За съжаление в годините на дългия преход вместо да се развиваме, вървим към ликвидация

Христо Динев е роден на 28.3.1927 г. в с. Елов дол, Пернишко, където родителите му са въдворени от полицията заради политическите им убеждения. Майка му Светлана е родом от гр. Дойран, начална учителка, а баща му Серафим Сърбов от Дупница - медицински фелдшер. Поради непрекъснатите им местения малкият Христо е оставен за отглеждане при леля си Райна и чичо си Дино в Благоевград, които по-късно го осиновяват. Следва две години биология в Скопие, а после завършва Школата за запасни офицери в София и работи като офицер в Плевен (1948-1951). В периода 1951-1958 г. е инспектор и началник на отдел "Култура" при ОНС - Благоевград, участва в създаването и развитието на всички значими културни институти в града и окръга.

Съществен е приносът му като директор на Окръжната библиотека (1958-1974) за извеждане на библиотечното дело в окръга на челните места в страната. Автор е на разкази за деца и възрастни, на статии и спомени за създаването на ансамбъл "Пирин" и Окръжната библиотека. За своята дейност е получавал много награди: ордени, медали, почетни значки и грамоти, Дарствена грамота от община Благоевград за принос в развитието на града. Удостоен е със званието "Почетен гражданин на Благоевград". По повод 85-годишния му юбилей Регионалната библиотека "Д. Талев" издаде негова биобиблиография.

- Г-н Динев, имате богата биография, но малцина знаят, че сте следвали биология в Скопие. Как се случи?

- Завърших гимназия през 1946 г. и мислех да ставам учител на село. В това време обаче в РМС се получи писмо от София, че от Скопие искат наши младежи да отидат да учат при тях. В групата попаднах и аз. Исках да уча медицина, но още не беше разкрита тази специалност и записах биология с намерение следващата година да се прехвърля. Но не ми разрешиха - цяла година съм бил ползвал стипендия, не вървяло сега да започна отново и затова си останах в биология. Но 1948 г. Тито кривна от позициите, беше заклеймен съответно от КПСС и БКП и ние се завърнахме.

- А успяхте ли да завършите втори курс?

- Да, даже бях на бригада в Босна по изграждането на жп линията Шамат-Сараево. Това е една доста голяма планинска отсечка и когато за втори път бях в Сараево, вече като директор на Окръжната библиотека, за нея се шегуваха: Питали някого какво му е впечатлението от жп линията и той отговорил: “Пола у мрак, пола у зрак” (половината на тъмно, половината на светло). Действително беше много тежко строителството, особено многото тунели.

- Колко души бяхте студентите от България и как живеехте в Скопие?

- В Скопския университет чужденци бяхме само нашата група от 32-ма души. Биология следвахме един младеж от Петрич и аз, останалите бяха в други факултети. Нашият факултет беше в самия център на Скопие, на много удобно място, близо до общежитието. Цялата ни група от 32-ма души беше настанена в една училищна класна стая, легло до легло. Времето беше следвоенно, немотията - страшна. В тия две мои младежки години, когато организмът все още расте и укрепва, не съм закусил нито един път: отидох 60 кг, върнах се 50. Храната в мензата беше много оскъдна, всичко с купони - дават ти една филийка хляб и нещо, което са нарича манджа.

- А езиково как се справяхте?

- О, не беше трудно, защото езикът още не беше съвсем изопачен със сърбизми. Разбирахме се добре, най-важното - хората, с които общувахме, ни разбираха много добре, защото нашите се бяха оттеглили на 9.9.1944 г., а ние бяхме там 1946 г. - почти всички говореха български. Голяма част от преподавателите ни бяха завършили в България. Лекции ни четяха и преподаватели от Софийския университет на български и техните студенти разбираха много добре. Освен записки аз ползвах и наши български учебници.

- Връщали ли сте се отново в Скопие по-късно?

- Да, бил съм на роднински посещения в Охрид, Скопие, Струмица. През 1956 г., когато вече работех в отдел "Наука, изкуство и култура" на Окръжния народен съвет (ОНС), с театъра бяхме на голямо турне из цяла Македония: Берово, Щип, Скопие, Охрид, Прилеп, Битоля, Струмица. Хората навсякъде ни приемаха изключително радушно, залите бяха препълнени. Най-красиво бяхме посрещнати в Охрид. Там театърът се представи с две пиеси - едната беше "Дванадесета нощ" от Шекспир, задната част на сцената беше отворена към езерото. Стана прекрасно представление, което си хармонизираше с хубавото настроение на хората и радушния прием.

