Все по-често младоженци поръчват народни носии за сватбения ден

Диригентът Илиян Юручки, който е създател и ръководител на камерен вокален ансамбъл "Езерец" към Младежкия дом в Благоевград, на 17 юли навърши Христова възраст. Роден е в Кресна, където живее до 7 клас. Тогава е приет в музикалното училище в Котел с народно пеене, продължава обучението си в специалност "Дирижиране" в академията в Плодив. Веднага след завършване на висшето си образование се връща в Благоевград, за да създаде народния хор, който, макар да не се води професионален, привлича професионалисти и хора, които се занимават с музика. Паралелно в читалището в Кресна води женски хор, мъжка група и детска школа по народно пеене.

В Микрево и Струмяни, където също е направил самодейни певчески групи, срещнал любовта на живота си - Емилия, която била самодейка в хора му, но сега пее в дамския камерен хор "Лира" в Благоевград, с диригент Галина Попова. Тя е начален педагог с английски, но в момента се налага да работи в сладкарски цех, тъй като места в училищата няма. Илиян е работил известно време като хоноруван преподавател в ЮЗУ "Н. Рилски", доскоро бе в отдел "Култура" на община Благоевград, но след последните съкращения остана без работа. Със съпругата си Емилия изработват автентични народни носии - тя ги шие, той бродира на машина шевиците по тях и прави украшенията, плетени на една кука, а тя изработва шарените чорапи.

Ако има еталон за семейство, това на Илиян и Емилия Юручки със сигурност ще покрие всички критерии: те се допълват идеално и продължават да са влюбени до ушите, въпреки че от сватбата им са минали вече 4 години. Тя толкова го обича, че продължава всеки ден да му прощава единствения недостатък - пушенето. А той се чуди как да й върне жеста, като една от последните му тайни идеи е да й подари билет за концерта на Хулио Иглесиас - музиканта, когото тя слуша всеки път, когато чисти у дома.

- Илияне, не е ли доста уморително да работиш едновременно с няколко хора, при това напълно различни?

- Уморително в никакъв случай не е, приятно ми е, защото с всеки състав работата е различна: с децата се работи по един начин, с мъжете по съвсем различен, с жените в Кресна работата ми няма нищо общо с тази с ансамбъла в Благоевград, където давам направо ноти, защото всички са нотно грамотни, въпреки разликата във възрастта - най- малката е в 11 клас, а най-възрастните хористки са около 50-годишни. И цялото това разнообразие по-скоро ме зарежда, отколкото да ме уморява.

- Самодейността не предполага ли работа почти без пари?

- Ами в Благоевград е така, защото този състав аз съм го създал и продължава да съществува, въпреки “пророкуването” на някои, че няма да го бъде, защото “един ансамбъл “Пирин” е достатъчен на този град”. Налага ми се дори аз да влагам пари в “Езерец”, но то е защото самата идея си струва.

- Как те търпи съпругата ти?

- Вероятно трудно, не знам /смее се/. В читалището в Кресна получавам хонорар. Той не е голям, но тук не става дума за пари и това може да го разбере само музикант.

- Вкъщи говорите ли за музика? Каква музика слушате?

- Не говорим за музика, аз у дома почти не слушам музика за удоволствие, а тя си пуска Хулио Иглесиас, когато чисти, а тогава обикновено мен ме няма.

- Какво правиш вкъщи за удоволствие?

- Не знам, може би удоволствията ми са да се ровя в интернет и да бродирам... В мрежата търся фестивали, възможности за участия на всичките ми състави...

- Не е ли доста странно за един мъж да има за хоби бродерията? Кой те е учил да бродираш и как го правиш - ръчно или на машина?

- За мен не е странно хобито ми. Мога да бродирам и ръчно, но сега там давам предимство на жена ми, аз предпочитам на машина. Като малък в Кресна в махалата, в която живеех, нямаше деца, бяха само баби и аз се учех покрай тях на всичко, което те правеха - да бродират, да плетат на 1, на 2, на 5 куки - всичко това го мога. Не ми е било странно да го правя, аз например никога не съм ритал топка - нямаше с кого и затова не съм го правил.

