Започнах като чирак с метла в ръка и 62 години не оставям иглата и конецa

- Георги, как ти влязоха в ръцете иглата и конецът?

- Ами в моето юношество, което премина във военните и следвоенните години на Втората световна война, шивачлъкът в родното ми село Ощава бе на особена почит. Още тогава се носеше лафче, че облеклото прави човека, а шивачите правят облеклото. Поддържаше се този занаят, че се знаеше, че занаят не прави богат, ама и не прави глад. Тогава занаятите бяха над образованието и учението най-често спираше до прогимназия. Добих и аз в Ощава моята наука до прогимназия и веднага след ученическия чин се озовах чирак в Кресна, тогава още беше село Гара Пирин.

- С какво започна?

- Нали казах. Станах чирак. С какво може да започне чирак, ако не с метла в ръце. Е, майсторът Димитър Юруков, при когото бях, бе душа човек и не криеше от другите това, което знае, и взе да ми дава да чистя конци от костюми, да шия копчета, да паля въглищата в ютията, че тогава нямаше електрически, че и да изглаждам палта и панталони. За панталоните важеше условието ръбът да е прав и остър, така че и муха да кацне, да се разчекне. Бяхме цяла група. Преди мен бяха утвърдилите се вече майстор Захари Угринов, Тодор Чакъров, Теофил Захариев. Но и те трябваше да се учат, защото след войната времената бяха нови, европейски. Те доскоро бяха шили потури, беневреци, клинове от домашно прътено, полки и фустани за жените, но вече друг вятър вееше.

- Какви бяха облеклата по средата на миналия век?

- В голяма степен различни от сегашните. Старите хора постепенно изхвърлиха потурите и абите от домашните платове. Взе и в тези краища да се налага френската мода. Започнаха да се шият клинове, голф бричове, прави панталони, едноредни и двуредни сака, на мода станаха жакетите. Руските рубашки по сталински образец. После саката започнаха да се шият по-дългичко, появиха се и горе-долу по дължина до пъпа, панталоните ставаха ту широки, ту тесни в коленете. Всяка смяна на модата си беше нещо като революция, като често се намесваше и властта. Някои от моделите се приемаха за западни, упадъчни и понякога на някои младежи насилствено им се разпаряха панталоните, приемаха се за вражески. Жените пък носеха поли, прави и на плисета, изчезнаха фустаните. Рокли имаше всякакви, но все под коленете, че ако се виждат коленете, пак е проява на западно влияние. Шиехме балтони с коланчета отзад, лодени. И все по поръчка, че тогава конфекцията бе почти непозната.

- Колко години изкара като професионален шивач?

- Някъде към 40 г., след 3-4 години чиракуване. Работех в обща шивалня. Тя бе организирана в Кресна към предприятие ОСП - комбинат в Сандански. Майстор Димитър Юруков добре ме понаучи и скоро ми даде дори да кроя и да работя на машина. Явих се като чирак на изпит в Сандански. Дадоха ми да направя официален панталон от кройка до копчетата. Така станах калфа, а пък после нещата се развиха така, че майсторство по документ не се и искаше.

- Трепка ли ти душата, като чуеш да казват “майсторе”?

- В началото ми бе дори и притеснително, но свикнах. Е, по-друго е така, някак си стоиш на по-голямо. Нали знаеш лафа “Кажи му аго, та да му е драго”.

- Не ти ли се струва, че в съвременното облекло започва да липсва индивидуалността, май всички вече сме конфекция?

- Така е за съжаление. Но как да бъде иначе, като е време на индустрия. Шие се на едро, по стандарт. Крои се не на парче, а по много бройки. Може да не е много ефективно, но е по-евтино. Някога, за да се съшие костюм, се правеха по 2-3 проби, докато прилепне по фигурата на тялото. Сега е както дойде.

- Това обрича ли индивидуалното майсторство?

- Не, мисля, че още е нужно. Купеното от пазара невинаги става и често се налагат малки корекции - ту да се разшири, или пък да се стесни, панталоните били дълги и трябва да се поскъсят - все има нещо за доизкусуряване, а това не става фабрично и в големи шивални, а се върши повече при домашни условия. Пък често правим и кърпежи, че някое малко прокъсване или нещо друго не е за изхвърляне все още хубава дреха, та гледаме, както се казва, да я направим отново като нова. Ама не знам дали не трябва вече да ни казват не майстор шивач, а майстор-кърпач...

- Бил си и военен шивач?