- Били сте и военен. Личен избор ли беше?

- След като се върнах от Скопие, се записах трета година студент. Но на България в тоя момент й трябваха офицери и така по партийно поръчение завърших Школата за запасни офицери в Горна баня. Изпратиха ме в артилерийско поделение в Плевен - бях командир на взвод за управление, всички свръзки бяха под мое ръководство. На другата година станах лейтенант и ме преназначиха за заместник-началник щаб по мобилизацията. Работата вървеше много добре. Но през март 1951 г. дойде проверка на дивизията - четат характеристиките на всички офицери, съответно и моята. И докато се възхищават: "Как го намерихте това хубаво момче!", накрая виждат, че съм бил студент в Югославия. "Ами сега?! Ами ако е вербуван, ако е агент?!" - и то в най-поверителната служба на войската! Отстраниха ме, назначиха друг човек на длъжността ми, а аз останах без ангажименти.

В края на краищата месец и половина по-късно дойде съобщение, че съм чист, но понеже мястото ми в поделението беше заето, като реабилитация ме назначиха за командир на радиорота в друго артилерийско поделение, пряко подчинено на Министерството на отбраната. Аз обаче отказах да заема длъжността, защото обидата ми беше изключително голяма. Освободиха ме и си дойдох в Благоевград. Тук започнах работа на 1 юни 1951 г. като инспектор в отдел "Култура" при ОНС, а от април 1953 г. станах началник на отдела.

- По времето, когато сте работили и ръководили този отдел, в Благоевград са се нароили толкова много културни институции и някои се шегуват, че само цирк не е създаден тогава.

- Струва ми се, че в това отношение съм роден под щастлива звезда. Много доволен и горд съм, че в тия години на бурен културен подем в нашата страна аз бях в центъра на събитията. Като инспектор, а след това и като началник на отдел "Култура" в ОНС, имах възможността да организирам и да бъда един от създателите на редица културни институти.

През 1952 г. с щата и бюджета на отдела беше спуснато мероприятие "Окръжен исторически музей". Веднага се захванах с търсене на подходящ човек, който да оглави музея. Никой обаче от историците учители в Благоевград не се нае. Тогава поискахме да ни изпратят по разпределение млад специалист и през есента на 1952 г. беше изпратена по разпределение Димка Стоянова, впоследствие Серафимова. Поради това, че все още нямаше помещение за музея, първоначално тя работеше с мен, в моята стая. Заедно с нея започнахме търсене на помещения и събиране на експонати за експозицията.

Получихме две хубави помещения в центъра на града, на площад "Македония", срещу читалището - предните две помещения бяха за експозиция, задните - за складова база, а горе на етажа - една стая за музейните работници. Тогава взехме и Славчо Тасев, той също беше завършил история, но работеше като миньор. Димка и Славчо бяха първите двама музейни работници в Благоевград. Експозицията беше в два раздела - "Македонско революционно движение" и "Борбата против фашизма". Открихме музея 1954 г. и така тръгна вече като един съществен културен институт.

Междувременно през 1953 г. дойде решението за Окръжната библиотека. Там нещата тръгнаха малко по-трудно. От април с.г. бях началник на отдела и първата ми задача беше да не се пропускат заглавия, които библиотеката трябва да притежава. С помощта на Мария Юрукова започнахме да набавяме литература за библиотеката и понеже нямаше помещение, ги редяхме в моята канцелария на пода, с фактурите отгоре. Така, образно казано, окръжната библиотека тръгна от моята канцелария. След това по наше предложение бе дадена безвъзмездно бившата административна сграда на “Тютюнева промишленост” на ул. “Стамболийски” - много хубава двуетажна сграда, преустроихме я, направихме основен ремонт, поръчахме стелажи и други необходими мебели. Назначихме първата библиотекарка Димитрина Панова - т.нар. леля Мица, която дойде от читалищната библиотека и пое по-нататък нещата. Есента дойдоха по разпределение библиотекарките Мария Темелкова и Елена Колева.

- Централна или местна беше инициативата за създаването на ансамбъл "Пирин"?

