Валентин Балабанов-вехтошарят Били: Не ми пука как ме наричат или възприемат

На километър след последните къщи на град Кочериново, в стопанския двор на бившия аграрно-промишлен комплекс, който се намира отляво на пътя за Рилския манастир, е царството на вехтошаря Валентин Балабанов, познат на местните хора като Били. Мястото се разпознава лесно, защото още от пътя се виждат част от наредените по покрива на сайванта ретро модели автомобили. За да види човек обаче какво има зад оградата, непременно трябва да влезе в двора. А направи ли това, първото, което си казва, е: "Тук само мене ме няма."

Били събира всичко, което според него след години ще бъде безценен артефакт или невъзможно да се види на друго място: стари марки автомобили, мотоциклети, радиоапарати, телевизори, шевни машини, селскостопански инвентар - колела от каруци, дървени рала, ковашки мех, предмети от бита, носии, стотици етнографски предмети и още хиляди джундурии, за които мнозина имат убеждението, че са си чиста проба боклуци. За стопанина на двора обаче те са израз на онази, невидимата граница, която разделя нас, "нормалните", от такива като него.

Всички истории за артефактите, които човек може да види тук, се артикулират от сегашния им собственик по възможно най-естествения начин, за да създадат един или друг ореол за тяхната цена - настояща или бъдеща, ако въобще се стигне до размяната им с финикийски знаци. Били прави това с убеждението, че хората имат нужда не само от минало, но и от доказателства за съществуването на това минало. Колекцията му показва, че той е от малкото хора в България, които са в състояние и знаят как да предложат тези доказателства.

На него отдавна не му пука кой какво си мисли за неговия "бизнес" или за самия него. Във визитната си картичка е написал "вехтошар" и докато ми я подава, обяснява, че това значи търговец на стари вещи, а не на вехтории, както мнозина си мислят.

Забравете обаче, ако смятате, че този 54-годишен търговец на стари вещи е от онези хора, които не знаят къде са бръснарницата или банята, които носят подхвърлени от милостиви хора дрехи или че разчита на парче хляб от комшиите. Нищо подобно. Били е завършил семестриално бившия Икономически институт "Карл Маркс" в столицата, кара хубав японски джип, живее в нова къща, пътува много. И всичко това заради факта, че житейската му карта преди години се е обърнала така, че съдбата му е отредила да няма нито ден работа като счетоводител, макар че е доста на "ти" с математиката. Опитвал е какви ли не професии, но както сам казва, винаги е имал усещането, че е работил за тоя, дето клати дърветата. Единствено професията на вехтошар му допада, защото дава възможност да погледне със свои очи на миналото и да го проектира като артефакт в бъдещето. Пък и не се налага да работи за тоя, дето клати дърветата, както се изразява той самият.

"Кабинетът" му е умалено копие на двора - трудно е да определи човек какво няма в стаичката с размери 3 на 4 метра: радиоапарати от 30-те години на миналия век, още по-стари пушки и пистолети, ютии, които се загряват с дървени въглища, пишещи и шевни машини, месингови хлопатари, керамика, порцеланови статуетки и чинии, и още куп други антики, за които повечето от нас отдавна са забравили, че са съществували някога. Това е светът на Били.

Разказва ми, че безпорядъкът не го безпокои и винаги знае какво има, къде го е оставил и как да го намери. Помни дори кой какво му е донесъл, по кое време е станало, че дори и къде го е намерил. Дължи го на добрата си памет.

Купувам всичко, но не продавам нищо от това, което съм събрал досега, защото считам, че още не му е дошло времето " казва Били. " Пък и колкото по-стари стават "боклуците", толкова един ден и цената им ще бъде по-голяма като артефакти от едно отдавна отминало време - допълва той.

От разказа му разбирам, че още от детските си години е имал мерак да събира антики, но едва отпреди 5-6 години е започнал да го прави сериозно. Никога обаче досега не е правил опис колко точно на брой са антиките му, но предполага, че има някъде над 17 000 парчета. Между тях са и 90-те ретро автомобила, най-старите от които се "Бианчели" (1921 г.), Понтиак (1930 г.) и БМВ (1934 г.). Край тях могат да се видят още москвичи, трабанти, един чудесно запазен вартбург, шкоди, волги и всичко останало, което някога се е търкаляло по родните пътища. До автомобилите са 70-те мотоциклета, част от които - ветерани отпреди Втората световна война. Повечето от тях днес стават само за музейни експонати, но сред "пенсиите" има и такива, които са си съвсем наред, въпреки че са на възраст между 50 и 70 години.

Мечтата на вехтошаря Валентин Балабанов-Били е да подреди в къщата си в град Рила част от събраното тук, а тези 5 декара с вехтории да станат един чудесен арт музей, който да събира очите на хората, които ще идват да го видят. До него смята да построи и малък магазин за колекционери на антики, защото по белите държави го правят по тоя тертип.

