За да успееш в чужбина, само талант не стига, трябва да се трудиш по 24 ч. на ден

Георги Ерделски е роден на 6 юни 1978 г. в Благоевград. Завършва средното си образование в Строителния техникум, след което записва специалност “Филмова и телевизионна режисура” в ЮЗУ “Неофит Рилски”. През 2001 г. прекъсва следването си и заминава за Памплона, Испания, където живее със съпругата Елица и сина Радослав.

- Георги, как се реши на тази стъпка да напуснеш родния си град, роднините, приятелите и да предприемеш авантюрата с гурбет в чужбина?

- От малък имам желание да пътувам, да отида по-далеч от хоризонта. Любител съм на географията, на предаванията “Атлас” по телевизията, с две думи, винаги съм се чувствал като дете на света. Затова не ми беше толкова трудно да взема това решение. С приятелите се чуваме по телефона, когато се видим, имаме повече теми за разговор. Голяма част от съучениците ми в Седмо и в Строителния се пръснаха по света да търсят реализация, така че в Благоевград останаха малко от тях. Наистина първата година ми беше трудно, но човек свиква с всичко.

- Едва ли само любовта към географията и към пътуванията те е накарала да заминеш?

- Това надделя. Както и любопитството да видя дали нещата на Запад са такива, каквито сме си ги мислили. Оказа се, че е така и представите ни се покриват. Не съм имал проблеми с намирането на работа у нас. Енергична личност съм и съм работил на две места понякога, съчетавайки ги с ученето. Липсваше ми обаче стимулът и подкрепата от тези, които бяха над мен в йерархията.

- Знаеше ли испански, когато тръгна?

- Самоук съм. Започнах да уча езика, след като в посолството започнаха да обработват документите ми за работна виза. Все пак понатрупах известна база знания и това ми помогна. Първите 4 месеца в чужбина са най-важните. Посредством любимата ми игра футбола успях да създам приятелства, което ми помогна страшно много за адаптацията. В Памплона намерих и познати от България. Аз обаче предпочитах да движа в средата на местни хора, имах приятел и от Аржентина, който ме въвеждаше в обстановката.

- Колко време ти трябваше да си намериш работа?

- Без работа не съм стоял почти никога. Започнах в началото във фирма, която прокарваше оптични кабели. След това ме наеха в цех за алуминиева дограма. Стана като в приказките - тръгнах от най-ниското ниво, за година и половина ме повишиха в майстор. Дойде време съпругата ми да ражда и се прибрахме в България, където се роди детето. Докато малкият поотрасне, на няколко пъти се връщах в Испания, работих в строителството. Когато синът навърши 2 г., с майка му отново дойдоха при мен. Вече се бях преориентирал и си намерих работа във фабрика на автомобилния концерн “Фолксваген”. Моделът “Поло” се произвежда в Памплона. Там съм вече 4 години и половина. Работя като специалист монтажник, понякога на пневматични и хидропреси, на точковите заварки, общо взето специалист по всичко.

- Испанците гледат ли с добро око на чужденците?

- Там хората са по-широко скроени, защото в историята на страната си те самите са минавали през тежки периоди на раздяла с родината, за да намерят препитание за семействата си. За съжаление в последните години част от емигрантите започнаха да показват рогата си, става въпрос не само за нашенци, а също мароканци, румънци и други, които създават лош имидж на чужденците. Това направи местните малко по-резервирани, докато не опознаят човека насреща си.

- Семейството ти има ли битови проблеми?

- Устроени сме добре. Живеем на квартира. Имахме идея да закупим собствено жилище. Мои приятели испанци обаче ме предупредиха още през 2006 г. за задаващата се криза и ме посъветваха да се откажа от това си намерение, защото не е изгодно. Мога да кажа, че се справяме. Детето свикна бързо с местните порядки, ходи в заведение за предучилищна възраст. Жена ми работи вкъщи. Тя е завършила английска филология, приложна лингвистика. Изкара курсове в Испания и работеше като туристически гид. Икономическото положение обаче се затегна и трябваше да напусне. Регистрира фирма, която извършва преводи и услуги, свързани с този тип дейност по интернет. Това й позволява да си стои у дома.

- Поддържате ли връзки с другите българи в Памплона?

- Контактите ни със сънародници са малко. Липсата на свободно време ни ограничава. Хората там работят много, нямат време да отделят по 10 часа в заведения, дискотеки или да се шляят по улиците. Голяма част от фабриките работят на по три смени нонстоп, няма събота, няма неделя. Отделно моите недели са допълнително ангажирани с футбола, така че програмата ми е фул запълнена.

