За толкова години не се намери един кмет, който да задържи децата ни в града
Елена сред красивата пиринска природа край село Мечкул
Изказване на дългогодишната учителка в благоевградския Строителен техникум Елена Овнарска-Илиева
Елена Овнарска-Илиева е родена през 1949 г. в Благоевград. Половината й корени са джумайски, другата половина - родът Вълкови - са бежанци от Горно Броди, Серско. Ранното й детство минава във Великотърновския край, където 15-месечна е интернирана заедно със семейството си за срок от 4 години. Възпитаник е на Строителния техникум в Благоевград, в който преминава почти цялата й професионална кариера на преподавател. Житейски и духовно е свързана и с родното място на съпруга си Йордан - село Мечкул. С вълнение разказва и коментира наболелите проблеми на града, селото и държавата ни.
Моя братовчедка живее в Швейцария. Миналата година дойде, постоя малко и ми каза: “Лени, не ми се сърди, кака, ще си тръгна. Мръсотията, некомпетентността ме дразнят. Убива ме и ме смазва да гледам в какъв хаос е моята родина...”. Тя беше трудолюбиво и отговорно дете, пееше, танцуваше, играеше. Дворецът на пионерите я създаде. През 1958 г. стана републикански шампион по художествена гимнастика на обръч. Няколко години по-късно се омъжи в Западна Германия и едва след 1989 г. започна да си идва отново в България.
Кака ми ми е разказвала как немците са възродили Западна Германия със собствените си ръце. Първо са възстановили заводите, промишлеността - да се осигури препитание на гладния, жаден, гол и бос народ. В оня период, говорим за 1966 г., всеки немец е трябвало да дава седмично по 24 часа доброволен труд за облагородяване на квартала: в неделя - задължително, през седмицата - който когато може, когато му е удобно. С осигурени камиони изхвърляли тухли, събирали разтвор в чували. Улиците заблестявали, засаждали цветя и дървета - и всичко това с доброволния, неплатен труд на германците.
Доброволният труд се практикуваше и у нас. Та кой създаде социализма? Нашите предци, нашите дядовци, баби, майки и бащи. Те са работели за дребни стотинки и без пари - трудови дни, бригади. Аз съм изключително доволна от нашите студентски бригади - трудехме се, плащаха ни, общувахме. Това ни бяха най-хубавите контакти. Прибереш се от летните бригади, над проектите - нямаш време; тичаш на лекции, после те грабнат житейските проблеми, и какво? Там си виждахме истинските лица, там бяхме хора. Същото беше и с учениците ми после, като ги водехме на бригади - колко истински бяха взаимоотношенията помежду им. Всичко това нас ни е изграждало като личности.
Гледам сега двора на Трето основно училище. Преди няколко години се скарах на един съсед - кършеше клони оттам, за да си храни козичките. Не издържах, като знам как моят баща, Данчо Сотиров и Румен Сотиров ходеха с колелото от Славово брезички да донесат и да засадят в двора. Ние по физкултура носехме камъчета от коритото на Бистрица - всяко детенце гушнало камъче, да се направи основата. Защото тука беше блато, тресавище, трябваше да се дренира - направи се 50 см калдъръмена настилка. Това всичко е с труда на родители и ученици. Насадихме розите и с кофите, две по две, носим вода - всяко дете си имаше роза, за която да отговаря. Дежуряхме по две деца: тая смяна от тая до тая дата полива. Организирахме се самички, един вид тимуровски команди. Ето така се създаде тоя двор.
Кога сега ще ги накараш тия деца? Пролетната ваканция с внука ми Йоан ще ритаме топка на двора. Гледам, един красавец се цели с топката в санирания блок и му правя забележка. Седи друг хубавец до него и вика: “И какво от това?” Казвам му: “Погледни! Ако те отведа, ще видиш - отворчето в стиропора е готово и вече поддава. Каквато и водоустойчива боя отгоре да е сложена, тя с времето ерозира. Това е от гърбовете на всички нас”. Къде е родителят? Дето вика синът ми: “Ти единствено ми викаше: “Не така, Стефчо, събери тия хартийки!”. Къде бяха другите, ма, майко? Криеха се, като чуеха, че ти ми правиш забележка и аз събирах хартиите по улиците, а те си приберат децата, вместо да ги накарат да се включат.”
Разбира се, в оня период имаше и нещо, което много трудно приемам. Ще свалиш хората от селата - това са поколения, потомци - пък създай им условия за живот! Защо Чехия, Полша, Унгария просперираха? Погледни селата! Синът ми казва: “Майко, къса ми се сърцето, като минавам и гледам нашите пустеещи села, особено в Северозападна България - пред хубавите къщи сложена табелка със символична цена за продажба”. А това е трудът на поколения наред. Защо трябваше грешка след грешка? Създай им пътища, създай им условия. Имаха училища - дай им на хората там да си останат! Не казвам да се поробят. Ето, как е слязъл моят мъж Йордан? Свекърва ми не е знаела влак! Това не му е пречело това дете да чете, да се труди и да стигне донякъде. А сега какво?
