Защо да чакаме утре, като работата можем да свършим и днес?

Благоевградчанинът Иван Цонков е само на 22 г., но е сред най-перспективните и талантливи млади български перкусионисти. Завършва Националната хуманитарна гимназия в Благоевград, профил музика. В момента е третокурсник в Музикалната академия, но това не пречи на сценичните му изяви.

За разлика от майка си, народната певица и солистка на ансамбъл “Пирин” Стойка Германова, Ванко, както го наричат приятелите и близките му, има афинитет към джазовата музика. Тази пролет той бе музикантът, който представи България в Европейския младежки джаз оркестър 2011, а мястото спечели след конкурс, продължил няколко месеца. Любопитен факт е, че заедно с тромбониста, който представил Лондон, са били най-младите членове на този оркестър.

- Ванко, при толкова много концерти и пътувания, които ти се струпаха през летния семестър, намери ли време да четеш, или остави някой изпит за есента?

- Естествено че намирам време да чета и да се явявам на изпитите, защото това ми е първата задача - да бъда добър и съвестен студент, да показвам отлични резултати и да имам възход в кариерата си - не само като култура и изкуство, които поднасям на публиката, но и като теоретична подготовка и знания, които се трупат в академията. Да загърбя или изоставя следването за мен означава да поставя сам “ръчната спирачка” на развитието си.

- Преди дни бе на една от много престижните сцени - “Студио 5” в НДК, заедно с преподавателя в Консерваторията проф. Симеон Венков. Как се свири с преподавател, при това професор?

- Наистина в този джаз клуб, който всъщност не е много малък - между 300 и 400 места, се свири доста трудно, защото те одобрява предварително комисия и за да те пуснат на сцената, трябва да покажеш стойностно изкуство и качества. Там свирихме с професора ми Симеон Венков на рояла, Свобода Боздуганова-Боди, асистент по контрабас в академията, един много добър саксофонист - Ивайло Вакъвлиев, и вокалистката ни Станислава Димитрова-Съни. Отговорността да свириш на една сцена с преподавателя си е голяма, но с проф. Мони Венков свирим заедно вече трета година. Предложи ми да стана член на триото му още на приемния изпит.

- Защо е избрал точно теб и това не те ли притесни?

- Не знам, вероятно е видял качества, които са отговаряли на представата му за човека, който му е нужен за триото. Казва, че съм много съвестен. Първото нещо, което си помислих по повод предложението, бе не дали ще се справя, а че сигурно са ме харесали и ще ме приемат за студент в Националната музикална академия и много се зарадвах.

- Помогна ли работата ти в това трио да спечелиш конкурса за Европейския младежки джаз оркестър на 2011 г.?

- Има връзка дотолкова, че в триото съм работил с изключителни професионалисти. Благодарение на него се запознах с един от най-известните български тромпетисти - Венци Благоев, който също е от Благоевград.

- Не се ли познавахте преди това, вие сте съграждани?

- Проф. Мони Венков го покани за участие с триото и тогава се видяхме за първи път. Много съм благодарен на Венци, че винаги намира начини да ме промотира, да ме запознава с различни хора от музикалния бизнес и че ме кани в свои проекти. С триото на проф. Венков съм имал възможност да свиря с много елитни музиканти в България, които са допринесли с усещането си за музика и с музицирането си за моето израстване. Този занаят се краде, попива се, осмисля се с времето и се наслагва, и в този смисъл работата в триото наистина ми помага много.

- Как стигна до Европейския младежки джаз оркестър? От публикации в интернет е видно, че работата ви е била доста напрегната и има случаи музиканти преждевременно да си тръгват, защото не издържат на напрежението.

- Конкурсът продължи няколко месеца, започна през май 2010 г. и чак през януари 2011 г. получих известие, че съм спечелил. Първият подбор се провежда на национално ниво, след това трябва да те одобри и диригентът, който е поставил доста изисквания. В оркестъра се включват млади музиканти, които може да не са студенти, но задължително имат връзка с академичното образование, защото развитието му е една от целите на проекта. Например колегата ми от Словакия бе завършил Братиславската консерватория и преподаваше в музикална академия в Банска Бистрица. Европейският младежки джаз оркестър се сформира за 11-а поредна година, тази година той бе от 17 изпълнители от 15 различни страни.