- На няколко пъти спомена футбола. Откъде идва тази ти страст?

- Може би е генетично заложена. Роден съм по време на световното първенство в Аржентина. Куриозното е, че израждащият лекар е бил именно аржентинец, който тогава е специализирал в Благоевград. Докарали са майка ми в момент, когато е гледал по телевизията мач на своите сънародници. Казал й за компенсация да ме възпита в спортен дух. Това в кръга на шегата. Като всяко едно дете, и аз съм тичал по улиците и съм гонил футболната топка по училищните дворове. Навремето си беше мода да се доказваш навсякъде, в много области. Тренирал съм лека атлетика, баскетбол, волейбол, но футболът си остана голямата ми страст. Приеха ме в школата на “Пирин” на 14 г., но се преквалифицирах от полеви играч във вратар. Не можах обаче да се примиря с липсата на морал и ценности в съблекалнята, с връзкарството и се отдръпнах, след което започнах да се занимавам с бокс при отец Андон Шавулев.

- В Испания продължи ли да поддържаш жив интереса си към спорта?

- Не само това. В Памплона играех в аматьорски и полупрофесионални отбори, а от 2004 г. съм лицензиран съдия по футбол на местната федерация. Това запълни уикендите ми и не ми остава грам свободно време. Добре че генът ми е такъв, че ми позволява да се наспя за 4-5 часа и отново да съм бодър. Организмът се възстановява бързо. За жалост стари травми не ми позволиха да продължа активната си състезателна кариера и наклониха везните да се захвана със съдийството. Явих се на изпити, изкарах ги и станах първият чужденец с диплом от регионалната “Федерация Навара де футбол”. Сега ми предстоят още два изпита и дипломна работа, за да получа професионален лиценз. Дават ми редовно наряди за мачове в регионалните първенства. Свирил съм и женски мачове, и на юноши. Профилирането там за главен рефер и за асистент не е задължително. Аз се ориентирах към флагчето на помощник-арбитъра.

- Имаш ли проблеми с възпитанието и дисциплината на терена?

- Испанците са темпераментни, но има начин да им покажеш кой командва парада. Срещу мен лично физически посегателства не е имало. Само веднъж прекъснах мач, защото публиката и футболистите се опитаха да станат водещият фактор, който определя правилата. Напрежението витаеше във въздуха, както се казва, и затова с колегите решихме да прекратим срещата и да се доиграе в друг ден. Не водя точна статистика, но имам вече няколкостотин мача като съдия и футболист. В Испания се свирят голям брой мачове на местно ниво. Малко хора вършат много работа.

- Получаваш ли пари за ръководените мачове?

- Естествено че всичко се заплаща в зависимост от нивото и от това дали си главен, помощник, какво разстояние си пропътувал. Хонорарът за една среща на регионално ниво може да варира от 200 до 250 евро. Плащали са ми толкова. Колкото по-горна е дивизията, заплащането е по-високо. В различните провинции сумите са много различни. Например в Каталуния плащат три пъти повече. Определено обаче не парите, а страстта е водещият фактор и желанието да растеш нагоре.

- Минавало ли ти е през ума да се върнете със семейството за постоянно в България?

- Тази опция винаги стои на дневен ред. На първо време моето желание е поне по три пъти в годината да си идвам, но засега не става. Кризата е навсякъде и Испания не прави изключение. Искам да се занимавам с футбол професионално, затова освен към съдийството се насочих и към треньорството. От 3 г. съм част от екипа на фондация “Осасуна”, работеща с детски и юношески формации на сателитите на едноименния футболен клуб, който играе в елитната дивизия. Отборите са повече от 100 и си имат треньори. Мен и колегите фондацията ни праща да ги консултираме, да им помагаме в определяне на тренировъчен план за годината, тактиката, стратегията. Моята област са вратарите. Освен в чисто спортно-технически аспект испанците държат на налагането на определена ценностна система “Възпитание чрез футбол”.

- Какво трябва да направи един българин, за да успее в чужбина?

- Работа, работа и пак работа. Таланта го имаме, и то във всяка една област без изключение. Само това обаче не стига, за да успееш в чужбина. Трябва да се усъвършенстваш непрекъснато, да се трудиш по 24 ч. на ден и тогава неминуемо ще те оценят.