В Либия няма духовна криза, всеки се грижи за другия

Радка Христова е родена в Благоевград през 1969 г. Завършва Природо-математическата гимназия в родния си град и семестриално начална педагогика в СУ “Кл. Охридски”. От юли 1991 до края на 2005 г. заедно със семейството си работи и живее в Бенгази, Либия, където завършва колеж по медицина. Говори английски, руски, полски, сръбски и арабски. В момента следва задочно социология в ЮЗУ “Н. Рилски” - Благоевград.

Има две деца. Синът й Петър тази година завършва икономика на туризма в Пловдивския университет, а дъщеря й Катерина е ученичка в СОУИЧЕ - Благоевград.

- Г-жо Христова, работили сте 15 г. в Либия, какво беше първото Ви впечатление, когато пристигнахте там?

- Пътувахме късно през нощта от летището: палми, много тежък въздух - влажността беше около 99%, дишаш и ти става толкова тежко, не можеш да си поемеш дъх нормално. Всичко е осветено, в първия момент виждаш някакви мръсни улички, хора, увили главите си със забрадки, а мъжете с кърпи (като тип тюрбан), облечени в шалвари с туника отгоре. Съвсем друга култура, друга гледка, друга действителност. Питах се: “Къде съм попаднала? Какво става тук?”. Но нищо конкретно в положителна или отрицателна посока - просто си задаваш въпроси, без да си отговаряш в момента. На следващия ден отидохме в закрития пазар (сук), където видяхме доста качествени и примамливи стоки (а тук през 1991 г. нямаше почти нищо): сатен в изобилие, парфюми с типичния ориенталски привкус, каркаде, билки, южни плодове, колкото щеш подправки в чували; кафе с подправки, но мазно, половин чашка от него ти е достатъчна, за да се почувстваш бодър. Естествено, имаше и китайски, посредствени стоки - за всяка стока си има и купувачи. Шарен свят.

- Как успяхте да се впишете в тамошната среда, че да останете цели 15 години?

- Поради трудната ситуация тук вследствие на промените свекър ми (вече покойник), който беше там, ни предложи да заминем като алтернатива. Цялото семейство заминахме на 13 юли 1991 г., в разгара на операцията “Пустинна буря” на войната в Залива. Бях 22-годишна. Озовахме се в ислямска страна, където порядките, навиците, обичаите и традициите са съвсем различни, въпреки че ислямът в Либия е по-либерален, понеже либийците са сунити. Проблемът в началото беше, че не знаем арабски, но предимството пък - че знаем английски. Моят съпруг започна работа в “Техноимпекс”. Аз бях завършила семестриално начална педагогика в Софийския университет, а там завърших колеж по медицина в Бенгази. Обучението беше на английски. Това ми се налагаше, започнах работа в частна стоматологична клиника и докторите ми дадоха картбланш за учене. Тази диплома обаче няма никаква стойност тук.

Имаше случаи, в които някои недобросъвестни либийци злоупотребяваха с проверка на документи, спират ни на пътя и казват: “Аз съм полицай, направил си нарушение, дай глоба!”. Обаче се оказва, че картата не е полицейска. Това страшно ме амбицира да науча езика и писмено.

- Какви хора са либийците?

- Те са сърдечни хора, но водят малко затворен начин на живот, не общуват толкова, рядко излизат навън. Много уважават религията и може би тя им придава по-голям акцент върху това да са по-внимателни, по-сърдечни, да обичат ближния си. Срещите на обществено място, в чакалня или в поликлиника - естествено, мъжете и жените отделно - се явяват възможност за общуване. Веднага ти казват: “Сальамо алекум”, което значи “Здравей, да ти е добър, мирен денят!”. И без да те познават, първо те питат: “Как си?”, което показва уважение и най-малкото някакво възпитание, дори да е водеща религията. Усмихват се, имат една първична, непринудена усмивка. Питат те как е семейството, всичко наред ли е и започват да разказват някои техни неща, които на нас могат да ни се сторят прекалено лични. Например: “Ох, аз съм тук, защото имам проблем със здравето, някакви женски проблеми или еди-какво си”, докато тук хората едва ли биха споделили нещо толкова лично. “Кажете ми какво да правя? Ето сега съм дошъл на лекар, ама имате ли някаква идея? На вас случвало ли ви се е?”. Търсят някаква обмяна на опит, някаква комуникация и в същия момент споделяйки своето, човек научава нещо, което до този момент не знае. Точно самото общуване се оказва полезно - не само на хора от един пол, но и на хора от различни култури, от различни страни, с различни виждания. И въпреки че има разлики, има и много общи неща. Все пак ние най-напред сме хора - независимо от религиозната принадлежност и от страната, в която живеем, ние сме хора. И това е най-важното.