Кметът би трябвало да бъде стопанин на един град, но този стопанин по някакъв начин и да е свързан с този град. Изненадана съм, че в Благоевград досега не се намери един местен човек, който да милее за града в буквалния смисъл на думата и да има поглед накъде ще върви в близките 10 години, да се търси начин да се задържат младите хора. На всички децата ни са гурбетчии - дали са извън границите на България, които вече не съществуват, или ще са в границите, те са достатъчно ангажирани с професионална реализация, със семейства. Ние, родителите им, оставаме тука, защото корените са ни тука, но те са гурбетчии, макар и в собствената си държава.
Това е нещото, което трябва всеки, който седне на кметския стол, да помисли: е ли възможно този град да се събуди така, както е бил? Защото и Горна Джумая е бил фактор - може да е бил земеделски град, но в него е имало и занаяти, и младите хора много трудно са напускали града. Напускали са тези, които са се задомявали някъде, но повечето са си останали тук. Макар и низвергнати, макар и мачкани и брулени от тоя и от оня, те са се връщали, защото тука са корените им. Докато това не се вижда в последните години.
Можехме да останем с мъжа ми в София, когато той се дипломира и квалифицира. Предлагаха му работа. Но той: “Не, ще се върнем. Как ще оставя майка и татко там някъде, сестра, семейство, брат, току-що задомил се, друга сестра, младо семейство - не, близо до родителите!” Сега виждаш: твойто дете така не разсъждава. Тежко му е, но казва: “Татко, аз няма какво да правя в тоя град, разбери! Колкото и да ти е болно, че поколения наред майкините родове са тука, мене вече нищо не ме свързва. Аз напуснах града и когато трябваше да се върна, той не ми подаде ръка. Сега съм устроен, какво да правя тук?” Така се случва и с малките селца - те умират, опустяват.
В Мечкул къщата на мъжа ми и училището съжителстват. Като гледа останките от разрушеното училище - а навремето там е имало десетки деца - всичко това му навява мъка, болка: защо да умре, като е могло да оцелее? Дай на тия хора един сигурен поминък, не ги унищожавай, не им отнемай децата! Мечкул е било голямо село, с винопроизводство, тютюнопроизводство. Сега гледаш - пустеещи ниви, буренясали дворове, къщите една по една се срутват.
Като се върна 40 години назад, когато станах снаха в Мечкул, пред очите ми е една огромна къща. Стопанката на тоя двор баба Кръстана беше точно като баба Илийца - едра, истинска българка, с бялата риза запретната, с многото деца, всяко поело вече своя път нанякъде да се реализира. Понеже градината ми е там - сега като се обърна и като я погледна, дори е зловещо. И си казвам: какво по-жестоко нещо - в тая къща е имало детска глъч, там са живели четири семейства с по две деца, снахите са гонели домакинството, всичко е било подредено: хубавите черги, чистота, всяка гледала стаята й да е по-красива, на чардака - масата, всичките осем внучета там.
Сега няма нищо освен бурените - къщата се сгромолясва. Едно по едно гледаш как си отива каменната зидария, стените се разцепват, тухлите се разнасят по двора, прозорците скърцат, потънало в къпини. Никой от наследниците не стъпва. Ходихме с мъжа ми, минаваме покрай тях, говорим им, молим ги: Елате, бе, ще ви помогнем поне за двора. А те: “Общия кокал и кучетата не го ядат!”
От училището вече няма нищо, къпините са го превзели отвсякъде, един красив смок лятото си живее в тях, защото му създават комфорт. Пустош, която буди съжаление, болка, мъка, че се унищожава създаденото през вековете, че загива още едно село.
Навремето, когато синът ни Стефчо беше дете, се събираха, имаха си компания, помагаха на бабите до обяд, следобед отиваха на водоемите да ловят риба. Ходеха в гората - събираха каркалешки и съчки в чували бабите да си разпалват печките.
Сега няма деца, възрастните се събират в магазина и на събори. Не могат да се организират за нещо общественополезно. Църквата, която е на близо 200 години, вече едва се крепи, рухва. Краде се една, втора камбана - преди нямаше такова нещо. А с малко доброволен труд и с малко пари - защото тия родители са създали деца и те всички идват - всеки може да отдели своята лепта от 5 или 10 лв. и няколко бригади. Няма това желание и у младите да дадат част от душата си, превърната макар и в доброволен труд, да се възстанови една реликва. Все пак за едно село, за един град можеш да съдиш, като видиш черквата, гробищата - там са костите на техните предци, а те идват благодарение на създаденото от тях.