- Да, но това беше след войниклъка. Служих в Стара Загора, гаубичар на гаубица със 122-милиметрово дуло. После карах школа и станах санитарен инспектор. Служих малко и в Сливен. Там се събрах с един Илия от Ощава, който вече над 50 години държи бръснарница в Благоевград, там беше и Кирил Корчев-Мишката от Кресна, известен футболист в миналото. Много вълнуващи спомени като войник имам от времето, когато се снимаше филмът “Героите на Шипка”. Около 5000 войници участваха в общите сцени. Сред тях бях и аз. Бях турчин. Носехме на главите си червени фесове с пискюлчета, но направени от картон. Бяхме с нашите си шинели, но без отличителните им знаци. В ръцете ни дадоха манлихери. Режисираше ни една рускиня, Олга се казваше. Повече от месец изкарахме на палатки. Най-трудно беше при атаките на околните ридища - августовската жега докъм 40-те градуса, а ние викаме и тичаме с пушки в ръце, шинели и раници на гърба си... А пък тази Олга, като не й хареса нещо, пак ни върне и така едно превземане на ридинка правехме до 4-5 пъти. Участваха във филма и други кресничанчета. Яне Муртов, който водеше обущарската военна работилница на едно от поделенията в Стара Загора, Латиф Айвазов и Демир Осев, които като по-ачигьоз се бяха вредили да са конници. С наш беше и Георги Мургов, Бог да го прости, който в Кресна бе известен като Кумецо, а тук беше по-популярен като Боецо, защото дойде един месец по-късно в казармата и за да навакса в началото го караха сам да си вика “боецо, аз”.

- След казармата накъде?

- Това беше през 1955 година. Върнах се при майстор Димитър Юруков, като водената от него шивалня бе към учреденото вече местно предприятие ТПК “Вихрен”. От 1957 г. постъпих като военен шивач към Военното интенданство в Кресна. Бяхме цяла група от Кресна, водеше ни майстор Димитър Югов. Работехме в ателие в бившия склад на местния някогашен чорбаджия Вангел Тодоров. Голямата ни задача бе да съшиваме строевите и парадните облекла на старшинския и офицерския състав на местния полк от старшина до полковник. За генерали не се грижехме, имаше си други шивачи. Всичко се шиеше по поръчка с проби, че да лепне. От 1960 г. станах отговорник на полковата шивачница, която поддържаше облеклата на войниците. Повече кърпеж, но така се икономисваха много разходи. Станах отговорник по профсъюзна линия и на работещите в полковата обущарница и други работилници. И така стигнах до пенсиониране. То обаче не сложи точка на занаята ми, не качи иглата и конеца на тавана в кошницата. Е, вече не работя активно, но макар и на 78 години, поддържам си крастата. Пък и се налага, че много приятели, пък и кой ли не, като си купи нещо ново, все идва при мен нещо да му се дооправи, че конфекцията не на всеки става от раз. Пък налага се и нещо да се позакърпи, цип да се смени.

- Избистрил ли си си някакви поуки от шивачлъка?

- Всяка работа донася и някакви поуки. За мен стана златно правилото на шивачите, че преди да се реже седем пъти да се мери, което важи и за други работи. Колкото на шега, токова и наистина, но спазвам и един малко по-известен лаф, че човек трябва да работи с мярка, и то не само когато става дума за облекла... и че шивачите са тези, които могат да ти вземат мярката...

- 60 години вече си с игла и конец. Не ти ли омръзва?

- Идват и такива моменти, но за мен шивачлъкът не е само занаят, а възможност да се търси красивото, пък ми стана и смисъл на житие-битие. Сега съм на 78 години и какво - ръце ли да кръстосвам? Не, ако мога нещо да посвърша, ще го свърша. Пък и се знае, че човек скръсти ли ръце, то си е нещо като отказ от живота.

- Смяташ ли, че си живял добре своите 78 години?

- Да. Щом още ме търсят и съм нужен някому, значи е добре.

- Доволен ли си от съдбата си?

- Трябва да съм, че ми са се случвали много злочестини, но все съм оцелявал. Как да не бъда доволен, като съм надживял 7 хирургически операции: 2 хернии, едностранна и двустранна, простатата ми също е пипана, през 1994 г. поначупих таза си след падане от орех и лежах един месец в пълна неподвижност, чупил съм ръка след падане от мотор - един тир ме изблъска от пътя след Петрич. Имал съм бронхопневмония, не са ме пропуснали диабет, високо кръвно, аритмия на сърцето, инфаркт съм имал. Да изброявам ли още? Важното е, че все още вървя, и то напред, жива е и съпругата ми Здравка, имаме 3 деца и вече 5 внучета, та дето се казва, сме си свършили работата по възпроизводството.

- С нещо друго занимаваш ли се извън шивачеството?

- Преди години се грижех за около 6 декара имот в родното ми село Ощава и още за 2-3 декара в Кресна. Имах зайчарник, 4 кози, отглеждах прасе, кокошки. Но сега имам само малко кокошки, 3 ара зеленчуци и кучето Джако, даде ми го дъщерята Снежа от Гърция. Много е умно, всичко разбира и не ми отвръща. Гледам само напред, радвам се на божиите дни, които вече са ме отвели на такава висина, от която се гледа и по-далеч, и по-нависоко, пък и по-мъдро. Поне така си мисля.