Започнеш ли случайно да правиш картини, това не е професионализъм

Венци Терзийски е роден на 30 септември 1959 г. в Благоевград, зодия Везни. Рисува от малък и още в детската градина става известен с прякора Венци Художника. Без да е учил в Художествена гимназия и Художествена академия (завършва в Банско специалността "Радио и телевизия"), благодарение на своя труд и талант става член на Съюза на българските художници (СБХ). Вече 30 години (от 1980) участва в изложби - самостоятелни, общи, национални. През юли и август, за по-малко от месец, организира две изложби в Благоевград.

- Венци, защо направи последните си изложби точно през лятото?

- През август направих изложба, другата беше от 15 до 30 юли в частната галерия на Ана Топалова. И колеги ми казват: "Това е никакво време, никой не ходи в изложбени зали, никой не гледа картини". Рисуването не е сезонна работа, както и художник не се пенсионира, рисува, докато е жив. Изложби могат да се правят винаги - на изложбата през юли съм продал над 15 картини, което означава, че картини се продават и лятно време. За човек, който усеща картините, усеща рисуването, няма есен, зима. Някои казват - лятото няма никакви хора, бягат на почивка. Но хората, които живеят и работят по други държави, юли-август си идват да видят близките и приятелите си. И това са хората с пари, които си идват в България по това време.

- Познаваш ли хората, които купуват?

- Не винаги. Много колеги преди време ми правеха забележки, че понякога злоупотребявам с алкохола: "Всичко ти е добре, рисуваш ги добре, обаче трябва да престанеш с това пиене!". Аз казвам така - когато дойде един човек и гледа на стената картината, той не се интересува художникът какъв е - дали е пияница или еди-какъв си, защото не купува художника, не си го води вкъщи, а купува картината. Често съм разказвал за Моделиани и преди време Иван Милушев ми казваше: "Ти с него ли се сравняваш?!". Ами с кого да се сравнявам? Човек се сравнява винаги с най-доброто, иска да е като него. Ти си плащаш за тоя гяволък, защото Господ Бог никога нищо не дава даром - за дарбата си трябва по някакъв начин да платиш.

- А ти с какво плащаш?

- С много неща. Първото - със семейството, защото работата на художника е малко по-различна. Когато си казал: "На тая дата ще правя изложба" - нема събота, нема неделя, нема празник, нема ден, нема нощ - ти трябва да си удържиш на думата и да направиш картините. Никой не го интересува - ама си имал проблем, ама не си имал хлеб да ядеш. Оня ден майка ми вика: "Аз ти давам пари да си купиш кюфтета и кебапчета, а ти отиваш и си купуваш бои!". Викам й - добре де, аз като се нахраня като художник на свободна практика и като нямам бои - с какво ще рисувам? Тогава каква професия ще изпълнявам? Ще бъда човек, който не е гладен, а е художник, но няма и картини.

- Ти харесваш ли работите си?

- Една картина може веднъж да ти допадне, може друг път да я видиш по друг начин и да не ти хареса. Защото един художник, ако си харесва сам картините, значи няма развитие. Преди време викам на моя учител в рисуването: "Нещо работя, рисувам, обаче не ми харесва". А той ми казва: "Това означава, че се развиваш, почнеш ли да си харесваш нещата, значи си спрял". А има хора, които хиляда години си рисуват една и съща картина. Доволни са, работят в един стил, защото това се продава.

- Може би тук е голямото противоречие - дали да направиш това, което душата ти иска, или да си сигурен, че ще приемат картината и ще се продаде.

- В тоя смисъл за това нещо се майтапят с мен: "Венци като се напие, и по 2 лева ги дава". И по 20 стотинки ще ги давам, ако ми трябват точно 20 стотинки. Първо, трябва да съм направил картината, за да си сложа подписа. А за колко я продаваш картината - вече няма значение, важното е, че е станала, че не се срамуваш от нея.

- Имало ли е пред тебе някога дилема да бъдеш нещо друго освен художник? Като малък какъв си искал да станеш?