- Сега не гледаш ли футбол?

- Не и не ми липсва. Жена ми гледа и й харесва. Тя харесва всякакви спортове, за разлика от мен.

Емилия: Заведох го веднъж на футболен мач на “Малеш” /Микрево/, още не бяхме женени. През цялото време, докато аз виках от трибуните, той си писа ноти.

- А с бродерия как започнахте да се занимавате професионално?

Илиян: Когато създадох “Езерец”, трябваше да направим сценични костюми. И като видях цените, на които се продават носиите, реших, че толкова пари не можем да дадем и поне трябва да опитам да ги направя сам. При мен нещата стават по странен начин, обикновено правя “на копчето балтон”, както има една приказка. Като завърших образованието си в Пловдив, си купих една родопска престилка, истинска, от Широка лъка. След време изработих родопския костюм. После намерих хасковска престилка и неотдавна направих хасковския костюм. Така стана и с носиите за ансамбъл “Езерец”, заради тях направих фирма преди 8 години. И пробата ми бе по “най-бруталния” начин: събрах жени бродирачки и превърнах една стая в ателие. Направихме костюмите на моя хор, първата ни поръчка беше родопски костюм, пълен комплект за певиците на ансамбъл “Пирин”, много красив.

- Каза, че бродираш на машина, как се научи?

- С костюмите за “Езерец”. Вечер жените си тръгваха и аз сядах на гергефа. Колко игли съм счупил, колко платове съм съсипал... никой не знае. Без да ги помоля да ми покажат! И сега не мога да си обясня защо. Един ден едната жена позна, пита ме:

“Ти ли си сядал на машината?”, и аз си признах, а тя ми каза: “Дай поне да ти покажа как става, че да не чупиш иглите”. И така Гюрка Шаренска ме научи да бродирам на машината - как се рисува модела на милиметрова хартия, как се дупчи на паус, как се копира и т.н. Известно време бях прекратил тази дейност, тъй като работих на други места и сега взимам малки поръчки, които правим с жена ми.

- По какво се различават изработените от теб костюми от тези на конкурентни фирми?

- Различават се по това, че аз съм учил етнография, не казвам, че идеално я познавам, но се придържам към типичните мотиви за определен район и когато нещо не знам, се консултирам, Румяна Хаджиева от Историческия музей например редовно я търся за консултации, особено за македонските костюми. Това е много важно - да изработиш костюм, максимално близо до автентичния за определен район. Много клиенти, като дойдат да поръчат, казват: “А може ли тази престилка с този костюм?” или “Да сложите и тоя мотив”, а отговорът ми винаги е: “Може, ама аз няма да го направя”. Защото то крещи, че не е вярно, че не си е на мястото. Хубаво е, когато хората не знаят, да искат да се научат, но някои не искат.

- Никога ли не правиш компромис?

- Никога. Сега на последното ни участие в Пловдив с ансамбъл “Езерец” моя близка ме вижда, че се готвя да изляза да дирижирам на сцената в пълен костюм с риза, елек, сако... А беше такава жега, че едва се дишаше! Отговорих й, че съм накарал ансамбъла да облече и вълнените елементи на костюма, и престилката, и забрадката, и пояса, а аз да правя компромис - не върви! Затова и не приемам по разни клипове, като гледам танцьорите, облечени само по една риза и една престилка, не върви. Има подобни костюми, летни, при мохамеданите, в жътварските костюми по Добруджа, но те са си типични. Популярните костюми при нас са лазарските и невестинските, защото те са най-красиви, най-богати, всичко друго не се е запазило, защото не е колоритно.

- В момента изработвате премяна за сватба, не е ли малко странна тази поръчка?

- О, не, вече не е странно и все по-често се случва млади хора в България да се обръщат към фолклора и на сватбените си тържества да са облечени в носии. Наши приятели от Пловдив неотдавна направиха една страхотна венчавка, също с наши костюми. Булката избра костюм от Пернишко, защото е бял. А иначе има и цветни сватбени костюми - и черни, и сини, и червени, зависи от района.

- За колко време се изработва една носия?

