За човека има и по-важно нещо от зрението - самият живот

Заради тъмните очила не мога да си намеря работа, регистрирах спортен клуб “Достоен живот”, всяка сряда се събираме, играем шах, табла, карти, така поне 2 часа всеки от нас се чувства нормален

Емил Якимов е на 40 г. и е от с. Покровник, Благоевградска община. Той е като многото млади мъже и жени, останали без работа, които прекарват дните си у дома или в кафенето. Разликата между тях и него е, че Емил е сляп и въпреки тъмата, в която живее, не само не се е отчаял от живота, но непрекъснато мисли какво да направи за хората с неговия проблем, така че да облекчи поне малко нелеката им участ.

- Емиле, по рождение ли си незрящ?

- Не, бях на 30 години, когато ослепях. Диагнозата ми е дегенерация на ретината и няма никакъв начин за лечение.

- Предполагам, че е станало постепенно. Какви бяха първите признаци на ослепяването ти?

- Преди да загубя зрението си, завърших автотранспортното училище в Кочериново и бях шофьор. Усетих, че нещо не е наред, когато вечер фаровете от насрещните коли започнаха да ме заслепяват, а при влизане и излизане от тунел с течение на времето ми ставаше все по-трудно да се адаптирам към промяната в светлината. Абе нещо като кокоша слепота получих, но при кокошата слепота хората не виждат само вечер, а аз и през деня започнах да имам сериозни проблеми. Отидох на лекар и ми поставиха диагнозата, а много скоро след това ослепях напълно и с двете очи.

- Какво е човек да изгуби зрението си?

- Първо си мислиш, че си изгубил всичко. Минах през няколко етапа - шок, депресия, самозатваряне, в един момент не желаех да виждам никого, всичко ми беше чуждо. Постепенно обаче осъзнах, че макар и без зрение, в крайна сметка съм още жив, което е най-важното, и започнах постепенно да се завръщам - първо при близките, после при старите приятели... Човек не трябва да остава вкъщи, защото тогава го връхлитат мрачните мисли и болести. Много важно е един сляп да има семейство, да има хора около него. Татко почина, но майка ми много ми помага, от няколко години снаха ми е личен асистент и благодарение на нея се движа свободно по улицата. Иначе се научих да се обслужвам сам, готвя, пера, чистя...

- Какво ти беше най-трудно да научиш?

- Може би придвижването, макар че имам бастунче и когато снаха ми я няма, ползвам него. Но и това се учи. В Пловдив има един мобилен център за рехабилитация, където ни обучават на такива неща. Например тънкост е, че когато съм с придружител, аз трябва да се движа половин крачка зад него, да за мога при неравност на пътя да се облегна точно на рамото му, в противен случай не само аз ще падна, но и него ще съборя.

- Можеш ли нещо да работиш?

- По принцип да, но няма къде. Преди години в Благоевград е имало една кооперация “Успех” за слепи, правели са куфарчета и папки, но тогава поръчките са били само за слепите, а сега в тази безработица всички фирми се натискат и в крайна сметка всеки решава, че ако за едно място кандидатстват здрав и сляп човек, ще наемат здравия. Бих могъл да бъда и масажист, защото съм завършил такъв курс и се смятам за добър, но обиколих целия Благоевград и така и не успях да намеря свободно място. Или пък отново заради тъмните ми очила са ме върнали. Затова дните ми минават леко еднообразно, слушам радио и телевизия, понякога сядам пред компютъра, където съм качил говоряща програма, но гледам да не се задържам много пред него, защото ще се обездвижа. И най-добре се чувствам в сряда.

- Сряда ли? Защо точно сряда?

- Тогава се събираме незрящите в Благоевград и прекарваме по 2 часа заедно в читалището. Регистрирах една неправителствена организация - спортен клуб “Достоен живот”. Та там играем карти, канадска борба, шах, табла, говорим си, смеем се...

- Как виждате зарчетата на таблата?

- А, те са специални - с релефни точки отгоре, за да можем с опипване да ги “видим”, с такива релефни опознавателни знаци са и пуловете, както и фигурите на шаха. Особено таблата е много заразна като игра. Докато бях зрящ, само бях гледал как се играе, през последните 10 години обаче се запалих здраво и сега съм доста добър. Е, не чак толкова, колкото Данчо Георгиев от клуба ни, който стана републикански шампион за незрящи, но играя много добре. Лошото е, че си нямаме собствени табли и шахове - за всяко събиране в сряда ги носим от Съюза на слепите и после ги връщаме. Проблемът е, че тези игри се изработват в Габрово и едната струва около 80 лева. А при който бизнесмен сме подали молба за помощ от името на клуба, отговорът неизменно е “Сега сме в криза, няма пари”.

- Променя ли се характерът на човек, който се ражда със зрение, а след това го губи?

- Да. Дори психиката се уврежда. Слепите започват да избиват комплекси със скъпи мобилни телефони, с по-нагло държание.

- Колко души сте без зрение в Благоевград?

- В Съюза на слепите сме около 20 души, но съм убеден, че са много повече, само че още не са във фаза за социализиране и не излизат от домовете си или пък са много възрастни.

- Какво в Благоевград може да се промени, за да се чувстват слепите по-комфортно?

- Прекрасно би било, ако няма коли по тротоарите, за да можем да се придвижваме по-лесно. Лошо е и че спряха звуковата сигнализация на кръстовищата, защото пречи на живеещите наоколо. Макар че това, последното, е на път да се оправи с едни чипове, които ги изработват и продават в София - монтират се на мобилните телефони и когато приближиш кръстовището, ти активираш чипа и телефонът ти иззвънява на зелен сигнал. Най-лошо обаче е, че си нямаме Дневен център. В Симитли има 3, но в Благоевград още няма. Би било много добре общината да ни даде едно такова помещение с 2 компютъра, една кафе машина и няколко стола, където да можем да се събираме всеки ден, да слушаме и четем новини, дори и да обмислим там някакво малко производство. Но най-важното са контактите.

Споделяйки проблемите си, ние бихме могли да се насърчаваме един друг и така да си помагаме. Освен това много ми се иска и други хора със зрителни проблеми да станат членове на нашия спортен клуб, защото колкото повече хора сме, толкова по-забавно е. Затова моля придружителите и близките на хората с увредено зрение да им кажат телефона ми - 0893 229 172, за да се свържат с мен. Гарантирам им, че нищо няма да загубят, само ще спечелят поне няколко часа, в които ще се почувстват здрави и нормални хора.