Ако разглеждаме моралната страна на въпроса, там почти няма духовна криза, за разлика от тук. Там всеки е длъжен да се грижи за другия просто защото е човек преди всичко. Децата се грижат за родителите и съответно родителите - за децата. Имат страхотно чувство за колективност. По-богатите от семейството обръщат внимание и помагат на по-бедните. Семействата са многолюдни, имат по 4, 5, 6 до 10 деца и по-богатият гледа да помогне на по-бедния. Ако са на едно ниво, с еднакъв социален статус, си помагат по друг начин, нематериално. Човек, бил по-дълго време там, ще забележи, че се стремят да привнесат и нови неща в своите традиции. Което в никакъв случай не значи, че традициите им са лоши. Освен това са много добронамерени, доброжелателни. Не че и там няма престъпления, има и аморални прояви, разбира се, не искам да идеализирам нещата. Но фактът, че имат нравствена полиция, говори колко държат на морала. Случва се някои мъже да пийват алкохол, макар да е забранено, но когато не се прекрачва границата на позволеното, не прави кой знае какво впечатление.

В семейството са повече деца и по-голямото гледа по-малкото, има някаква приемственост. Взаимното уважение е на почит, това им е вкоренено просто в съзнанието. Иначе и те глезят децата, купуват им разни неща, които могат да си позволят според финансовата ситуация на семейството. Както тук, и там има прекалено бедни, които гледат само хляба да си купят.

- Работили сте в сферата на здравеопазването, бихте ли направили едно сравнение с нашето!

- По принцип и там има и добри, и лоши лекари. И там квалификацията зависи от това къде е учил лекарят или зъболекарят. Доста голям процент са завършили и стажували в чужбина - в Англия, САЩ. Аз работех в частна клиника с четирима зъболекари: единият беше завършил в Питсбърг (САЩ) и беше първият, който правеше импланти - абсолютна иновация за държавата; двама бяха завършили в Англия, със стаж в Обединеното кралство; един беше завършил в Хърватска и специализирал дентална ортопедия в чужбина. Всеки работеше в своята си област. Въпреки че смятаха либийците за изостанали, правеше впечатление, че прекалено много хора искаха да изправят зъбите си, макар и на възраст, след 15-16 години, което е по-трудно. Усмивката е важна, за да може да се хареса и да се ожени едно момиче, затова по-богатите родители прибягват до такива услуги.

- Толерантни ли съм към чужденците с друга религия?

- Да. Разбира се, подхвърляли са ми някой път защо не стана мюсюлманка, че тяхната религия е по-хубава, но аз тактично съм избягвала темата. Първо, защото съм им в държавата и не е редно да споря, и второ, защото всеки сам избира какъв да бъде. Успявала съм да ги убедя, че в действителност религията е една и съща, просто Господ се нарича с различни имена в различните езици; че нравствената система е една и съща навсякъде - десетте Божи заповеди са интерпретирани на различните езици по еднакъв начин. И те са се съгласявали с мен, без въобще да навлизам в някакви конкретни детайли, да ги засягам или пък аз да се чувствам пренебрегната.

- Има ли християнски храмове в Бенгази?

- Да, има - и православни, и католически. И либийците нямат нищо против, намират го за нормално, след като има изповядващи друга вяра. Обществото на католиците там е доста консервативно, всяка неделя (всъщност петък, който е почивният ден там) те задължително посещават черква - за среща и общуване помежду им, счита се за нещо наложително в ежедневието. Моето семейство ходеше на празници. В нашата православна църква свещеникът е възрастен грък, който от много години живее там. Гърците, естествено, имаха много силно присъствие по отношение на благотворителността, давали сме и ние, разбира се. Имаше и украинци, които изповядват нашата вяра по юлианския календар.

