, имахме вечеря с министъра на културата.

- Като каква бихте определили ролята на общината през всичките тези години?

Л.А.: Общината с каквото й е възможно да пречи - пречи!

Г.Г.: Аз бих казал, че с каквото е могла, винаги е помагала и е издържала големия състав! Каквото и да е било ръководството на община Благоевград, е заставало зад ансамбъл "Пирин", защото всички са знаели, че това е институция.

Л.А.: Последният цирк беше в Алжир. Там бяхме в края на април-началото на май с по 10 лв. командировка на ден. Тогава се разбра, че паричките за командировки са били внесени, но от общината отказаха да ни ги преведат и ни дадоха само по $84. Добре че там ни хранеха хората, та нямахме ангажимента да мъкнем консерви. Вички бяха страшно разочаровани. Точно заради това не съм сигурна, че общината прави много за нас - напротив!

- Какво е младото поколение, което идва след вас?

М.Б.: Посрещаме младото поколение така, както нас са ни посрещали. Нашето съзнание е било друго, сегашното поколение е по-различно. Голяма част от новобранците например идват с нагласата да изкарват някакви пари, докато са в университета, макар и малко, тъй като ги назначават на половин щат. И все пак... който има желанието и амбициите - става! Може би тук е мястото да споделя нещо, което е заслуга на Бекирски - в последната програма "Старо имане" една от картините в предпоследното парче, което се казва "Кръчма", е направена от хореографа по замисъл да включи тези четирима мъже, които де факто вече са в пенсионна възраст и не могат така силово да се използват в програмата.

На практика той е направил нещо, с което да ги включи по страшно запомнящ се начин. Аз лично всеки път като ги гледам, настръхвам! Сцената като цяло е плашеща за младите. Много от хората изживяват стрес в началото - публиката, прожекторите... На репетицията ти се чувстваш по един начин, но облечен в костюма и ангажиран пред очите на стряскащата аудитория, това е един феномен, който за да преодолееш, това е вече преимущество на хората със стаж.

Б.И.: Замисълът всъщност е, когато ние се изтегляме настрани и наблюдаваме младите, да си спомняме, че сме били като тях.

Л.А.: От новото поколение има две-три момченца, които са много добри. Аз лично ги харесвам като излъчване, присъствие на сцената, влизане в репертоара и т.н.

- Бориславе, ти всъщност е трябвало да се пенсионираш преди 11 години. Как стана така, че остана толкова време в ансамбъла?

Б.И.: Настоящият закон, с който се пенсионираме, беше актуален до 2000-та година. Той се обнародва отново през януари тази година и според него хората с 25 години трудов стаж на сцената, независимо на колко години са, могат да се пенсионират. При мен се случи така, че 3 месеца ми оставаха да изляза в пенсия и този закон падна - трябваше да се пенсионирам в края на април, а през януари отмениха закона. Не съжалявам изобщо за тези 11 години, защото аз тогава още можех - не че сега не мога, но с 26-годишните на сцената аз се чувствам неудобно.

М.Б.: Не става въпрос за това дали можеш или не - нашият организъм е трениран да издържа на силно физическо натоварване. Става въпрос, че в основата на всичко изкуството е за младите и когато минеш една определена възраст, застанал до тях, ти се чувстваш не във вихъра си. Тези 11 години без закон за нас бяха изключително тежки. Много пъти сме шумяли и сме писали да се приеме такъв закон, но безуспешно. Изказвам искрените си благодарности към Петьо Кръстев, който не посегна на нас. Всеизвестно е, че в последните години беше тежко, защото не се знаеше дали въобще ще има такъв закон. Той дойде изневиделица, а ние останахме приятно изненадани.

- Човек, като ви гледа, никога не би си помисли, че сте пенсионери - добре изглеждащи физически и млади на години. Как се чувствате?

Г.Г.: Ще казваме, че сме стипендианти. В момента се пенсионирахме точно толкова, колкото трябват за едно съставче (смее се).

М.Б.: Млади сме за живота, но естеството на нашата професия е свързано с много силна амортизация. Веднага давам пример - една нормална машина, за да влезне в експлоатация след 25 години работа, тя ако не е за изхвърляне, то най-малкото е за основен ремонт. Така е и с нас - само си помислете какво става със стави, мускули, кости, сухожилия... Това всичко се амортизира! Имаш чувството, че в живота си млад, че можеш да продължиш да работиш и си все още използваем и полезен, в разцвета на силите си.

В края на краищата трябва да оставим сцената да бъде пълна с млади хора. Аз искрено желая душата, която носим отиващото си поколение танцьори, да я виждаме и в по-младите, защото движението в краката може да го научи всеки, който има желание да танцува. Искам да кажа само, че работата на този, който е отишъл в една определена зала да се научи да танцува или просто за удоволствие, е коренно различна от работата, която на нас ни коства - изпипване до съвършенство на всеки детайл, елементче и движение, от комбинацията до уеднаквяването и всяка една част от даден танц да бъде синхронизирана и изработена от всички заедно - това изисква страшно много работа, нерви.

