В кабинета ми не идват неуспели, те нямат пари и не могат да си платят

Д-р Ангелинка Давидкова-Кожухарова е родена 1952 г. в Благоевград. Завършва медицина в София, работи и специализира психиатрия в благоевградската болница. От 20 години практикува частно като психиатър и психотерапевт. Има кабинети в Благоевград и София.

Преподавателската й дейност включва над 80 курсове, семинари, уъркшопове, индивидуални и групови супервизии, научни съобщения и участия с тематични доклади на международни форуми (1983-2003), професионално обучение и ръководене на държавния стаж на студенти по психология в ЮЗУ - Благоевград (2002-2003).

Публикувала е научно съобщение за Йокаста синдром (2004), над 50 интервюта и статии в печата, радиото и телевизията (1984-2003), води авторско тв предаване за психичното здраве (1998-1999). В свободното си време играе голф, плува, рисува и пише разкази. През 2009 г. разказът й "Недосегаемият" е отличен с първа награда от Българската секция на Международната асоциация на писателите криминалисти.

Омъжена е щастливо за писателя и журналист Кънчо Кожухаров.

- Д-р Кожухарова, според едно представително социологическо изследване в годините на прехода 70 на сто от хората са загубили своя статус. Какво се случва с тях по Ваши наблюдения, изхождайки от професионалния си опит?

- Това, което те донякъде са загубили, са удобствата и привилегиите. Ние живеехме в работническа диктатура, в която докторът, след като държавата е инвестирала толкова много в него, започваше работа със 110 лева заплата, а стругари и миньори взимаха по 600-800 лева. Ненормална история. С идването на демокрацията трудът на хората започна да се остойностява според тяхната квалификация и умения.

НЕ МОЖЕ ЕДНА НОРМА ДА СЕ ИЗПЪЛНЯВА ОТ 10 ДУШИ И ДА ИМ СЕ ПЛАЩА ПО 300 ЛЕВА, АКО СЪЩАТА РАБОТА МОЖЕ ДА СЕ ВЪРШИ ОТ ЕДИН ЧОВЕК И ТОЙ ДА ПОЛУЧАВА 3000 ЛЕВА.

Дали е имало вътрешна, скрита безработица? Винаги и навсякъде. Защото това бяха ниски заплати, които за нищо не стигат. Интелектуалците бяха на скамейката на наказаните. Издигаха се хора само по партийна линия или излезлите от т.нар. рабфак. Да, сега хората губят част от привидната защита, която държавата им осигуряваше, и оттук нататък ще трябва да поемат отговорността за себе си и своя живот, да излязат на пазара със своя труд, сами да го предлагат и продават. Комунистическата държава осакатяваше личността по отношение на правото й на избор и правото й да бъде компетентна. Бившите й граждани не познават новите правила, не знаят, че трябва сами да се грижат за себе си.

КАКВА БЕШЕ ПЕРСПЕКТИВАТА НА БЪЛГАРИНА? НА 30 ГОДИНИ ДА ИМА КОЛА, НА 40 - АПАРТАМЕНТ, ИЛИ ОБРАТНОТО.

И това беше максимумът, който обикновеният човек можеше да постигне.

България има един от най-високите проценти на собствени жилища в цял свят. Обаче жилището закрепостява и то ни превръщаше в крепостните на комунистическото общество: имам апартамент в този град и затова ще работя в тоя завод - като стругар, което означава, че този човек няма да се квалифицира. Сега по-голямата част от хората изпадат в паника, когато трябва да предприемат инициатива, да реализират своите умения. В блока срещу нас има един фрезист и стругар, който извършва услуги на хората. След закриването на завода е поел инициативата да оползотвори знанията си, рискувал е и казва: "Аз излизам на пазара независимо от всичко!" Оборудвал си е работилница и е започнал да продава труда си. Мнозина оперени и комбинативни хора започват да се занимават с търговия. Хора с творчески потенциал разработват различни програми в областта на търговията, на бизнеса, стават строителни предприемачи и т.н. Те вече са се осъзнали като отговорни хора и са поели отговорността не само за себе си, но и за своите работници.

ЗАЩОТО ДА БЪДЕШ СОБСТВЕНИК - ТОВА Е ПРЕДИ ВСИЧКО ЧУВСТВО НА ОТГОВОРНОСТ, ЧЕ СИ СТОПАНИН.

- Означава ли това, че във Вашия кабинет идват хора, които не успяват да намерят своето място, вярното решение?