България има право на 1 място, ние участваме в този проект след влизането ни в ЕС. Останалите музиканти са от страни от ЕС, право на участие се дава и на държави с много добри позиции в европейската култура, както и на спонсори, и по тази линия имахме колеги от Монреал и Загреб. След един куп демо записи, които трябваше да изпратя, диригентът даде благословията си да съм част от оркестъра и получих 5 кг партитури да се подготвя и запозная с репертоара. Интересен факт е, че всяка година диригентът се сменя и турнето на оркестъра завършва там, откъдето е той.

За мое щастие тази година диригентът бе от Финландия, а аз не бях ходил там. Турът завърши в гр. Турку, на 200 км от Хелзинки, и свирихме в тамошната консерватория. Концертът ни бе излъчван директно по финландското национално радио, той бе най-важният, отговорен и най-престижен, защото на него присъстваха всички промоутъри и организатори на събитието да видят крайния резултат и нивото за 2011 година.

- Бяха ли поети разходите ви по време на работата в този оркестър?

- Всички разходи бяха покрити по проекта, включително и командировъчните ни по стандартите на ЕС и хонорари. Бяха ни осигурили всички екстри. Организацията бе брилянтна и за наша изненада тя бе дело на японец, сигурно затова бе изпипана до последния детайл. Самолетните билети бяха първа класа, но това не значи, че багажът ми не закъсня и двата пъти с 3-4 дни. На колегата от Канада пък куфарите му пристигнаха на седмия ден в Швеция.

През това време ми купиха всичко, което ми е нужно - тоалетни принадлежности, дрехи, даваха ми дори джобни пари. В багажа ни всичко бе застраховано, което ни даваше пълно спокойствие. Канадецът се сдоби с нови костюм, маратонки, изобщо още един куфар дрехи, но когато неговите пристигнаха със седмица закъснение, мениджърът му каза: Избери си кои ти харесват повече, другите отиват за бедните в Швеция, защото не желаем парите на европейците да пращаме в Канада. И дрехите наистина отидоха в едно сиропиталище. Мисленето е много по-различно от това на повечето българи.

- Къде за първи път се събра целият оркестър?

- В Копенхаген в началото на април, откъдето след 4 часа пътуване се озовахме в едно малко и много спокойно градче Херинг. Там е кампосът на националния отбор по футбол на Дания и тъй като е комбиниран с културен център, бяхме заедно с бъдещите звезди от младежкия им национален тим. Първия ден репетицията ни беше 14 часа, втория ден бе 11-часова, третия - 8-часова, а на четвъртия ден имахме предпремиерен концерт, на който дойдоха и футболистите.

Да си призная, някои слушаха с голяма охота, на други им беше леко скучно, а трети се вълнуваха от предстоящ мач на “Манчестър Юнайтед”, не помня с кой отбор. Но ме впечатли, че футболистите демонстрираха много голямо внимание и уважение към труда ни. Ние живеехме в един хотел, хранехме се заедно и се засичахме, и те видяха, че полагаме същите усилия, каквито и те, и показаха респект към концерта ни. В кампоса момчетата живееха почти като в казарма, не знам как е на лагер на българския национален футболен отбор, но на тях не им бе разрешено да гледат телевизия, да ползват интернет и мобилни телефони, можеха само да пишат писма.

- 14 часа работа някак не звучи много приятно, как издържахте?

- Програмата бе така направена, че да издържим, от друга страна, всички бяхме психически настроени, че ни предстои сериозна работа за сработване на 17 музиканти за 3-4 дни. Това всъщност е и една от целите на проекта - музикантите да свикнат на високо натоварване, на отговорностите спрямо сцената и изискванията на публиката. След третия концерт например силите на оркестъра започнаха да намаляват и организаторите веднага започнаха да ни стимулират, не финансово, да ни надъхват, което веднага се отрази на работата.

Турнето ни стартира, както казах, от Херинг, вторият ни концерт бе в град до Копенхаген и оттам последваха концерти в Германия, в Полша. Специално искам да отбележа, че шофьорът на автобуса, с който пътувахме, говореше 5 езика и се мъчеше да научи сръбски и български, за да може да говори с всеки от членовете на оркестъра на неговия език.

В Полша веднага се усети, че сме в бившия Източен блок, защото само за 30 минути, докато бяхме спрели за обяд, откраднаха гумите на ремаркето. Местните крадци направо работеха с ъглошлайф, та заради тяхното удобство не можеше да се поставят резервни гуми.

- Вероятно този инцидент се е отразил на организацията?

