В Лондон няма престижна и непрестижна работа, всичко е бизнес

Валентина Петрова Воденичарска от 2002 г. е на гурбет в столицата на Англия - Лондон. Родена е на 17 септември 1963 година в село Ощава, община Кресна. В Благоевград е работила като телеграфист към “Далекосъобщения”, била е телекс оператор към Окръжния народен съвет и община Благоевград. Съпругът й Георги Воденичарски е от симитлийското село Сушица. Бил е бригадир в ТКЗС, оператор в обувна фабрика “Вихрен” и ЗМК в Благоевград. Семейството е с три деца - дъщеря Райна, завършила счетоводство в Икономическия техникум и икономика в Пловдивския университет, и близнаците Владимир и Владислав, възпитаници на Механотехникума в Благоевград.

- Валя, в търсене на нещо по-хубаво ли хвана пътя за Англия?

- Ами с такава надежда. Нали знаеш, че никой не бяга от хубаво. Ще добавя, че и в Благоевград нещата не бяха от най-лошите - имаме си жилище, работа, но родиха ни се три деца, взеха да растат и в харчовете покрай тях семейният бюджет взе трудно да отговаря на нуждите. Храна, дрехи, учение, а и не само това, и нещо взе да ни притеснява. Иначе и в Благоевград е хубаво, и в родното ми село Ощава, където родителите ми поддържат база и си живеят, е хубаво. Тук са и приятелите ни, ама нещо взе да ни човърка и решихме да хванем пътя.

- В Лондон как е?

- Ами и там може на някого да не достигат пари, ама това касае повече хората, на които не им се работи. И в Лондон има просяци, но те пък и нищо не искат да работят. В Лондон работлив ли си, пари се печелят. Иначе в Благоевград уж всеки месец слагахме по две заплати в семейната каса, а тя все не се напълваше, а и разходите взеха да нарастват застрашително. Децата не знаят думата “няма”, искат си своето. И така решихме със съпруга да търсим други решения.

- Съпругът ти Георги или ти даде идеята за гурбетлък?

- Не. Аз се оказах капитанът, който трябваше да поведе семейния кораб на далечното плаване.

- Чрез фирма ли заминахте?

- Не. Имахме само устна договорка с наш познат от Благоевград. Тръгнахме с автобус, прекосихме Европа, после на ферибот, пак автобус и се озовахме в Лондон. Първоначален подслон ни даде приятелят, Атанас се казва. Помогна ни да се хванем на работа. Аз станах камериерка в хотел “Милениум” на фирма “КМЕС”, която има верига из Европа. Георги се цани при един сърбин, Ристе, който има фирма за ремонт на сгради. Много месеци работиха в една къща, в която е било посолството на САЩ в Лондон. После отиде в строителството при нашите предприемачи Спас Андреев и Благой Бишев, и още е там.

- Лесно ли прескочихте езиковата бариера?

- Не стана с едно “хоп”. Още я прескачаме. Започнахме с първите братовчеди на езика - движение на ръце, въртене на очи, клатене на глава, мимики, и днес десетина думи, утре - пак, и вече можем да четем, пишем, да гледаме телевизия и да си говорим на английски.

- Само английска телевизия ли гледате?

- А, не, имаме си и българска, и то с десетки канали.

- Още ли си камериерка?

- Нещо подобно, но бях и сладкарка. Странно е, че в България да си камериерка се приема за срамна работа, нещо като за по-долни хора, хора второ качество. В Лондон не е така. Там няма престижна и непрестижна работа. Всичко е бизнес. Всяка работа е уважавана и добра, и стига само да те удовлетворява като пари. Пък и хич не е лошо на месец да слагаш в семейния бюджет по 1600-1800 паунда, което ще рече към 4000 лева. От мен толкова, от съпруга ми - повече, и скоро си наехме квартира. 1060 паунда ни струва, ама разполагаме с две спални, голям хол и други помещения. И по-важното - с много удобства. Всичко е на газ и ток.

Не ми беше зле и в сладкарския цех. Правехме всевъзможни торти по вид, качество и големина.

- Цените в Лондон как са?

- Ами май няма цени, по-високи от нашенските. Е, може би квартирата и услугите са по-скъпи. Това обаче, което се поддава на конфекция и масово производство, често е и по-евтино. Тук ще се спра на храната, която е проблем за нашенеца. Купуваме си цели бутове месо за 15 паунда, което ще рече към 35 лева, кило пилешко месо е към 5 наши лева, стек бира - 15 бутилки - е 15 паунда. Там много се разчита и на промоции. Ако човек реши да следи, то може да си купи неща на символични цени.

- В Благоевград има магазини с надписи “Дрехи от Англия”. В Лондон има ли такива магазини?

- Не съм видяла. Там с дрехи втора употреба се занимават благотворителни организации и в най-честите случаи, дори и да са съвсем нови, се изхвърлят, че никой не ги взема.

