Занаятът иска търпение и обич, дървото - нежност

Митко Борисов Десподов е известен майстор на дървото и още по-известен като певец-самодеец. Роден е през 1949 година в село Горна Брезница, но създава дом и семейство в Кресна. Учи в родното си село, завършва Сградостроително училище в Благоевград. В трудовата си книжка е записал 41 години стаж като леяр в предприятие “Енергоремонт”, дърводелец в ТПК “Вихрен” и промкомбинат “София”, от 1990 година развива частен бизнес. От 1996 година е пенсионер, но продължава да работи. Почти равни на трудовия си стаж години има и като певец-самодеец. Съпругата му Роза също е самодейка-песнопойка, занимава се с търговия. Семейството е с две деца - Васил и Евгени, имат самостоятелен бизнес. Митко и Роза имат три внучета. Валери е ученик, а Димитър и Кирил са изгряващи надежди във футболния “Литекс” /Ловеч/, играят в юношеските формации.

- Митко, който и да влезе в работилницата ти, ти казва “майсторе”. Драго ли е да се чува тази дума?

- Ами, знаеш лафа “Кажи му аго, та да му стане драго”. Само че вземат ли да ти викат “майсторе”, то си е и отговорност, че всичко, що правиш, трябва да върви като по-така, нещо като лична марка, и златното му покритие да е доверието.

- През многото години обработка на дърво усещал ли си понякога, че то иска нещо да ти каже?

- О, да. Всяко дърво се опитва да каже нещо на майстора и така да прецени какво би могло да излезе от него.

- Дървото има ли душа?

- Не знам. Ама все нещо има, щом се ражда, расте, живее и умира, а и е надарено като животните да създава поколения. Вероятно и дърветата имат свои радости и болежки, но това не е по силите на човека да го разбере.

- Казват, че бързата работа е срам за майстора. При тебе така ли е?

- Според мен не бързата, не и бавната работа са срам за майстора, а лошата.

- Как се постига добрата работа?

- Най-вече с търпение и с много обич. Дървото разбира какво иска майсторът от него и се оставя послушно като любовница в ръцете му. То иска нежност, галене. Тръгне ли работата на инат, то или ще се напука, или ще се счупи или нацепи, и така и работа се губи, и зян се прави.

- Как разбираш кое дърво е добро за работа?

- Тази азбука я знае всеки майстор. Всяко дърво е добро, но според това какво се иска да излезе от него. Бор, смърч, мура са леки за работа и са повече за дюшемета, дъб и акация са твърди и повече стават за бъчви, каци, паркет, яворът е за мебели.

- Как се запали с дърводелството?

- Ами, от баща ми знаех, че човек знае ли занаят, поне до глад няма да стигне. Имаше той в Горна Брезница работилничка. Правеше много неща - като се започне от врати и прозорци, та се стигне до бъчвета и други съдове. Работеше само ръчно, че тогава нямаше машини, то електричество нямаше. Случваше се да му помагам и така взех да разбирам и от инструменти, и от кое дърво какво става. Пристрастих се към дървообработването обаче по-късно, когато отидох на работа в дърводелската работилница на ТПК “Вихрен”, после продължих в промкомбинат “София”. Правехме много неща, а най-вече нутови летвички за щори. Месечно не падахме под 25 хиляди линейни метра. Правехме и дограма. Когато настана време на така наречените демократични промени през 1990 година, се хванах на частно с моя си фирма, открих работилничка в дома си.

- Фирмата ти е “Десподов”, това е фамилното ти име. Да не сте имали някой с титла деспот в рода си?

- О, не. Дядо ми се е казвал Деспод. Е, бил е малко по-така в селото, че е имал над 100 овце и кози, десетина коня, волове, кокошки, прасета, пък и доста ниви.

- Как върви сега бизнесът?

- Работилничката ми е добре оборудвана откъм техника. Работя с машина, правеща пет операции, която купих от Завода за дървообработващи машини в Якоруда. Имам си и банциг, машини за шлайфане и всичко друго, що е нужно. Работа има... намаля, но има.

- Какво основно сега правиш?

- Пчелни кошери. Пчеларството в Кресненско, пък и другаде, се разширява и кошери се търсят. Това обаче е само едната причина да мина на кошери, а другата - спрях да правя врати и прозорци, строителство намаля, а и вече повече използват алуминиева дограма. В новото строителство хората избягват вече дървенията, а и масово се подменя и при старото. Алуминиевите дограми са по-трайни, по-плътни, обезшумяват, с една дума - за предпочитане са. Е, все още се дават поръчки за някое шкафче или други мебели, но и това бяга, че както при облеклата навлезе конфекцията, така е и в дърводелството.

- Как вървят пчелните кошери?

- От 80-90 лева. Зависи от големината им. Много са трудоемки. Засега е добре. Лично и за нас съм направил близо стотина кошера, а и Евгени, синът ми, си направи свой пчелин в Горна Брезница. Иначе в рода ни не е имало пчелари, ама може да потръгне. Аз правя кошери, но съм далеч от пчеларството. Пък съм и алергичен към пчелите. Не смея да ям и мед, макар че знам, че той е самото здраве. Тук пък причината е, че съм малко диабетик. Слушах обаче по телевизията, че и диабетици може да похапват, та май ще започна да ползвам, така не за храна, а за лек на болежки.

