За 2 месеца работа в детската градина в с. Селище ме наградиха с бели платненки и 5 м оксфорд

Йорданка Филипова е родена 1931 г. в Благоевград. Започва да учителства веднага след като завършва бившата Солунска гимназия - първоначално като нередовна, а след няколко години като дипломирана начална учителка. Работила е в селата Селище, Логодаш, Падеш, Градево, Осеново и в Благоевград в Трето основно училище, базово училище "Арсени Костенцев" и Първо основно училище, откъдето се пенсионира през 1987 г.

От 22 години е председател на Клуб на учителите ветерани. За своя труд е получавала много отличия: от Министерството на образованието за дългогодишен учителски стаж, от Регионалния инспекторат по образованието - Благоевград, от Пенсионерския клуб, от община Благоевград и много други. Три пъти е номинирана за Жена на годината на Благоевград през 2002, 2004 и 2007 година, от в. "24 часа" с грамота "Достоен гражданин на Благоевград".

- Г-жо Филипова, животът Ви е бил труден, но кой период от него помните като най-хубав?

- Първите учителски години ми бяха най-хубавите. Аз съм си родена за учител. Започнах тая професия без педагогическо образование. Когато завърших гимназия, се ходеше на бригада задължително по два месеца. Обаче аз бях оперирана от апандисит и на контролния преглед отпаднах по здравословни причини. Но казаха: “Които имат домашни или здравословни причини, ще изкарат един кратък курс за детски учителки и през лятото отиват в летните детски градини по селата.”

Курсът продължи около месец - с теория, с практически уроци. И така, подготвена-неподготвена, отидох учителка в лятната детска градина в село Селище. Бяхме две - другата беше редовна начална учителка, завършила учителски институт. Започнах без педагогика и методика, обаче обичах и децата, и работата си. Рисувах много хубаво, събрах рисунките, които бях рисувала в гимназията, и украсих с тях детската градина. Направихме режим, поехме децата. Имахме много деца - тогава раждаемостта беше голяма. Довеждаха ги сутрин и ги оставяха на нашите грижи, а майките през деня работеха по нивите.

Готвачката готвеше много вкусно. Беше купонна система, а ние отидохме там без купони. Децата се хранеха в градината, но си носеха хляб, който майките им месеха вкъщи. С готвачката бяхме на квартира у едно много добро семейство - хазяйката леля Цонка като майка се грижеше за нас, тя ни месеше хляба. Ние пък помагахме в низането на тютюна след работа. Бяхме като едно семейство.

- Двата месеца в лятната детска градина ли затвърдиха решението Ви да станете учителка?

- Животът беше труден, но беше приятен, здрав живот -добри отношения между хората; уважение от майките, които цял ден са заети, но знаят, че децата им са на сигурно място. Научихме децата на приказки, на стихове и накрая, след два месеца, направихме едно тържество.

Няма да го забравя никога. Сега такова нещо няма никъде. Подготвихме скромни подаръци на децата: направихме кошнички от картон, нарисувани с картинки, и в тях сложихме лакомства - голяма рядкост бяха бонбоните и шоколадите, обаче успяхме да намерим. Децата изнесоха много хубава програма. Всяка от майките беше донесла по нещо - коя пиле, коя варени яйчица, коя баничка, коя погачка, коя сиренце... Наредихме на поляната обща трапеза и седнахме.

Голямо впечатление ми направи, че пред нас, учителките, постлаха селски кърпи и всяко детенце ни донесе по парченце от това, което майка му е приготвила. Пред мене стана купка от храна - нещо изключително за ония гладни години! Чудех се какво да правя толкова храна, не мога да я изям. А готвачката ми вика: “Това ще си го завиеш и отнесеш вкъщи, да види семейството ти, че са те уважили майките, чиито деца си гледала.” Та именно уважението на хората към мен, към учителската професия, ми даде сила да стана учителка.

- И после как продължихте с учението?

- В прогимназията на Селище имаше място за учител по български и по руски език. Кандидатствах, приеха ме, одобриха ме - и аз ги харесах, и те ме харесаха, и останах там една година нередовна учителка. Децата бяха само с няколко години по-малки от мене и като седнехме да си говорим и да играем, и аз бях като тях. С ученическата престилка отидох там, нямах дрехи. Тук ще добавя, че като свърши лятната детска градина, от направление “Образование” и от селото ни дадоха подаръци: по едни бели платненки и по 5 метра бял оксфорд на сини черти - груб памучен плат, не е много фин. Това беше разкош! Уших си рокля с копчета отпред и с белите платненки бях “царицата на чардаша”.