- Къде учиха Вашите деца, има ли българско училище?

- По онова време нямаше много български деца, защото се закриха доста наши представителства. Затова децата ми учиха в полско училище. Тогава предстоеше Полша да влезе в Европейския съюз, освен това те са славяни и съответно имаме близки традиции и култура, и някак е по-лесно да се получи асимилация или дифузия в културите. Поляците бяха изключително добре настроени като славяни към славяни и подадоха ръка, без да са били задължени. Обръщаха внимание на нашите деца, колкото и на собствените си ученици. Образованието им е на доста високо ниво, компютърната грамотност започва от първи клас и непрекъснато се усъвършенства, религията се изучава като предмет от първи клас и внася положителни промени в изграждането на характера, на възпитанието на детето. Аз съм доволна и до ден-днешен поддържаме връзка с всички преподаватели на моите деца, които се върнаха в Полша, както и с последния им консул.

- През всичките ли години останахте в Бенгази?

- Да. Бенгази е голям административен център, главен град на областта Киренайка, втората столица, така да се каже (първата е Триполи, на областта Триполитания). Има много институции, консулства и представителства на чужди държави и всичко свързано с управлението на държавата. В Либия по наше време живееха около 4,5 милиона души - малко население на голяма територия, по-голямата част от която е пустиня. Страната има около 2 хил. км морска ивица на Средиземно море. При нашия престой там се осъществи проектът “Великата река”, с който се прокара сладка вода от пустинята и се улесниха домакинските нужди на хората. Защото за битови нужди (пране, миене не чинии) се използваше морска солена вода. Тръгнеш да се къпеш, водата е толкова солена, че трудно може да се разпени сапунът. По водопроводните тръби течеше солена вода, а сладка вода за пиене и готвене пълнехме от определени места. Но вече не, именно проектът “Великата река” реши доста проблеми.

Бенгази има около милион жители и много чужденци. След проблема с българските медици повечето българи се изнесоха. Промениха се много нещата в медицинската област, строят се невероятно богати клиники, с доста съвременна апаратура. Ползват се лекарства на водещи световни фармацевтични компании, които в последните няколко години навлязоха тук, а там бяха познати още 90-те години.

- Според Вас нивото на медицината там е било добро, а как тогава да се обясни фактът, че не е имало спринцовки за еднократна употреба - такава причина се посочи за заразяването на 400 либийски деца?

- Не мисля, че това е бил проблемът. Аз поне не знам, не съм виждала такава практика. Мисля, че по-скоро става въпрос за някаква политическа игра. Фактът е факт, но няма доказателства, че точно българите са виновни. Ще дам пример. Минава лекарят и дава назначение да се направи инжекция аналгин. Сестрата взима спринцовка, отваря ампулата, изтегля съдържанието й и прави инжекцията. Всичко се извършва пред очите на пациента - той вижда, че и ампулата, и спринцовката се отварят пред него. Но вие откъде да знаете какво има в тази ампула? Кой е отговорен за това нещо - комисията, която отговаря за качеството и вноса на лекарството. Още повече че там са работили не само либийци и българи и всеки един може да носи отговорност. Много е относително да се говори кой е виновен.

- Познавахте ли осъдените там наши медици?

- Да, познавах Здравко Георгиев, който беше лекар на дъщеря ми. Жена му също. И те като нас бяха пристигнали 1991 г. Той полагаше грижи за дъщеря ми, която се роди през 1993 г. в България, правеше й всички ваксини и пр. Като специалист е невероятен, а и като човек. Не съм видяла нещо нередно и от страна на жена му - тя беше старша сестра в хематология, преди това работеше в “Хауари” - една от големите клиники с ранга на “Пирогов”.

- Какво е отношението на либийците към българите и промени ли се с процеса?

- Повечето либийци, с които сме говорили, казват, че предпочитат българи да работят при тях - “защото сте трудолюбиви като пчелички и имате много познания”. Дори дъщерята на вожда Кадафи - Айша, е родена също при българска акушерка, която всяка година получаваше поздравления и благодарности от семейството на Кадафи.