- В моя кабинет не идват неуспели хора, защото те нямат пари и не могат да си платят. Когато аз съм платила за 5000 часа обучение по 25 долара на час, няма как да работя за 5 или 10 лева. Трябва да покрия разходите си за обучение и да ми остане нещо, което да ме изхранва. При мен идват хора, които са имали добри идеи и са започнали, но са стигнали до ниво на компетентност, в което зациклят. Те искат да продължат напред и идват да се ориентират какъв им е проблемът и кое е мястото, на което са зациклили.

ПСИХОТЕРАПИЯТА ПОМАГА НА ЧОВЕКА ДА СЕ ОРИЕНТИРА В СИТУАЦИЯТА, В КОЯТО Е ИЗПАДНАЛ,

и му дава шанс да избере нови пътища, по които да тръгне: пътищата, които той вижда в перспектива и в контекста на своя живот.

Аз не давам конкретни съвети и императиви: "Ти трябва да бъдеш велик!" Човек има навика да дава съвети за ситуации, в които се е провалил. Никога не съм чула някой да даде съвет за ситуация, в която е успял: "Направи го така, защото аз успях и знам, че моят подход е ефективен!" Хората са склонни да предупреждават и да плашат другите: "Не правете така, защото еди-какво си". Да, за тях може да не е било работещо, но те не знаят как ще бъде за теб.

Затова аз помагам, но не с преки съвети: моята история е друга, тя и по друг начин изглежда. Аз съм реагирала по определен начин, защото моите човешки качества и социални умения да се справям с подобни предизвикателства са различни от твоите. Може би твоите са по-добри? Хайде да ги потърсим. Кои са тези по-добри умения, които би могъл да извлечеш от себе си, но в този момент си блокирал и не можеш да ги актуализираш или просто си ги забравил?

Психотерапевтът няма за задача да дава императиви. Повечето от тези, които се самовеличаят като "психологични консултанти", казват: "Ти трябва да направиш това, това, това... Искаш на Еверест? Няма проблеми, можеш да се качиш!" Човекът получава отговор, който не му върши никаква работа. Аз казвам: "Чудесно, ти искаш да отидеш на Еверест. Защо, какво очакваш да видиш там? Как ще бъде? Как си подготвен? Имаш ли някаква идея?"

Защото това е една мечта, която, ако се превърне в реалност, би могла да бъде твоята гордост или постижение. Няма значение дали става дума за върха в Хималаите, или за онзи Еверест в собствения ти живот.

КОГАТО СИ ТРЪГНАЛ КЪМ ТОЗИ ЕВЕРЕСТ, ВАЖНОТО Е ДА ЗНАЕШ С КАКЪВ БАГАЖ ЩЕ ТРЪГНЕШ И КАК СИ СЕ ПОДГОТВИЛ,

дали си преценил финансите си, определил ли си екипа, с който ще вървиш, имаш ли водач, имаш ли пътеводител? И ако нямаш, как би се справил? Психотерапията мобилизира онези ресурси в личността, които стоят скрити, или се учи на нови социални умения и позволява на клиента да ги осъзнае, за да ги използва за справяне с предизвикателствата или в своята работа.

- Лаически казано, това означава ли, че отговорите са в самите нас, но общуването с психотерапевта ни помага да ги намерим и да ги формулираме?

- Това е добре казано. Човек не бива да твърди, че знае всичко. Аз мога да кажа, че знам всичко, но това ще ме изправи пред стена от други въпроси. В момента, в който намеря техните отговори и си кажа, че всичко съм разрешил, идват следващите въпроси. Добре, аз стигнах Еверест и бях там, но това значи ли, че животът ми трябва да свърши? Аз трябва да сляза надолу, трябва да донеса информацията за това какво е било там, трябва да предам моя опит и моите знания. Със знанието, което вече имам, мога да дам отговорите, които търсят другите хора покрай мен.

С други думи,

МЪДРОСТТА НА ЖИВОТА НЕ Е В ПОСТИГАНЕТО НА ЦЕЛИТЕ, А В СПОСОБНОСТТА ЧОВЕК ДА НАПРАВИ ОТ ТЯХ ПАМЕТНИК ЗА ЖИВОТА СИ.

Да осъзнае, че те са били част от самия него, и да изгради чувството на удовлетворение и радост от това, което прави. Спомням си как главният герой в "Полет над кукувиче гнездо" загубва облога, че ще отмести огромната каменна чешма. Когато го питат дали това не го натъжава, той казва: "Не е важно, че не успях, важното е, че опитах!" Идеята не е дали ще успеем, а дали ще опитаме. И ако успеем - ехе! - ние сме герои.