Работили сме при всякакви условия, всичко ни е минало през главите - играли сме на трева, на студ, играли сме и при 40-градусова жега с дебелите костюми и калпаци. Ние просто сме артисти и, от една страна, сме длъжни да изпълняваме служебните си задължения, от друга - да правим това с удоволствие и с любов.

Б.И.: Искам само да вметна, че преди време е правено медицинско проучване, според което при една четиричасова репетиция един танцьор изразходва повече енергия от един миньор за осем часа работа под земята. На един наш концерт ние изразходваме много повече енергия, отколкото футболист на един мач. Именно поради тази причина е преценено, че тези хора трябва да се пенсионират по-рано - това не е случайно!

- Какъв ще бъде размерът на пенсията ви?

М.Б.: Не знаем още какъв е, а долкото разбрахме, и в пенсионното не знаят. С въпросните седем години, през които сме били водени първа категория труд, процентът ще бъде по-висок и това евентуално ще повлияе на размера на пенсията. При всички случаи обаче ще бъде някаква символична сума, която няма да компенсира това, което ние сме дали за утвърждаването на ансамбъла като културна институция.

Л.А.: Не се плаща това, което сме преживели и сме почувствали; това, което е останало в сърцето... Истината е, че ние сме дали много на ансамбъла и той е дал много на нас. Колкото и пари да имаш - това не се купува!

Г.Г.: Били сме с единия крак в северното, с другия - в южното полукълбо!

Л.А.: Точно така! Аз имам една снимка в Еквадор, на която единият крак е в лявото, другият - в дясното полукълбо.

Л.Д.: Размерът на пенсиите всъщност не е толкова важен, важно е да ги получаваме повече време (смеят се). Ясно е, че никой няма да разчита на нея.

- С какви чувства си тръгвате от ансамбъла?

М.Б.: Най-вече с тъга, ще ни бъде мъчно.

Б.И.: Аз ще кажа само едно - всичко, което ми се е случило - и хубаво, и лошо, е било в ансамбъла или покрай него.

Л.А.: На мен специално ще ми бъде много тежко, най-вече ще ни липсват сцената и публиката, защото друго няма какво да ни задържи. Не е това, което беше едно време - ние бяхме приятели, беше весело... Докато сега има разни брожения, което не ти доставя удоволствие - това няма да ми липсва! Ще ми липсват някои определени хора, които обичам! Сутрин се събуждам с тягостното чувство, че не бързам за никъде, че едва ли не в момента не си необходим на никого. Със сигурност ще свикна, просто в момента ми е зле.

Г.Г.: Проф.Стефанов казваше, че ние сме едно голямо семейство и действително беше така. Това, което се случваше вътре в ансамбъла, никога не излизаше навън, докато сега е малко по-друг манталитетът и се изнасят неща, които не би трябвало да са достояние в публичното пространство.

- С какво ще се занимавате оттук нататък?

Б.И.: Честно казано, аз нямам представа и не съм решил. Всяка сутрин се събуждам и си казвам: "В отпуск съм, не съм пенсиониран!", и това е така, защото самата организация на живота е била свързана със стереотипа на работа в ансамбъла. Със сигурност обаче няма да се занимавам с танци...

Г.Г.: Засега аз ще продължа да карам такси в Благоевград, поне още известно време...

Л.А.: Аз ще водя танцови групи, вече имам по една в Перник и София. Има доста желаещи и ентусиазирани хора, за което се радвам!

М.Б.: Аз още не мога да усетя пенсионирането, но съм наясно с какво искам да се занимавам и действам по въпроса. Много искам да преподавам български танци. Занимавала съм се с това, беше доста отдавна - започнах в детски градини с мънички дечица, след това водех мажоретен състав, а преди няколко години преподавах танци в Япония за по един месец. Точно там един японец се опита да ми обясни, че след време той ще преподава на нашите деца български танци, защото те страшно много се интересуват от българския фолклор и хвърлят луди пари по него.

Тогава аз се ядосах и му изнесох една кратка лекция в продължение на час за българската история - как по време на турско робство не са успели да ни пречупят, как една малка България, която е незабележима на земното кълбо, има невероятното богатство от седем фолклорни области и толкова хора, колкото хора има. Тогава мисля, че успях да го убедя, но сега имаме трудната задача да оправдаем това, което съм казала.

Л.Д.: Аз съм ръководител на детко-юношески ансамбъл "Пиринска китка" към Обединен детски комплекс - Благоевград и смятам да продължа с това занимание.

Б.И.: Напоследък се забелязва все по-голям интерес към танците и от малки, и от големи. Пълни ми се душата, когато оркестърът засвири хора и видя 18-19-годишни деца да играят. Е, някои знаят, повечето не знаят, но е важно, че имат желание да се научат - така все си мисля, че фолклорът няма да се загуби.