Свекър ми толкова милееше за черквата и с такава любов се грижеше за нея. Понеже тя е “Св.Св. Петър и Павел”, винаги на Петровден в ония времена, когато някои се срамуваха да казват къде са родени, той сам си наричаше животни, правеше курбан в тая черква и даваше на всеки, който минаваше, включително и аз съм ходела по къщите да разнасям от курбана. Всеки донасяше някакъв дар, правеше се търг, всеки купуваше по нещо и така даваше своята лепта за черквата. Общ живот. Сега виждам нещо, което за мен не е истинско: общината отпуска пари, прави се курбан, събират се, ядат, пият, стават и си тръгват. Никой не се обръща да каже: “Това е създадено за нашите родители, ние трябва да го съхраним за нашите деца”. Всеки минава и заминава.
Свекър ми пръв в ония времена откри спестовна книжка на черква. Аз ходех да купувам от магазията във Владишкото свещи за черквата. Дядо Пимен, няма да го забравя, винаги заръчваше: “Като дойде на бай Симо снахата и съм тука, нека да я видя.” Това се случваше на два-три месеца - взимах връзка свещи, фактури се издаваха от Митрополията, отстъпка се правеше за черквата. Всичко това отиваше в спестовната книжка на черквата. Той винаги ме благославяше и казваше: “Булка Данчовице, докато има такива люде като Симо и като твоя мъж, черковността ще е жива”.
Мъжът ми, като видя, че пада лицето, предната част на черквата, отиде да се отъжи на дядо Пимен. Той му даде 20 лв. - 1973-1974 г. бяха страшно много пари - и му обеща да изпрати работници. Работниците живееха в училището, а свекър ми и свекърва ми готвеха, хранеха ги. Тогава се изградиха двете огромни подпори, за да крепят да не падне черквата. Боядисаха в бяло отвътре, защото северната страна беше цялата в мухъл и влагата вече беше изяла ликовете на светците. Но макар и с напукана мазилка, все пак да се създаде някаква приветливост.
След смъртта на свекър ми, отивайки през пролетната ваканция там, събирах съседките: правехме основно пролетно почистване около черквата, подреждахме колкото можем двора. В тая бригада се включваха и мъжете ни. След приключване на работата сядахме, хапвахме и се разделяхме удовлетворени. Сега тая традиция полека-лека изчезна. Идват - и то чужди хора - спират, питат у кого е ключът, отваря се черквата, разглеждат я и си тръгват.
Обитаеми къщи в Мечкул, в които кипи живот, са не повече от 17. Вилите се огласят от шум в събота и неделя. В петък в 5 и половина задължително колата ни потегля. Отглеждаме си всички видове плодове. Когато синът ми Стефчо се роди, моят баща реши да въведем традиция: за всеки негов рожден ден засаждахме по едно дърво. Той е роден на 15 септември, но дръвчетата ги садяхме ноември. Имаме достатъчно много дръвчета, за които се грижим. Аз се занимавам с кроенето, малко пръскаме само хибридните сортове, защото те вече са свикнали, но естествените сортове - айвания, циганка - те просто една година са отрупани с плод, следващата година - по-малко.
Гледаме всичко. Удоволствие ми доставя сутрин да изляза в градината. Сега разбирам защо казват, че растенията ти се отплащат с любов. Пиперът ми е двуметров, чушки - огромни; раждат се краставици, патладжани. Вкусът на доматите е невероятен.
Имаме асми, но понеже възрастта си казва думата, сега почваме да ги слагаме на принципа на Гуйо - на редове с височина около 1,80 м, за да можем да ги обираме, без да се катерим на стълба при всяка технологична операция.
Често си мисля, че всеки трябва да помисли какво ще остави на потомците зад себе си. България ще се оправи, когато всички се мобилизираме и възродим оставените от предците ни традиции. Няма унизителна работа, когато се трудим, водени от чувство за отговорност към род и родина.
Като му влезне в жопата топлата вода и няма отърване !!
А какви китни села имаше навремето, сега всеки иска да е гражданин или поне столичанин !
А какво стана сега след преврата на 10 ноември1989. демокрация не анархия. кражби наркотици, отвличания на деца за проституция. благодаря от такава демокрация. по добре комунистически режим от тази анархия/забогатяване на шепа хора за сметка на целия народ
Нарушението, на която и да е точка от горните правила ще се смята за основание коментарът да бъде скрит. При системно нарушаване на правилата достъпът на потребителя ще бъде органичен.