- Та на мене още в детската градина ми казваха Венци Художника. Винаги съм знаел, че ще стана художник. Въпреки че съм завършил в Банско "Радио и телевизия". Тогава бях малък и татко ми викаше: "Това е бъдещето - на радиото и телевизията, пък и взимат хубави пари". За кандидатстване в Художествената гимназия, после и в академията ми липсваше елементарна подготовка - не съм ходил на уроци, да рисувам глава примерно, елементарни неща, които обаче някой трябва да ти ги каже, не тепърва ти да ги откриваш - те са открити, знаят се. Това е като с английския, ти не може да отвориш в средата учебника и да започнеш да говориш английски, трябва от "а" и "б" да тръгнеш. Така и при рисуването. А академията колкото помага, на 50 процента може и да те разсипе, защото там всеки учител набляга на това как той рисува.

Имах някакви колебания в началото, като тръгнах да рисувам - аз от 1980 г. участвам в изложби, 30 години вече - и самостоятелни, и общи, и национални, и съм станал член на СБХ. А има хора, които са завършили Художествена гимназия, Художествена академия, но не могат да станат членове на СБХ, защото за това се изисква участие в национални изложби и самостоятелни, и кандидатстваш, това е конкурс - показваш картини в оригинал, даваш снимки на твои картини, награди, участия. Преди време от 12 национални тематични изложби в годината имах 12 участия.

Това ми е работата. Имам 17 дена трудов стаж, а съм на 52 години. Майка ми вика: "Ти как ще вземеш пенсия някога?". Аз не смятам да взимам пенсия, аз се храня от картините. Ти си художник, докато можеш да виждаш, да работиш.

- Дори и в социалистическия период ли не си работил на заплата?

- Ами да. Тогава имах един такъв проблем - тук, в групата, са ме изключвали 4 пъти и веднъж, петия път, напуснах аз доброволно, после пак подавах молба.

- Защо те изключваха?

- За какво ли не. Навремето един колега, който беше по това време шеф /няма да споменавам имена/, на централно място в голямата зала на галерията беше закачил свои картини. А на Димитър Казаков и Иван Вукадинов - в един скрит ъгъл в малката зала. Аз казвам - не може по простата причина, че си шеф, да слагаш своите неща на лично място! Тук има много големи художници, които искат признание... Свалихме неговите неща, закачихме техните, те после пак ги върнаха, разбира се, а мен ме изключиха от групата.

Арабите са мъдри хора, преди време питат един истински поет: "Кои бяха твоите учители, та стана толкова добър поет?". Той отговорил: "Имах само лоши учители, стараех се да не бъда като тях". Та мисълта ми е, тука има колеги и се старая да не бъда като тях, защото де факто аз съм художник. Повечето от тях са преподаватели, работят някъде и в един момент рисуването при тях се явява като хоби. Или примерно, ако е шеф, тая година ще даде наградата на някой, а другата година - онзи пък ще му даде на него... На всяко събрание казваме, че хората, които са в журито, не трябва да си дават награди. И всяка година те дават награди на себе си.

- Това е позорно?

- Да, но общото мнение е такова. Спорил съм с хора от квартал "Струмско", където живея. Те казват: "Ние вярваме на вестника, тоя е вземал награда, значи той е по-добър. Ако си много добър художник, на тебе ще я дадат". Не че аз не съм вземал награди, но викам - това не е като при щангите, рисуването е много относително, защото, когато си в журито, ще дадеш на себе си или на тоя, който е до тебе, пък утре той ще даде на тебе. При щангите е лесно - ако я вдигнеш, ще вземеш златен медал.

- Чувала съм за теб, че при себе си нямаш картини, всичко е пласирано някъде.

- Наскоро дойдоха хора, които търсеха картина за подарък. Питам ги: "С какви пари разполагате?". "До 200 лв. сме приготвили". А аз имам такава нужда в момента от пари, но нямам една картина. Попитах ги за кога им трябва, защото не мога да им кажа, че сега ще я нарисувам - какъв е тоя човек, който за 2 часа ще изкара 200 лева. Викам: "Имам път до София, трябва да ида да си взема картини и ще ви покажа". "Е, не, ние сме на зор, трябва да я рамкираме, съжаляваме, друг път ще минем". Просто има моменти, в които нямам картини, защото едно нещо, което ми допада или ми е приятно да го гледам, когато е вкъщи, може малко да ме разглези и да спра да работя. Ето, последната изложба я направих само за две седмици. Но имай предвид, че аз работя 30 години!

- Това е професионализмът.