- Как Евгени се хвана с пчеларството?

- То стана малко случайно. Съпругата му, снахата Антоанета, има вуйчо в Кюстендил. Били му на гости. Този вуйчо има пчелин и ходили да го видят, и така на Генката се подпалил фитилът. Ама хич не му е лесно, че си има добър търговски бизнес, а 80 кошера да гледа са му множко.

- В Кресна, пък и извън Кресна, те знаят като добър изпълнител на народни песни.

- Е, чак пък добър. Но наистина пея. Пея, и то от детски години. Първо обаче започнах със свирене, та и то още боцка сърцето ми. У дома много се пееше, а аз имах мерак и да свиря. Бях в шести клас и тате ми купи акордеон с 12 баса. Като станах осмокласник, го заменихме с 80 баса. Доста ми дърпаше надолу раменете, а притискаше и корема ми. Случваше се и ръцете да отмаляват от скачане по клавишите и от дърпане на меха. Аз съм самоук. Учех се повече у дома. Като се запее песен, а това ставаше често, тръгвах с акордеона по мелодията, настигах я и, дето се вика, вдявах това, що можеше акордеонът, в думите на песента. И за добро е било, че и сега, вече в трета възраст, се налага понякога да посвирвам, че поводи много - я именни дни, я рождени дати или друго някакво празненство.

В песните ми е съпричастна и съпругата Роза - много е гласовита. Малко песните ни са разделени, че тя налага тези, които са от пиринския фолклор, каквито знае от родното си село Влахи, родно и на войводата Яне Сандански, а аз пък наблягам повече на песни от Горна Брезница, които са типични за района на Малешевска планина.

- Значи пеенето дойде по наследство?

- Да, и може да се каже и за мен, и за Роза. Баща й на Роза, Кирил, добре пееше и знаеше песни, пък и баба й Кръстана. Ние пък в Горна Брезница у дома си бяхме нещо като малък хор. Тате, Бог да го прости, вдигаше глас до върховете на планината. Това най-често се случваше, като подсилеше нещата с ракийка или винце. Мама - и тя често спирка нямаше. Включа се и аз с акордеона, навия гласче. Не оставаше назад и брат ми, и така си правехме концерти. Това и сега не е забравено, но изпълнителите вече са други. Ела на Митровден, на именния ми ден, в ловната механа на сина ми Васил и да видиш за какво става реч. Там нещата се подсилват и с тарамбука и голям тъпан. То Васко тази механа я направи не за друго, а за да има къде ловците от Кресна да делят трофеите си и да се веселят. Пък вече е и нещо като ловен музей, че има стенописи на ловни сцени, препарирани глави, тела на животни и други трофеи.

- Участвал си и в местни ансамбли?

- Да. Преди години пеех в ансамбъл “Вихрен”, основан от ТПК “Вихрен”. 30 души бяхме - женска група, 17 души, и мъжка част - 13. Пели сме в Кресненско на все що има голям празник, били сме на празненства и прегледи в Якоруда, Банско, Благоевград. Години наред печелехме награди от националните фестивали на художествената самодейност във Варна, в системата на местната промишленост и битови услуги. Имахме и награда - ходихме из Германия. В този ансамбъл бе и съпругата ми Роза. Това обаче може да се отнесе към страниците “минало”.

- А сега?

- Сега и аз, и Роза сме в ансамбъл “Синаница” към читалището в Кресна. Преди години е имало ансамбъл “Яне Сандански”, но се е саморазпуснал, та го възстановихме преди две години. То и участниците в него сега са поне половината от тези, които са били и преди. В този ансамбъл нашата мъжка част е от 9 души, някои са професионалисти, бивши военни музиканти. В групата са учителят по музика Георги Петков, братовчедите Петър и Кирил Врабски, Стоян Ангелов-Зисо, Ангел Харизанов, Йордан Андреев, Петър Халев.

- Имате ли вече изяви?

- Ами, от две години Кресненска община не минава без нас. На прегледи в Разлог в съревнование с 59 групи грабнахме първото място. Наскоро пяхме в Охрид. Участваха състави от 13 държави, и то на сцена пред паметника на светите братя Кирил и Методий. Хубавото при нас е и това, че вече осъществихме студиен запис на диск с 20 песни, а в обработен вид имаме към 40 песни, и все са мелодични и повече за Гоце и Яне, за борбите за освобождение, но има и за любов и радост.

- Това ще рече, че ти си доволен от живота?

- Да. Имам двама синове, те си имат свои семейства, три внучета вече продължават рода. И аз, и всички други си имаме работа, и то такава, която ни харесва.

- В пенсия си. Не е ли време работата да качиш на тавана?

- Абе, това ми викат и децата. Ама мога ли да скръстя ръце и така да седя. Все още мога да работя. Пък си мисля и това, че човек е полезен и за себе си, и за другите, когато може нещо да прави. Поне докато може.