Либийците се отнасяха много добре към нас, дори и по времето на процеса. Никога не са окачествявали нещата така: вие всички сте виновни, има една черна овца - значи всички българи са виновни. Ние, поне моето семейство и нашето обкръжение, нашите приятели, не сме забелязали такова нещо. Напротив, държали са се съвсем нормално, с нищо не са показвали, че имат някакво злобно отношение към нас или ни ненавиждат.

По принцип нашата медицина има висок авторитет там. Българи работят в частни клиники с доста високо заплащане, което определя тяхното отношение и предпочитание към нас.

- Общувахте ли с либийци, допускаха ли ви в домовете си?

- Да, но принципът там е такъв: жените се събират с жени, а мъжете - с мъже. Канили са ни и на погребение, и по хубави поводи - например на сватба. Правят шатри - виждали сте ги при посещения на Кадафи в чужбина - мъжете и жените общуват поотделно. Те много добре усещат когато човек е благоразположен, има добри намерения към тях. Освен това бяхме свикнали вече с арабски, говорехме го добре.

- Поддържате ли все още контакти с приятели либийци?

- Да. Поддържаме с колегата на моя съпруг Ибрахим. Той е бил доста дълго време в чужбина и ни помагаше в доста отношения: и морално, и при търсене на работа, и като общуваме ни е бил страшно полезен. Поддържаме връзка и с племенника на абдикиралия крал Идрис, който беше колега на мъжа ми в пречиствателната станция в Бенгази.

- Отсъствали сте 15 години, през които тук настъпиха кардинални и криминални промени. Кои по Ваше мнение са главните проблеми на България днес?

- Най-напред бях втрещена поради факта, че не можах да си намеря веднага работа. Всичко, свързано със строежа на нашата къща, се оказа доста трудно: тичане за виза, за разрешителни. В общината срещах неусмихнати, страшно студени хора, които едва ли не имат чувството, че си виновен, щом отиваш да ти свършат работа, която ги касае. Самите работодатели не знаят какво искат. Какво толкова пречи възрастта? За професии като детегледачка или гувернантка се иска момиче до 25 години с опит. Но какъв опит имаш на 25 години?! Един човек на 35-40 години, който малко или много е работил, не е ли по-добър в това отношение? Освен това не се прави нищо за планово развитие на специалистите - мисля, че е редно да се направи разбор в кой отрасъл къде и по какъв начин имат нужда от еди-колко си специалисти; дори ако трябва, да се направят нулеви приеми за някои специалности. Необходимо е да има повече производство, а не да се разчита само търговията. Когато има производство, и брутният вътрешен продукт ще бъде по-висок. Безработицата е основният проблем, който води до социална изолация, до аномия - вижте колко самоубийства стават, хората не могат да свържат двата края!

Това общество е комерсиално и когато духовните ценности стават комерсиални, то тогава говорим не просто за духовна криза, а за катастрофа. Затова е редно хората да си подадем ръка един на друг. Много е простичко: да кажеш една добра дума, да се събудиш сутрин рано, да се усмихнеш, да си доволен от факта, че си жив, че виждаш слънцето - простички, елементарни неща. И да прехвърлиш своя опит и позитивизъм на другите хора. Без користна цел. Не се изисква кое знае какво усилие да бъдеш човечен.

- От описанието на проблемите и предлаганите рецепти за лечение на обществото ни личи подготовката Ви по социология. Виждате ли бъдещето си като социолог?

- Като положителна промяна и развитие в себе си оценявам факта, че записах социология, независимо че съм на такава възраст: първо, защото специалността много ми харесва, и второ, защото преподавателите ни са страхотни, с голяма отвореност за общуване със студентите. Всичко, което изучаваме, е страшно интересно и независимо че сме задочна форма на обучение, има изключително много практическа насоченост: възлагат ни проекти, изследвания на терен. Действително се държи на качеството.

А дали ще успея да си намеря работа по специалността - никак не е лесно, но пък и не е невъзможно. Още повече че всичко около нас е социална среда и социология. Нашето общество се развива динамично и има много да се работи по отношение на социализацията, на духовната криза, постигане на някакъв консенсус в мненията и законите, между институциите и обикновените граждани.