- През 1954 г. по предложение на нашия отдел беше създаден Държавният ансамбъл за македонски народни песни и танци - Благоевград, впоследствие наименован "Пирин". Първият държавен ансамбъл в страната беше на Филип Кутев, нашият в Благоевград - вторият. Председателят на ОНС д-р Петър Божиков и първият секретар на Окръжния комитет (ОК) на партията Борис Вапцаров ми възложиха аз да се заема със създаването му. Ние бяхме създали много самодейни колективи, но в случая ставаше въпрос за професионален институт, който беше малко по-далечен от нашите виждания и опит.

Посетихме ансамбъла на Филип Кутев, разговаряхме с диригентите на хоровия състав и на оркестъра и с ръководителя на танцовия състав, и така аз получих по-пълна представа какво представлява такъв един институт. После ходихме в Института по музика и в Етнографския институт при БАН.

Понеже се породи едно брожение, имаше "за" и "против" нашия ансамбъл, се наложи впоследствие с дирекция "Музика" да организираме в София голямо съвещание, на което присъстваха представители на всички институти. Надделяха силите "за" и се изясни нещо много важно - ансамбълът да използва основно нашия фолклор, но да застъпва и песни и танци от всички фолклорни области на страната. Така той придоби характер на втори държавен ансамбъл в България и това много добро решение определи бъдещето му.

- Как определихте първите назначения?

- С конкурс, на който се явиха над 800 души от окръга. Златко Коцев, който вече беше назначен за художествен ръководител, и аз бяхме в журито, останалите около 15 души дойдоха от София. Направихме три комисии: за певици, за оркестранти и за танцьори. Подбрахме най-добрите около 25 души и на 1 май им връчихме заповедите за назначение. Но понеже в Благоевград нямаше квартири за изпълнителите и база за репетиции, решихме да изпратим ансамбъла в Петрич, където вече беше построено ново читалище и имаше възможност за настаняване на изпълнителите. Привлякохме за диригент на оркестъра Александър Кокарешков, Костадин Руйчев за хореограф. И така ансамбълът тръгна.

- Кои бяха първите изяви на ансамбъла?

- Първото участие на ансамбъла беше на 2 август за Илинденското въстание на площада в Благоевград. Тяхното участие се превърна в общоградско веселие - целият град се хвана да играе хора. Бяха без костюми обаче, защото все още не бяха готови, за тях дадохме 400 000 лева. А първият концерт беше в Петрич през есента.

След голямото наводнение в Благоевград се построиха шест-седем блока, в тях бяха дадени квартири на артистите и така върнахме ансамбъла в Благоевград. Но утвърждаването на ансамбъла стана с концерта в зала "България" в София, на който присъстваха всички светила в тая област. Беше неописуемо - на сцената бяха подредени певиците, светнаха прожекторите и като видя прекрасните носии, залата онемя. След първата песен - бурни аплодисменти, даже някои станаха на крака. Мина цялата програма и хората не си тръгваха - цареше еуфория. После в сп. "Музика" излезе обстойна рецензия, която фактически утвърди ансамбъла и оттук той тръгна като един изключителен състав.

- Много сте работили в ония години, но и държавната политика е била в тая посока - заделяли са се средства за култура.

- Много силно беше участието на държавата в развитието на културата, с много средства. Но и ентусиазмът на хората правеше основите на развитието на културата; народните таланти търсеха изява - включваха се в самодейността на читалищата, на предприятията, на учрежденията; развиваха се всички профили на културата изобщо. И никой не търсеше облага от тая работа. Правили сме празници на музиката, на песента на площада в Благоевград, за които не сме давали стотинка: организираме пристигането с колите на ТКЗС, хората пеят, танцуват и си отиват със същите коли, без на никого да е даден хонорар - нито на ръководителя, нито на самодейците. Изобщо не е ставало въпрос за пари. Заедно с това израснаха и много таланти, които завършваха учебните заведения по изкуствата и отиваха в разни национални състави, опера и т.н.

В тия години много успешно се развиваше художествената самодейност, читалищното и библиотечното дело в окръга. В последните години от моето началстване бяха създадени окръжните предприятия "Кинефикация", "Печатни произведения", "Фотография", Окръжното концертно бюро; направихме музеите: в Разлог - Парапуновата къща, в Мелник започнахме Пашовата къща, чиято експозиция стана след моето напускане и отиването ми в библиотеката.