Отпива от кафето и казва, че за да видят и снимат колекцията му, тук са идвали журналисти от почти всички наши и много чуждестранни вестници, списания и телевизии, но е запомнил в детайли само визитата на екипа от географското списание "National Geographic", защото само те са разбирали цената на това, което снимат.

Идвали са и представители от наши и чужди етнографски музеи да се пазарят за нещо, което са си харесали от неговата сбирка, но малцина са си тръгнали с нещо "в кошницата". Не отказва обаче артефакти от колекцията му да бъдат показвани на тематични изложби или снимани във филми или списания, защото смята, че това е най-добрият начин да бъде документирана културата на българина и на едно отдавна отминало време, към което със сигурност ще ни се случва да се връщаме често именно чрез тези образци на бита и техниката, които той е събрал в "двора-музей".

Оценили значението на това, което той прави, повечето от хората, които случайно са надникнали в него, идват отново, за да му донесат като подарък някоя антика. Други пък му предлагат да купи донесеното и той го прави. Едно - защото иска антиката да остане негова собственост, и второ - защото счита, че това е най-сигурното доказателство, че донесеното няма да отиде на сметището или в пещите за претопяване.

Преди две години е имал съблазнително предложение да продаде част от глинените делви, от които има стотици в двора си. Клиентът чужденец имал идея да ги постави в градината си някъде в Норвегия или в Холандия. Можел е да му продаде поне десет на каквато си цена поиска, но не го е направил, защото бил убеден, че там, в далечната северна страна, никой друг освен стопаните на къщата няма да знае къде е родината на тези грънци.

Питам Били откъде си вади хляба, след като не продава нищо от "бракмите" и "боклуците", струпани в двора на бившето АПК в Кочериново. Отговаря ми, че поправя стари електрогенератори и помпи, които след това продава по-тънко. Клиенти има колкото искаш, казва той и счита, че е некоректно да се оплаква, защото печели достатъчно, за да живее като бял човек. Част от парите му идват и от алъш-вериша със старото желязо в двора - метални профили, тръби, релси, оградна мрежа, тел и ламарина, за които винаги се намират мющерии, стига да им ги продадеш по-евтино, отколкото в магазина или в склада за вторични суровини. Интересът клати феса, отбелязва философски той и е убеден, че винаги ще бъде така, докато съществуват финикийските знаци.

От дума на дума отваряме приказка и за приятелите. Обяснява ми, че поддържа контакти само с хората, които имат мислене и хоризонт, сходни на неговите. С другите е само на "здравей-здрасти", за да не си прахосва времето в празни приказки. Според него това е начин да не стъпва човек в грешна посока. Обяснява ми още, че никой от семейството му не проявява интерес към "вехтошарството" му. Е, един ден децата му може да си променят мнението за този бизнес, но засега е сам войн.

Питам го защо от Валентин са го "прекръстили" на Били. Той пали поредната си цигара, отпива от кафето "три плюс едно", сложено в пластмасова чашка , и ми казва, че не знае кой е "кръстникът" му, но не се сърди на хората, които го наричат Били или "вехтошаря".

Можех да напиша във визитката си вместо вехтошар - колекционер, но не го направих, защото за мене по-важното е да ми е готино на душата и да има с кого да си пия виното вечер, а не кой как ще ме възприема - продължава той.

Били събира всичко с убеждението, че така множи своя свят от ретро автомобили и мотоциклети, от шевни и пишещи машини, делви, селскостопански инвентар и какво ли още не. За някакъв ред в двора и под навеса е наивно да се говори, защото всичко е едно върху друго. За него безпорядъкът е като средство за съхранение. Поне такова беше първоначалното ми впечатление. Убеждава ме с твърдението, че дворът му е нещо като черупка, която го отделя от света и едновременно с това го идентифицира като личност, различна от другите. Желанието му е да остане в сянката на бизнеса си и да бъде незабелязан. Ако може, разбира се. Засега обаче не му се случва.

Разглеждайки десетината фотографии, направени в ранния следобед от арт двора на Били, оставам с все по-трайното убеждение, че заснетото от обектива на фотоапарата ми е по-скоро нещо като знаци, чрез които може да се анализира и диагностицира онова, което представя реално неговия стопанин. За него например е чисто губене на време събраното да се подрежда, описва, заснема и класифицира, преди да изкристализира напълно идея за създаването на голям артцентър, какъвто няма да има в цяла България.

Не му противореча за тази идея, защото човек, който не е виждал Били и ранчото му, никога няма да бъде споходен от мисълта, че всъщност той е един от многото хора, които са пленени от бъдещата значимост на артефактите, събрани в двора му върху площ от пет декара. Твърди, че именно това му носи и удоволствието в живота.

Вечер, когато делничната работа привърши, той сяда в "кабинета" си на чашка вино със старите си "приятели" - вехториите, нахвърляни по стелажите или просто оставени небрежно на пода. Така докъм полунощ - всеки ден в продължение на вече пет години - той общува с миналото, което иска да остане за бъдещето.