- Различно, зависи от модела. Ако по 8 часа на ден работя, за 2-3 дни една риза мога да избродирам. Отделно има сукман или сая, която отпред е отворена, да не забравяме чорапите, те също са мното важни и различни, дантелите също.

- Съпругата с какво ти помага?

- В бродерията не ми се меси, тя крои и шие, защото аз там нямам търпение, по-творческа натура съм. Тя прави и чорапите, по-търпелива е, обича да изпипва малки детайли, а аз съм по-припрян.

- Покрай дирижирането и бродирането не ти ли липсва първата ти специалност - пеенето?

- Не съм спирал да пея. Дори и на концерти с ансамбъла.

- Какво най-много обичаш да правиш?

- Всичко. Но ако трябва или ако мога да правя само едно нещо и то да ме храни, бих избрал дирижирането.

- След като си гледал доста години публиката в очите, как е усещането да я чувстваш с гърба си - казват, че това е най-чувствителното място на човека?

- Интересно е, че всяка реакция на публиката се усеща с гърба. По-странно е, наистина, но и по-приятно. Защото усещаш енергията на цялата зала. В Пловдив например обожавам да дирижирам, защото там публиката е страхотна, много добронамерена, има публика за всеки състав, за всеки жанр, за всеки вид музика. Там още като се появиш на сцената, усещаш как те поемат и ти се радват.

- А благоевградската?

- Тук е най-тежката публика, която съм имал някога зад гърба си. Благоевградчани не приемат външните хора, ако си гост - няма проблем, но не приемат “приоданци” да творят и да им се месят на територията. А като погледне човек Христо Велев, Христо Кротев, Галя Попова, аз - нито един не е местен. А може причината да е и в това, че тук се чувстваме по- отговорни. Разбира се, накрая винаги има аплодисменти, но докато стигнеш до тях, усещането е доста тягостно, може би като на тежък изпит.

- Емилия, кой от всичките му таланти те “грабна” най-много и спечели сърцето ти?

- Всички заедно с още много други неща, като да коси трева, на село той коли животните, пише музика за народен хор, има един издаден и втори готов за издаване сборник плюс това, че готви много вкусно /смее се/.

- Кой кого учи до печката?

Тя: Никой никого. Той прави основните ястия, аз панираните.

Той: Тя е много добра на десертите, а аз обичам да приготвям традиционни български ястия. Например родопския пататник много обичам да го правя.

- Как го правиш? Не ти ли се залепват картофите за дъното на тигана?

- Ще ти покажа: настъргваш суровите картофи, измиваш ги от скорбялата, едва тогава им слагаш сирене, яйце, джоджен задължително, настърган кромид. В тефлонов тиган, предварително намазан с олио, но колкото за палачинка, изсипваш сместа - около 1 пръст дебела “кора”, и веднага започваш да разклащаш тигана, за да се отлепи от дъното, точно като при палачинката, и да получи коричка. Задължително ястието се прави под капак, за да се задушат картофите, обръщаш го на капака и го плъзгаш да се запече и от другата страна. По време на пости може да се направи и без яйце и сирене, вместо това се слага малко брашно и пак става много вкусен, при това бързо. Пататникът може да се направи и в кора - по същия начин. В този случай може да се направи и с ориз, и също става много вкусен. Но жена ми точи по-добре от мен, прави една много вкусна баклава, торти, всякакви десерти, заради нея никога да мога да пазя диета.

- Емилия, сигурно не ти е никак скучно да живееш с човек като Илиян?

Той: Скучно едва ли, но със сигурност й е трудно, аз непрекъснато сменям дейностите, за да не ми омръзват - известно време бродирам, после сядам на пианото, оттам на компютъра, после хващам куката да доплета някоя дантела...Отстрани това вероятно звучи натоварващо и тя ми се е чудила, като свършат започнатите от мен неща, какво ще правя?! Със сигурност нещо интересно!

- Без какво не можете двамата?

Тя и той: Сигурно без приятелите. И двамата много обичаме да имаме гости, домът ни винаги е пълен, в реда на нещата например е у нас приятел да празнува рождения си ден.