- На мен на картата ми пише "профешънъл артист", което означава професионален художник. Както ми го пожела навремето Васко Иванов, когато в руската книжарница на площада дойдоха две софиянки художнички и без да ме познават, купиха две картини по 150 лева: "От картини хлеб да си купуваш!". Много хубаво пожелание.

- Коя е най-високата цена, която си получил за своя картина?

- В началото на 80-те години имаше традиция от всяка самостоятелна изложба галерията да откупува по две картини. От национални изложби мои картини са купували пернишката галерия, кюстендилската галерия... Но най-скъпата картина ми е тук, за 1300 лв. - имах един колаж 1,20 на 1,30 м. За онова време бяха много пари - това беше годишната заплата на един работник. Тогава взимах много пари, обаче се смениха времената. Е такива акварели тогава струваха от 450 до 800 лева. Кюстендилската галерия купи такъв формат за 800 лв.

- Акварели ли рисуваш основно?

- Едно време рисувах и живопис, обаче от терпентина получих заболяване на лявото око и оттогава минах само на водна основа - на темпер, гвас, акрил...

- Не може човек да изходи от това, което вижда в момента, но май най-често посягаш към синята боя?

- При мене цветовете не са проблем. Преди време колеги бяха казали как мога да съчетавам студени и топли цветове. Това е вътрешно усещане, аз първо направя картината с много цветове, а след това изхвърлям от нея нещото, което ме дразни. Трупам по много картини, не мога да взема една картина и само върху нея да работя, някакъв хаос е - работя едновременно по 50-100 работи. Това, което ти е в главата като настроение, през ръката, през четката отива на платното.

В живота можеш да се правиш на всякакъв, но в една картина това, което е твоето настроение, не може никога и никой да излъже. Ако вляза в една галерия и разгледам картините, мога да ти кажа като психолог що за човек е художникът - тоя е такъв, тоя може да те почерпи една бира - дори да няма пари. Гледал съм колеги без пари, седнат, поръчат си едно кафе и двамата после си го плащат, а това им личи и на картините, разбираш ли. Аз като работя, не пестя, не жаля нито бои, нито материал, нито нищо... И понеже техниката ми е такава, че никога листче даже не изхвърлям, у дома съм натрупал хартия за 100 години подготовка, работа да има.

Колеги са ми казвали за някоя работа: "Стоп, спри, сега е страхотна, ще я развалиш!". Не - викам, - искам да стане точно както аз искам. Това е професионализмът, а не че нещо случайно се е получило и си казваш - ето, това е хубаво, няма да го пипам. Случайно можеш да спечелиш от тотото, но случайно почнеш ли да правиш картини, тая случайност ще ти изневери. Това не е професионализъм. Можеш ли едно хайку да го направиш случайно, да речем?

Трябва много четене, много мислене, много фантазия, много можене и да се получи. Хайкуто е най-трудното нещо. Преди време апликирах хайку стихотворения на бившата ми жена - тя пише страхотно, въпреки че преподава английски език в ЮЗУ. Оня ден имахме спор с нея, вика ми: "Аз пея хубаво, ама не станах певица, а преподавател, защото това дете трябва някой да го храни, да има една сигурност. Ти когато вземеш - вземеш, ами когато не вземеш?". Ето той като беше в детската градина в "Струмско", взема го и отиваме в магазина - той вземе сокче и кроасанче и аз трябва да ги платя. Ама не мога да обяснявам на продавачката - не съм продал картини, нито пък на него да му обяснявам. Той си иска кроасанче и сокче и е в правото си. Значи ти трябва много да работиш и много картини да продаваш...

- Добър баща ли си?

- Гледай сега, добрият човек е добър навсякъде. Понякога някой може да го таксува като глупак, но това, че сме добри, не означава, че сме балами, животът го доказва.

Хората, които няма какво да правят, седят на една пейка и като мине някой, почват да го сочат и одумват. За мене са казвали: "Абе рисува хубаво, ама пие...?. А един пияница, който само пие и нищо не прави друго в тоя живот, никой не го сочи, всеки го оправдава: "Ами той си е такъв! Какво да говорим за него, той си е пияница". И даже го черпят. Защото той не дразни. А аз сигурно ги дразня: "Никъде не работи, не е учил нищо, във вестника го дават, по телевизията го дават, а ние цял ден мааме, бачкаме, па никой не пише за нас".