Имам и благотворителни приеми, в които помагам на маса хора. Здравната каса ми плаща 14,50 лева за преглед от 20 минути, но не включва в това нито разговорите с близките, нито грижата за майка му и за неговите юридически дела - а аз се ангажирам доброволно с това. Част от работата ми е със семейството, което ще подпомогне неговия оздравителен процес. И на този човек не му взимам пари, защото това е част от идеята на благотворителността.

Работя и с много простовати хорица, които притежават голяма житейска мъдрост, но са имали нещастието да изпаднат в беда - емоционална или психологична. Те измислят невероятни начини да изразят своята благодарност или своето доверие.

- Кои са водещите чувства на Вашите клиенти и пациенти?

- Болката, страданието, осъзнатият гняв, страхът, разочарованието, усещането за безизходица, депресията, потиснатостта, ниската себеоценка, ниското самочувствие. Това са все деструктивни чувства, които не ни позволяват да живеем ефективно. Работата ми е да разискваме ситуацията на кризата и клиентът да реши кое да предприеме. Това не е наказание, а предизвикателство, и ако го преживее като предизвикателство, ще може да организира поведението си така, че да има по-добър живот. Ненапразно китайският йероглиф за криза се състои от два други - крах (срутване) и шанс. Защото в кризата се съдържат и двете неща.

За съжаление животът не е справедлив и ние не можем да изискваме от него да е справедлив. Обществото изгражда общи правила и норми, на които ние да се подчиняваме.

ПРОБЛЕМЪТ Е, ЧЕ МНОГО ХОРА ИСКАТ НЕГОВИТЕ ПРАВИЛА И НОРМИ ДА ВАЖАТ ЗА ДРУГИТЕ, НО НЕ И ЗА ТЯХ.

- Древен философ беше оприличил законите на паяжина: дребните насекоми се заплитат в нея, а големите я разкъсват.

- На пръв поглед това е много хубав образен пример, който обяснява нещата. Но всъщност аз не бих се съгласила с него, защото не можем да приемаме обществото като паяжина, която ще те удуши. Законите определят правилата, по които се движи обществото, и те са нещото, което ни отличава от животните. В противен случай бихме се оставили на природните закони, на закона за преследвача и жертвата.

Друг е въпросът, че

ВСЕКИ ОТ НАС ИМА ДУПКИ В ЕГОТО

например ако е избягал половин или един час по-рано от работа. При някои обаче това не са дупки, а цяла пропаст. Една моя съученичка, която е директор на гимназия, ми заявява: "Аз от четири години не съм взимала отпуска!" Зная, че тя всяка година ходи на екскурзии в чужбина, и я питам: "Като не взимаш отпуска, в работно време ли ходиш и кой ти плаща?" Спомням си, че най-големите натрупани отпуски бяха в една администрация по борба с градушките. Колко градушки има в България? Нима имаме по три пъти дневно градушки, та се скапаха от работа. Ето това са такива дупки в егото, които се превръщат в огромно бреме на обществото.

- Всички говорят за девалвация и срив на ценностите в прехода, макар че е съмнително преди него всички хора да са изповядвали едни и същи ценности. Губят ли наистина хората представата за това кое е добро и кое лошо, или изборът е осъзнат: "Правя това, защото ми е изгодно!"

- Голяма част от обществото се интересува от чалгата, която спомага за деградацията на личността. Погледни например програмата на една телевизия - 20 часа на ден тя показва сапунки и най-различни безумни предавания. Няма нищо стойностно и ценно.

ТЕЛЕВИЗИИТЕ СИ ОТГЛЕЖДАТ ЗРИТЕЛИ С НИСКА КУЛТУРА, А ХОРАТА С НИСКА КУЛТУРА СА СКЛОННИ КЪМ КРИМИНОГЕННО ПОВЕДЕНИЕ,

нямат сетива за другите и живеят извън обществото и срещу неговите интереси.

Ние несъзнателно подбираме приятелите си по споделяните общи стабилни и трайни ценности: лоялност, честност, откритост. Поддържаме връзки с онези роднини, които също се придържат към тях. В работата ни ще се съобразим с реалната ситуация и там ще бъдем по-предпазливи, може би по-подозрителни, по-пробивни или по-плахи - такива, каквито ситуацията го изисква. И въпреки всичко основните ценности като честността, достойнството и човещината си остават. Има и други ценности, които важат за определен кръг от хора. Мъжът ми превежда страхотна книга, в която се разправя действителен случай: Учен, който два пъти е получил Нобелова награда, повече от 30 години играе голф с партньора си и един ден партньорът му казва: "Джон, отдавна ми се иска да те попитам. Ти с какво си изкарваш хляба?" Трийсет години по три пъти седмично играят голф и не знае, че партньорът му е Нобелов лауреат! Единият е образец на скромност, другият - на дискретност.