Изкарах една година като нередовен учител, подадох си документи, кандидатствах и ме приеха. Записах се в двугодишния учителски институт в Кюстендил, обаче го закриха и ни прехвърлиха в София. Така задочно изкарах две години, явявах се на изпити, работех и на третата година вече бях с диплома за начална учителка и започнах на редовно място в Логодаш.

- Доста разнообразно е протекъл учителският Ви стаж, работили сте в много училища и селища.

- Работих от 1949 до 1987 г., като през това време имам прекъсвания, когато гледах малките си деца. Някога даваха само 3 месеца отпуск по майчинство и се е налагало да си вземам неплатена. От друга страна, мъжът ми работеше в медицинската служба на Гранични войски, местеха ни по границите и където нямаше възможност да работя, съм си стояла вкъщи. Така че официалният ми стаж за пенсията е 35 години, а неофициалният - 60 години, защото продължих да работя и след пенсия. На 30 юни се пенсионирах, на 1 юли постъпих в Учебен отдел на ЮЗУ.

После три години бях домашен учител, подготвях децата за училище на две семейства. Доскоро, в продължение на 7-8 години, два пъти седмично колежки от Клуба на учителите ветерани подготвяхме за училище децата от Дома, защото те имат много пропуски по различни причини...

Помагахме и директорката бе много доволна от нашата работа. Но нямаше кой да ни подсигури превоз - за там обществен превоз няма - плащахме на такси, но вече не ни позволява и здравословното, и финансовото състояние. Комшийските деца са израснали при мен, помагала съм на всички деца от нашия блок, не отказвам на никого. Щом някое има затруднение, бабите идват при мене: “Я да видиш тая задача!” или “Виж това упражнение!” Така че ми се събират 60 години като учител. И продължавам да се чувствам учител, като ръководя Клуба на учителите.

- Вие самата с какво помните своите първи учители?

- Предстои 20-годишен юбилей на Осмо СОУ “Арсени Костенцев” и по този повод ме потърси за среща директорът Сергей Биров - разбрал, че съм била и ученичка, и учителка в начално училище “Арсени Костенцев”. Разказах му за моите ученически години. Моето първо училище се намираше на мястото на днешната сграда на НАП - в някогашна турска казарма, с голям, широк двор. Постъпих в първи клас 1938 г. и четири години учих там.

Главен учител и учител на класа ми беше Димитър Чорев. Помня всички учители и пазя много хубави снимки и спомени от нашето малко училище: Магдаленка Киркорова ръководеше Християнското дружество; Светла Ченкова - Дружеството на Червения кръст; Елена Гунчева и Вера Чорева водеха художествената самодейност. Участвахме в най-различни инициативи и концерти. На Лазаровден ходехме лазарки с венчета на главите и с песни и игри обикаляхме центъра на града. Обещах да дам всички снимки на директора на Осмо СОУ, което сега носи името Арсени Костенцев - въпреки че те не празнуват тоя период, защото тогава училището беше начално, а сега е средно общообразователно - да си ги преснимат и да си ги имат в албум.

- Не Ви ли умори учителската професия?

- Не, тя ми дава сила, че още мога да бъде човек, да бъда полезна. Сега имам правнучка ученичка и когато ходя у тях, споделям с нея много неща от учителския живот. И тя се чуди на много неща: “Ама, бабо, ти много знаеш!” Нали съм била учителка - й отговарям. Тия неща, които ти разказвам, аз съм ги разказвала на моите ученици. Разучаваме училищни песни, на които съм учила децата, и си пеем вечер с нея, концерти си изнасяме. Тя ми разказва за нейното училище, аз - за моите ученически години.

- Учили сте малки деца, познават ли Ви днес при среща?

- Много ми е приятно, когато ученици, които аз съм ги забравила, защото са минали много години, ме срещат и ме поздравяват. Водим беседи, разговори с тях. Помня най-лошите и най-добрите, за по-посредствените нямам спомен.

- Сега е много трудно да се работи като учител. Какво е Вашето обяснение - лошо ли възпитават децата, или прекалено много свобода им дават?

- Самото време и самият начин на живот прави училището различно от това, което е било в онова време. Тогава учителят се ползваше с по-голям авторитет, със свобода на действие и някак си беше по-уважаван и от родители, и от ученици. Родителите помагаха за държанието на учениците. Сега някои ученици разполагат с повече средства, отколкото взимат учителите им. Такива са условията на живот сега, има много по-бедни и много по-богати.

Хубаво е, че децата разполагат с много технически средства. Едно време ние при предаване на уроците и при разучаване на песните ползвахме само един аспектомат и един раздрънкан грамофон. Сега имат най-различни технически средства, децата са запознати с тях и това им дава някак самочувствие, че знаят повече, че могат повече. Понякога това не се покрива с възможностите им, но все пак?