Никой не пише, ама взима по 1000 лв. накрая на месеца и ги закара вкъщи, има си семейство, има си всичко. Аз се прибирам сам вкъщи, и какво - отвсякъде съм обграден със спомени. Неслучайно дават по филмите, като стане някакво нещастие или раздяла, човекът продава къщата, отива на друго място или в друга държава... Аз сега едно чекмедже да дръпна, изскочат снимки от сватба, от малкия като бебе. А ние сме такива лесно раними души.

- Колко е голям синът ти?

- Завърши четвърти клас. Отличник е.

- Всички деца рисуват, особено преди да научат буквите. Твоят син проявява ли интерес към рисуването?

- Още много малък започна с едни импровизации, като ме гледаше аз как работя. Като порасна, вече прави страхотни рисунки. Има нещо. По принцип един ген се предава през поколение. На мене и двамата ми дядовци рисуваха, но не бяха професионални художници: единият беше певец в черквата и писар, другият беше кмет на Горна Железница - дядо ми Костадин, сина ми съм го кръстил на негово име. Сега той рисува, но ще се опитам да му попреча да не практикува такъв занаят. Казвам му: "Жив пример съм, тате, как може да живееш недобре". Една статистика показва, че 1% от всички живи художници понастоящем живеят охолно, другите 99% да не ти обяснявам кой как го живее.

- Бил си и в Щатите.

- 1993 г. бях при чичо ми в Америка и за 39 дена една картина не нарисувах. Там животът е такъв, че ако човек се поддава на изкушенията... Това е казал преди години Владимир Димитров-Майстора на Крейг, който му изкупува всички картини. В Америка Майстора ходел по баровете и Крейг го попитал: "Няма ли да рисуваш?". "Като се върна в България, там е спокойно, няма такива заведения". Не че е бил пияница, обаче просто там има много зрелища.

После чичо ми ме питаше: "Абе ти разбра ли, че беше в Америка?". "Да, защо?". "Защото дойде пиян, през цялото време беше пиян и пиян си тръгна". Той не беше стъпвал тука 25 години, защото беше политически емигрант - имаше смъртна присъда, после 20 години затвор, лежа 7 години, хвана го амнистия, дойде си и избяга през граница.

- Ти самият интересуваш ли се от политика?

- Никога, това ми е толкова чужда и далечна работа. Гледам, през цялото време говорят, говорят, говорят - а де факто няма нищо свършено като работа. Единствено дето отвориха границите и всеки може да ходи да види. Но иначе тука, долу, за болшинството хора е трагедия голяма.

- Това означава ли, че не гласуваш на избори?

- Ходил съм на настроение, викам си - дай да дам своя глас за човек, който ми е симпатичен, па дано нещо се промени. Защото, когато гласуваш, може да спечелиш, може и да загубиш, но когато нищо не правиш, на нищо не можеш да разчиташ. Искаш да спечелиш от тотото, ама като не пускаш фиш, как ще спечелиш?! Като малък заведоха класа ни на екскурзия на Рилския манастир. Снимат се. Аз не съм бил на тая екскурзия, обаче и аз си купувам снимка, защото искам и аз да се видя. Аз не съм бил там - как ще се видиш?! Така е и с политиката, затова съм ходил да гласувам. Но разчитам единствено на себе си, защото в тоя живот, колкото и както съм го живял, досега няма момент, когато съм повервал на някой и да не ме е излъгал. Единствено вече вярвам само на себе си. Когато спечеля нещо, съм доволен от себе си, когато загубя, се сърдя на себе си.

- Не съм срещала друг човек, който така да се самоиронизира с алкохола.

- Бях в Унгария на един пленер и като се върнах тука, ме питат: "Какво показа на унгарците?" - Как трябва да се рисува и как не трябва да се пие! Не бях пил три месеца и първата вечер не пих, обаче като гледам - нема мъжко, нема женско, нема маленко, нема големо - всичко джока! Викам си: "Е...а си майката, оно се е видело, оти ке се пие!". И на втората вечер така се напих, че на третата никой от тях не посмя да пие, оставиха ме сам.

Знам що за говедо съм. Жена ми преди време, като живеехме още заедно, ми викаше: "Имам чувството, че с двама човека живея - един си пиян, а като си трезвен, по-добър човек от тебе няма".