- Ако вземем за пример последния роман на Вашия съпруг "Факторът на добротата", добротата ли е изчезващата добродетел от нашия живот?

- Аз мисля, че романът е свързан с дългогодишното й отсъствие в съвременното българско общество. Днес виждаме много хора, които са разочаровани или уплашени, но

ВЕЧЕ СРЕЩАМЕ И ХОРА, КОИТО ИМАТ ПОВЕЧЕ ВЪЗМОЖНОСТИ, НАДМОГНАЛИ СА СВОЯТА БОЛКА, ИМАТ СВОЯТА РАДОСТ И СА ГОТОВИ ДА ДАДАТ ОТ НЕЯ И НА ДРУГИТЕ.

Благодарение на чувствителността си авторът е доловил, че сега има такъв полъх - не тенденция, а полъх, който е много важно да бъде отбелязан. За да го подсили, той ни припомня кои са важните неща в живота: любовта, добротата, приятелството, толерантността - да се научим да приемаме всеки такъв, какъвто е. Тогава ние ще имаме и очи за красотата наоколо, ще имаме в емоционалната си палитра повече радост, щастие, доволство. И все пак в книгата добре е отбелязано, че пътят към добротата не е лек, човек израства в този път.

- В разказа на Светослав Минков "Дамата с рентгеновите очи" главната героиня може да вижда като рентген и открива безмозъчни хора в обкръжението си. След толкова натрупано познание за човека виждате ли какво има в тая най-здрава човешка кост - черепа?

- Не-е-е. Аз съм терапевт, но преди всичко съм човек и срещам човешкото същество срещу мен. За мен това е най-важното. Нямам нужда да имам рентгенови очи, за да бъда човек. Човекът има правото да представи себе си по начина, по който е уникален и той самият харесва. Мога да имам критики, но те си остават за мен. Мога да доловя неискреността в чисто ежедневните ми взаимоотношения с институции, с хора на улицата и т.н. Но това би означавало да съм нонстоп на работа - пълен абсурд.

- Съпругът Ви, баща му и дядо му са писатели, майка му е журналистка. Действа ли заразно писателството?

- Имам страхотни стихове отпреди 30 години, 20 години преди да познавам мъжа ми. Писането е част от себеизразяването. Преди две-три години започнах да рисувам и сега имам намерение да продължа отново. Няма значение дали картините ми имат някаква художествена стойност, мисля, че всеки ще ги прецени сам за себе си.

Пиша, защото нещата, които хората казват в кабинета ми, са много общочовешки и много важни.

АЗ СЪМ САМО ПОСРЕДНИКЪТ МЕЖДУ ЧОВЕШКИТЕ ИСТОРИИ, КОИТО БИХА ПОМОГНАЛИ ДРУГИТЕ ДА ПОГЛЕДНАТ В СЕБЕ СИ.

Два разказа са публикувани на сайта ми. "Възмездие" например се роди след един телефонен разговор, който ме потресе. "Недосегаемият" съдържа едно към едно интервюто ми със следствен за поредица от обири. Това е разказ за един не особено интелигентен човек, който има уникалната способност да се възползва от слабостите в системата - здравна, социална, съдебна - да прави зулуми и кражби в страхотни размери и… да не търпи наказание. Освен моите въпроси и неговите думи там са описани и моите разсъждения по време на разговора, защо правя едно или друго нещо, анализът на неговото поведение и опорните моменти, които ми дадоха възможност да изградя експертизата си.

- Кога ще издадете книга?

- Когато надмогна мързела и леността си. Една от идеите ни е да издадем с мъжа ми обща книга със средговор (вместо предговор или послеслов), но тъй като Къни много напредна с разказите, а аз изостанах, май най-накрая всеки сам ще издаде своята книга.

- Вие сте прототипът на главната героиня в романа "Факторът на добротата". Ласкае ли Ви това?

- Хайде сега, хубава си е суетата, защото аз може да си отида и да не оставя нищо написано, но героинята му ще остане - тя вече съществува и има своя живот. Суетата е страхотно чувство.

ЧОВЕК НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЛИШАВА ОТ СУЕТАТА, ЗАЩОТО ТЯ Е ЧАСТ ОТ УДОВОЛСТВИЕТО ДА СМЕ РАДОСТНИ И ДА ЖИВЕЕМ ПЪЛНОЦЕННО.

Не мисля, че суетата е непременно с отрицателен знак. Малка доза суета е много здравословна и стимулираща.

*Принципът на Питър гласи: “Всеки надскача нивото си на некомпетентност”