- Много хора бъркат информацията със знанието. Децата имат достъп до информацията, могат да я потърсят, да я погледнат, но знанието е нещо друго - и на сън да те бутнат, ще го кажеш. Факт е, че половината днешни деца са функционално неграмотни, което означава, че не разбират това, което четат.

- За съжаление е така. Наскоро в музея имаше тържество, на което четоха стихотворения за пролетта деца от детските градини, от началните и от средните училища и студенти. И пенсионери като мене. Направи ми впечатление, че тия деца не само не могат да декламират, но не могат и да четат. Може ли едно хубаво стихотворение, написано с такива чувства, ти да го прочетеш равномерно, монотонно?!

И не само в учениците от началния курс, но и у студентите не видях желание за изразително предаване съдържанието и чувствата на автора. А нас още в началния курс ни учеха на декламация. Когато аз учех стихотворение наизуст на отворения прозорец, махалата чуваше моето декламиране. Оттогава ми е останало това чувство да обичам да декламирам и до ден-днешен най-хубавите стихотворения са запечатани в паметта ми. А сега да попиташ едно дете, “Аз съм българче” не може да ти каже.

Но това зависи не само от учителите, а и от програмата, която създава образователното министерство, и от учебниците, по които учат. Сега има неграмотни - не знаят и да четат, и да пишат. Едно време децата по три години оставаха в един клас, ама се научаваха да четат. Затова при възрастните хора няма толкова неграмотни, колкото от сегашното поколение. Имаме елитни училища, но...

- Продължавате да говорите с вълнение за проблемите в образованието.

- Наистина живея с тези проблеми. Много ми е мъчно, че закриха Първо основно училище, в което съм била и ученичка, и учителка. Това училище ми даде знания, които после аз съм предавала на моите ученици; даде ми желанието да стана учител - да предавам на младите това, което знам. То беше наследник на първото светско училище в града. Защо го закриха? Защото в двора построиха елитно училище. Всеки родител иска децата му да учат в елитно училище, но нима не можеше в Първо основно училище да се въведе изучаване на чужди езици, на художествена самодейност? В града имаме толкова много можещи деца - и да пеят, и да танцуват, и да рисуват. Да станеше едно такова училище в центъра на града. А те с лека ръка го закриха...

- Разкажете накратко за дейността на клуба на учителите ветерани, който ръководите вече повече от двайсет години!

- Когато се пенсионирах, председателка беше Дарина Мицова - моя учителка по география от гимназията, вече много възрастна. Тя е била еталон за мене във всяко едно отношение - и като човек, и като учител. Още я помня: застанала на подиума пред черната дъска, пред картата, с показалка в ръка и въпреки възрастта си - хубава. Грабваше вниманието на учениците, научаваш урока още там. Почина на над осемдесетгодишна възраст. Преди да се разболее, тя каза: “Аз съм вече възрастна, трябва да си изберете друг председател. Предлагам моята ученичка, познавам я и знам, че ще се справи.” Оправдах доверието й.

Клубът ни има библиотека, фонотека, албуми със снимки, протоколни книги от създаването на клуба - всяка наша сбирка е протоколирана. Конкурси сме правили: “Мисис Прабаба” - бяхме 7-8 прабаби, сега сме повече; “Мисис Бабичка”, “Модерна баба”, “Баба физкултурничка”... Празнуваме Осми март, Нова година, Коледа. На третия ден на Великден ходехме заедно на черква с червени яйца - обиколихме всички черкви наоколо. Тая година искахме да идем в Покровник, но черквата още не е завършена. На Бачиново сме ходили. Гледаме да ни е приятно - и пет жени да останем, ще се събираме.

Събираме се всеки вторник следобед, а през лятото сме ваканция, като учениците - почваме след 15 септември, ползваме един месец коледна и лятна ваканция. Канят ни на литературните сбирки в читалището и ние каним при нас писатели. Много от книгите в библиотеката са ни подарък от местни автори, някои сме си купували. По-рано си имахме и бюджет, спонсори. Сега вече всеки се е отдръпнал. Имахме много хубава дружба с клуба в Грамада и в Перник - и те са идвали, и ние сме ходили, но напоследък не сме се срещали.

Много искам моя ученичка да дойде, да предам на нея каквото съм направила и да продължи, да доведе млади хора, защото ние сме все над осемдесет. Е, не можах да ги кандардисам и не знам каква ще е съдбата на клуба, обаче ме боли.

- Как ще празнувате 24 май?

- Всяка година се събираме в гимназията. Целият ни випуск беше към 240 души, сега се събираме по 50-60 човека. Всяка година на всяка сбирка си правим снимка. Подготвила съм един албум с всичките 17 снимки от нашите абитуриентски вечери след завършването, ще го покажа на съучениците на срещата и ще го подарим на гимназията.