- Тук всеки говори за криза. В Лондон как е?

- На мен лично ми се струва, че с думата криза властващите плашат народа и така по-лесно го управляват и прикриват неуспехите си. И в Лондон има криза, но тя се посреща с усмивка, с разбиране, приема се като случило се облачно време, което ще кара малко и отново ще огрее слънце.

- Сега с какво се занимаваш?

- Вече въртя частен бизнес. Имам четири работнички, нашенки. Така съм от 2007 година. Поддържаме няколко големи къщи. Всяка от работничките взема това, което си е заработила. Аз съм им нещо като гарант. Всяка работа в Лондон се заплаща добре, ако ти имат доверие. При нас ще е много трудно да станеш довереник на някого. Та лесно ли се оставя една къща с какво ли не в нея на чужд човек? Ето, на мен ми дават ключа, влизам и правя каквото трябва. Може и месец да не се виждам със собствениците.

- А те коректни ли са?

- Много. Дойде ли време за плащане, все ще намериш парите на масата да чакат, а понякога в знак на благодарност - и малко отгоре.

- Думата “кражба” чува ли се?

- Не знам, може би по-точно думата “обир”, и то на нещо голямо. Но да се крадат там тенджери, чушки и домати, мисля, че е невъзможно.

- Какви са ти впечатленията от живота на лондончани?

- Добри. В Лондон са се събрали две Българии и пак имат въздух за дишане. Ние в Благоевград не сме и негово кварталче, а се задушаваме. Хората в Лондон са спокойни, забързани, но не и задъхани. Всеки знае какво иска и как да го постига. Там се работи с повече разум и по-мащабно.

- Културни развлечения?

- Всичко може да намериш. Та Лондон е световна столица. Кина, театри, дискотеки, концертни зали - край нямат. Има всичко за всеки вкус и за всяка възраст.

- Виждала ли си кралицата?

- Случвало се е. Когато излезе на разходка, минава през шпалир от посрещачи. То си става събитие. Нашарената каляска, теглена от 6 наперени коня, бавно върви, Нейно Величество маха с ръка, край нея се движат в пъстрите си облекла, драгуни ли се казваха, с пухкавите си почти метър дълги калпаци. Всичко се превръща в приказка. Кралицата е символ на цялата Британска империя.

- Как оползотворявате почивките там?

- Телевизия у дома или къщна работа. На гости при приятели. Близо сме до парка “Долихилд” и ако не сме там, сме на маса при нас.

Да спомена за “Долихилд”. В Лондон всеки квартал има по няколко парка. Един такъв парк е и той. Много е голям: зеленина, канали, езерца, игрища всякакви - за футбол, баскетбол, волейбол, федербал, тенис, ръгби, и то по много. Ние понякога играем федербал. Има и много места за пикници - вземем си това-онова и печем, пийваме, попеем си нашенски песни.

- А децата идват ли с вас?

- Е, и с нас, и без нас, но и те са там. Повече са с топките по игрищата. Владислав е тук, питай го!

Владислав: - Това, което предлагат парковете на Лондон като игрища, тука може да е само като част от добър сън. Ние, младите, ходим и по дискотеки. И там не е като при нас. Там е за веселба, а не за напиване.

- Валя, след 8 години живот в Лондон чужденци ли сте още?

- Не бих казала, но колкото и да ни е хубаво там, все пак от дома по-хубаво няма.

- Как виждаш бъдещето?

- Поне още 6-7 години в Лондон. Пък после, ако Бог рече, може в Благоевград.

- Децата на същото мнение ли са?

Владислав: - За нас, мисля, че Благоевград става все по-далечен. В него няма перспектива. Лондон предлага повече и по-добри неща. Така че и в Лондон може да се пръкне фамилия Воденичарски.

- Валя, от романите знаем, че Лондон е мрачен, влажен, мъглив, неприятен град. Такъв ли е?

- Някога може и да е бил, но сега е чист, приветлив, лицата на хората, които срещаш, не са намусени.

- Децата накъде се насочват?

- Владимир го тегли строителството. Владислав го тегли барманството, а щерката Райна вече работи като търговка в най-големия магазин в Лондон - “Хародс”.

- Доволна ли си от живота си?

- Да. Едно по едно нещата, за които сме мечтали, се сбъдват. Вече имаме самочувствие на можещи хора, успели в бизнеса. Не се плашим за хляба си, визията ни занапред е ясна.

- За какво си сега в Благоевград?

- Ами идваме си често, че си е роден край. Но сега си имаме и хубав повод. Тате и мама в Ощава са се оженили преди 50 години и тези дни ни събраха на златна сватба. Нас, голяма част от родата и общи приятели. Ама дните на всяко идване все пак са броени и пак летим за Лондон.