- Заядлив ли си, като пиеш?

- Не съм заядлив, ама върша глупости. Кой може да се похвали, че е постигнал нещо на тоя свят благодарение на алкохола!? Алкохолът е е...ал майката на много кадърен народ. Той е едно страхотно разтоварване - при картините има страхотно изразходване на емоции и трябва да се възстановиш. Знам релакс как се прави - мога да ида в Банско, на Бяло море - да почина за една седмица и да се върна, преди време го правех. На балкана като ида и преспя една нощ - изчистя се и нямам търпение да хвана рейса и да се върна тук да почна да работя.

Правя го и с физически труд. Майка ми, татко ми, брат ми живеят оттатък реката, имаме вила, отивам, взимам лопатата, копая, поливам градини, вадя картофи, еди-какво си - защото като умориш тялото, имаш сън, иначе от натоварването на мозъка страдаш от безсъние. Алкохолът е най-лесното разтоварване, но много лоши са последствията след това. Защото мене не ме държи една или две вечери, а изкарам по седмица, дори почнах тоя период да го увеличавам до 2 седмици. А е глупаво, защото три месеца като не пия - работя, създавам, правя нещо. Като се запия и се съсипва всичко. Примерно каквото продадеш, докато си още трезвен - продадеш, после вече започваш без пари, защото целият трепериш, имаш нужда от алкохол.

Отделно направиш сцени, вересии. И гледаш - първите 2 седмици от месеца са отишли. 1 седмица ти трябва да релаксираш, 1 седмица - да влезеш във форма, и от другия месец да почнеш да работиш. Пари можеш да ги загубиш - било от болест, било на комар, било по жени, но времето, което толкова се губи, не можеш да го върнеш никога. В един момент си направиш ретроспекция на годината и се оказва, че от 12 месеца си работил месец и половина или два месеца. Затова не се спирам да бачкам, правя изложба след изложба, докато имам възможност да работя.

- Имаш ли приятели?

- Смея да кажа - да. Няма да цитирам имена по простата причина, че не мога да обхвана всички. На тоя труден живот в днешно време без хора не става. Много съм благодарен на майка ми и на татко ми, защото ми помагат. Аз се сърдя на хора, които величаят себе си: "Тоя е нищо, оня е нищо". Аз викам - той се старае, толкова може. Нали на едно състезание по маратон или крос като бягат 7 човека, един е победител. Не може всички да са победители.

- Но в изкуството е по-различно, например в началото са посрещали импресионистите едва ли не с презрение?

- Едното неразбиране не бива да бъде отрицание. Маркиза отива на откриване на изложба на Пикасо и пита: "Г-н Пикасо, какво е това, не го разбирам". "Това е картина. Вие знаете ли китайски език?". "Не - отговаря тя, - откъде-накъде?". "По дяволите, това се учи!". Ако искаш да говориш китайски, трябва да го научиш. Всичко се учи. Трябва, естествено, да гледаш много картини и да се интересуваш. Никой не отрича човека, който не знае английски.

Едно време при Младежкия дом с колега наблюдавахме как един човек полива с водоноска моравата с райграс. Хванал маркуча - а струята е много силна, полицаите с такива търкалят демонстранти - и като я насочил в земята, копа и обръща с корените тревата. Колегата ми вика: "Гледай го сега тоя! От поливането по-лесна професия няма - само да държи и вдигне нагоре маркуча, и водата ще пада като дъжд. А на него не може да му текне как да го направи. На оня, който се е подпрял и пуши цигара, още по-малко му дреме, защото, ако дойдат да направят забележка, ще каже: "А, не, аз карам колата". Обаче тоя с маркуча, ако дойде в галерията, ще каже: "Това не са картини!". Горе-долу така се получава с нашия труд - такива хора се превръщат в съдници в един момент.

Но важното е човек да бъде доволен от себе си. Казвал съм много пъти и ще го повторя - не искам хората да са доволни от мен, искам аз да съм доволен от себе си. Защото двама ако са доволни, двеста няма да са доволни. Не може на всеки да угодиш. Важното е, както казват в Америка: "Прави каквото искаш, само не кради и не убивай! Просто да не пречиш на хората!". Съвсем елементарно е. Защо ги правя такива картините? Ами защото така искам.