- Ръководили сте 26 години Окръжната библиотека. Как оценявате своя принос в библиотечното дело?

- Когато постъпих в отдел "Култура", библиотеките бяха най-многобройните културни институти, но бяха в изключително окаяно състояние от днешна гледна точка. Добре бяха градските читалищни библиотеки и някои в най-големите училища в окръга. Всички останали се помещаваха в "някакви" помещения -стая на кмета в кметството, някое от мазетата в училищата, някакво помещение селско, забутано, без условия за работа, без регистрация на фонда и на читатели, с по петдесетина книги! Липсваха и подготвени кадри, затова съвместно с Народната библиотека и министерството още с постъпването ми в отдела през ноември 1951 г. проведохме едномесечен курс за среднисти библиотекари. Оттук фактически беше поставена основата и тръгна библиотечното дело в окръга на една по-организирана основа.

Общо книжният фонд на целия окръг тогава беше към 100 хиляди, а когато напуснах Окръжната библиотека, книжният фонд на окръжната библиотека вече беше 300 хиляди, а в окръга - в читалищните, училищните, профсъюзните и ведомствените библиотеки - наброяваше 2 650 000 тома литература. В ония години в Окръжната библиотека набавяхме 13 до 15 хиляди книги годишно, а сега се радват на 1000-2000. Огромна разлика, нали?! Страхотен кошер от сутрин до вечер беше детският отдел; ако не бяха активистите да помагат на библиотекаря, той не можеше да се справи с приемането и раздаването на книги. Заемната за възрастни и читалнята също винаги бяха пълни.

В Окръжната библиотека 54% беше научната литература и тя беше една от водещите в страната. Много голяма роля играеше депозитът, но имахме и изработена от нас специална програма за набавяне на литература съобразно профила на окръга. Отчиташе се какви специалисти учители, инженери, химици и пр. има и за тях се набавяше съответната литература. Изпращахме им тримесечни информационни бюлетини за получената литература, те идваха в библиотеката и търсеха книгите, които им трябват.

С много малко изключения - един-двама наложени по партийна линия, всички работещи в Окръжната библиотека бяха квалифицирани. Методическата работа беше много целенасочена. Провеждаха се курсове, семинари, практикуми. Така изостаналият в миналото Благоевградски окръг отиде в челните редици на библиотеките в страната.

- А кога започнахте да пишете?

- Като ученик бях правил разни опити - стихотворения, две едноактни пиески. Първата ми публикация беше статия във в. "Пиринско дело" през 1951 г. за библиотечното дело в окръга. От 1952 г. започнах да пиша разкази. Но поради широката ми обществена ангажираност ми оставаше малко свободно време за творчество. След пенсионирането по здравословни причини две-три години не съм написал и един ред, но после нещата тръгнаха и, така да се каже, всичко, което ми е хрумнало, съм го написал. Последният ми разказ "Летящите крепости" излезе м.г. в изданието на нашата литературна група "Гласове". Сега вече просто не намирам за какво да пиша.

- Удовлетворен ли сте сега, от върха на своята 85-годишнина?

- Мисля, че като се хвърли един поглед назад, все пак нещо е останало зад мен - толкова културни институти, такава широка културна дейност. Постигнатото не може да не ме радва, не мога да не бъда удовлетворен. И съответните награди, разбира се. Смятам, че не само централно, но и нашата общественост тук, нашата община съответно, се отнесоха с уважение към направеното и неслучайно бях предложен и Общинският съвет прие и ме удостои със званието "Почетен гражданин на Благоевград".

За съжаление разликата с миналото е огромна. Аз не виждам кое в тия години на преход - вече много, прекалено много - е допринесло за развитие на културата; ползва се онова, което е било по наше време. Даже в много случаи то отива вече към ликвидация. Нито средствата са достатъчни за културните институти, нито възможностите им за изяви са такива, че да проявяват активност. Някак си нещата вървят като че насила, самите институти се насилват да правят нещо, да покажат, че ги има. И ако не е тяхното желание за съществуване, вероятно биха ги ликвидирали с един замах. За жалост всички правителства от Десети ноември досега начело с Луканов тръгнаха в посоката, която ни налага зловещата програма Ран и Ът - практическият план за разорение на България.