- Цяла нощ японецът бе седял в един сервиз и на следващата сутрин всичко бе отремонтирано и турът продължи по предварителния план. След Полша имахме три концерта в Швеция, оттам в Лилехамер в Норвегия, където свирихме в един от известната световна верига джаз клубове - “Blue Note”, оттам се върнахме в Швеция с представяне в Стокхолм и се отправихме към Рига. Впечатли ме изключително публиката в бившите съветски републики, тя е възпитана и се държи по различен начин от всяка друга.

Залите се пълнят до краен предел, хората идват с цветя, официално облечени - нещо, което на друго място не можеш да видиш. В Рига свирихме пред 1500 души, сред които министърът на културата на Латвия, капацитетът на залата бе 1100. Ние бяхме в програмата на ежегоден джаз фестивал и разбрахме, че билетите за концерта ни са били продадени 4 месеца по-рано. В същата зала имаше стена на славата, на която бяха изложени плакати на най-добрите изпълнители, изявили се през годините, и афишът за най-престижния концерт през 1984 г. бе на ансамбъл “Пирин”. В Талин публиката ни бе вече 2000 души, естонската национална телевизия и радио излъчваха директно концерта ни, по интернет също, а ние бяхме “гвоздеят” на джаз фестивала им.

Последният концерт бе в Турку и лично за мен той бе най-голямото изпитание, защото присъстваха всички ректори на музикални академии във Финландия, моята промоутърка от БНР Елияна Захариева, дипломати и много професионалисти. Емоциите ни на този последен концерт бяха смесени, от една страна, всички се бяхме сработили вече отлично и бяхме като една перфектно смазана машина, от друга страна, си давахме сметка, че никога повече няма да се съберем в този състав и да свирим този репертоар.

- На какво те научи този проект?

- Придобих практиката да свиря при голямо напрежение много сбита програма и да нося голяма отговорност. Начинът на работа и организиране на турнетата в България и западните държави е коренно различен, у нас всичко се случва в последния момент, с много нерви, а там всичко се случва по предварителен план. Урокът, който научих, е: “Защо трябва да чакаме утре, като можем да го свършим и днес?”.

- Заради европейското турне не можа да бъдеш част от “Джаз панорама 2011”, която се случи през май в Благоевград, но пък не пропусна да си доставиш удоволствието да свириш с големите джаз музиканти на джемсешъна...

- Естествено бе да съм част от джемсешъна, за мен това е мястото, където се свири най-истинският джаз и е най-трудно, защото там си личи истинският талант. Там няма предварителна програма и не знаеш другият какво ще направи, трябва да си подготвен за всякакъв “удар”, за да го поемеш и доразвиеш, да се докажеш. Не исках да изпусна невероятния шанс да свиря със Стефан Белмондо, Георги Корназов, Антони Дончев, Жоро Дончев и Кърпаров, защото всички са на изключително високо ниво и се събират много рядко на едно място. Удоволствието бе наистина огромно.

- Респектират ли те имената на утвърдени музиканти, ако трябва да излезете заедно на сцената?

- Бих отговорил с въпрос: Ако има млад футболист, който не изпитва респект да излезе на терена с Митко Бербатов, нека се обади! Така е и на сцената - като свириш с най-добрите, се стараеш да покажеш най-доброто, на което си способен.

- Заминаваш за първи път отвъд Океана, какво очакваш да ти се случи?

- Заминавам с един ансамбъл от Несебър да промотираме българския фолклор на 2 фестивала в Спрингфийлд и в Ню Йорк, но ще се опитам да съчетая престоя си с лекция при един много известен джаз барабанист - Боб Моузес, който е преподавател в Бъркли колидж. Надявам се, че в Ню Йорк ще се видя с двама колеги от Европейския джаз оркестър, които се преместиха да живеят там. Заминавам с очакваме за нещо непознато и интересно, по-различно от европейския маниер и начин на живот.

- Не се ли изкушаваш да останеш в Бъркли колидж?

- Не, защото съм втора година студент и в Милано в Академия интернационале ди джаз, която е една от престижните джаз академии в Европа и съм в класа на един от най-известните барабанисти в Италия - Тони Арк, както е преподавателят ми проф. Христо Йоцов за България. Не смятам, че при тези преподаватели се налага да прекосявам Океана, а и самият аз съм по-европейски тип музикант и предпочитам Европа пред Щатите.