В живота, за разлика от изкуството, се правят компромиси

Доцент Атанас Костадинов Дафинов е член на Съюза на българските художници от 1988 г., участва в УС на сдружението “Македония Арт” в Благоевград. Преподавател е в катедрата “Изобразително изкуство” в ЮЗУ “Н. Рилски”, бил е учител по изобразително изкуство в НХГ “Св.Св. Кирил и Методий” в Благоевград. Възпитаник е на художествената академия “Николай Павлович”. Завършва основно училище в с. Кулата, след това учи в Художествената гимназия в Казанлък. В трудовата си книжка има 25 години. През 1983 г. започва работа в Детския център “Знаме на мира” в благоевградския квартал “Вароша”, по-късно е учител и преподавател в ЮЗУ. Роден е през 1956 г. в с. Кулата. Научното си звание доцент получава през 2003 г. от тогавашния Национален специализиран съвет.

- Г-н Дафинов, досегашният Ви живот е с реализация най-вече в изобразителното изкуство, на това учите и студентите в ЮЗУ “Неофит Рилски”, а приемате ли самия живот за изкуство?

- Човек, каквото и да прави, не може да избяга от себе си, а и зависи от това, което прави. Смятам, че животът се отпечатва от това, което човек прави. Разглеждани така нещата, може да се каже, че животът също е изкуство, но със съществени различия от истинското изкуство. В живота могат да се изоставят позиции, да се правят компромиси, докато в изкуството това е недопустимо. По отношение на изкуството ще спомена големия гръцки писател Никос Казандзакис, който казва: “Аз съм нощта, която светлината поглъща. Идваме от една тъмна бездна, към една тъмна бездна вървим: светлото пространство между тях наричаме живот”.

За този, който го прави, определено изкуството е живот. Творецът е непрестанно в движение: обмисля, търси, решава, прави и така се осъществява и в творчески, и в житейски план. Но впрочем какво е творецът? За мен това е човек, който нещо създава, каквото досега не го е имало.

- Какво е според Вас художникът?

- Художникът трябва да е едновременно и поет, и илюзионист, и мислител, и мечтател, обитаващ непрестанно един идеен център на разнопосочността. Тук ще добавя и древния китайски мъдрец Лао Дзъ. В “Книга за Пътя” той обяснява нещата така:

О, непостижимо и неуловимо е!

И все пак вътре има образ.

О, неуловимо и непостижимо е!

И все пак вътре има форма.

- Кога разбрахте, че ще сте художник и нищо друго?

- Още като петокласник в училището на родното ми село Кулата взе да ме човърка тази промисъл. Учител по рисуване ни стана Илия Лапов от Марикостиново. Човекът откри нещо в мои рисунки и взе да ме насърчава. В тези години аз много четях. Като всеки юноша лягах и ставах с книги от Майн Рид, Емилио Салгари, Жул Верн, Фенимор Купер. Заради това четене тате често ме понахокваше, та често криех книгата под възглавницата. С четенето се поразчупи и начинът ми на мислене, взеха да се очертават по-далечни хоризонти и перспективи, откриха се пространства за илюзии, мечтания и амбиции. Това ме насочи към Художествената гимназия в Казанлък. Помня как отидох да се запиша: тате беше взел няколко чувала с пиперки, за да изкара някой лев. После, докато учех, той пак идваше на пазара, че имаше харчове. Трудна беше домашната ни икономика - тате бе шивач, а мама работеше в ТКЗС. Гледахме и тютюн. Когато си бях вкъщи, работех и аз. Тук му е мястото да изкажа на учителя ми Илия Лапов едно голямо “Благодаря ти, учителю”. Ще използвам тази дума и за класната ми ръководителка в Казанлък Веселина Бончева. Тогава сигурно не съм дооценявал нещата, но сега, когато вече 25 години аз сам съм на учителското поприще, вече знам какво са направили те за мен и съучениците ми, какво са давали от себе си.

- Вашето творчество рамкира ли се в поставени от разума граници?

- Понякога изкуството може и да не се съобразява с разума. Творчеството е чувственост, то е пареща топлина, възвисяващ светлик и стои по-високо от илюзорността на живота. То има и задача да води живота, да го осмисля. Изкуството за мен е това нещо, за което си струва да се живее. То е пространства, и то огромни, които трябва да се изпълнят със съдържание.

- Вълнуват ли Ви творби на колегите Ви?

- Винаги. Като разгадавам изграждането на формата при другите, търся да открия и себе си. Радвам се на всеки, в чиито творби откривам искреност на чувство, честност на мислене.

- Смятате ли се завършен художник?

- Какво значи завършен? Значи е направил всичко, което може и няма развитие. Не, аз не съм завършен, аз работя. И още търся себе си, още откривам съмнения. На 54 години съм и все още не ми е чужд въпросът: Мога ли да продължа, не се ли повтарям? Сътвореното от мен актуално ли е сега, когато вече изминават 10 години от 21 век? Има ли място творчеството ми в днешния динамичен свят на виртуална комуникация, във време, в което много произведения съдържат елемента на печата, в което принтерът търси своето място между офортната и литографната преса... Питам се къде да застане художникът, когато на изкуството се гледа като на начин на артистично изразяване...

- Какво освен изкуството осмисля дните и нощите Ви?

- Музиката. Честно казано, на мен в изкуството ми липсва сакралното в съвременната модерност. Но го откривам чрез музиката. Работя само на фона на музика. Благоговея пред джаза. Боготворя сътвореното от някои съвременни композитори, сред които са Арво Пярт и Гия Канчели. Сред приятелите ми съм познат като меломан. За мен музиката е енергия, пулс.

- Как се отървавате от съмненията си в творческото търсене?

- Ами като работя. Така както все още съм увлечен по романтиката от миналото, се питах не съм ли закъснял за среща с новите изразни средства и не съм ли се оформил като автор, поставен в зависимост от различни традиции и кумири? Така е, питам се, работя и се старая да вървя напред.

- В графиката ли е силата Ви?

- Да. Тя е голямата ми слабост. В територията на графиката попаднах щастливо във времето на модното усложнено метафорично-асоциативно изразяване.

- Имате ли формула за това какво е изкуство?

- Смятам, че изкуството е добре измислен свят, чрез който можеш да се запознаеш с живота от друг ракурс.

- Казват, че изкуството е от вечните дела на човека.

- Да, така е, защото води напред и нагоре, защото дава съдържание и осмисленост. Още, защото то съществува реално в измислеността си и действа като събуждане на спомена, като слепва частици от него в ново съзнание и подходящ образен обхват.

- Според Вас изкуството развива ли се, или се повтаря?

- То е философия, идея. Един древен мислител е казал, че не можеш два пъти да се потопиш в една и съща река. И е прав. Така е и с изкуството. То е неповтаряемо, защото новосъздаденото никога не може да бъде в един и същи вид и форма със старото. На всеки творец е писано да открива и преоткрива.

- Чувствате ли обществена оценка на творчеството Ви?

- Добрият художник, когато твори, не мисли за признание. Все пак е приятен гъделът, когато нещо се откупи или чуеш блага дума по личен адрес. Мисля, че не съм недооценен. Мои творби има в Германия, Норвегия, Канада, Гърция и къде ли не. Имам участия в биеналета във Варна, в Лозд /Полша/, Ефора /Португалия/, в Барселона /Испания/, в биеналето “Спорт и олимпизъм”. Мои творби са стояли и в зонални изложби “Пирин”, “Струма”, както и при много други поводи и прояви.

- Кога работите?

- Художникът работи винаги. Дори и по време на сън може да се роди идея, откритие. Практически някога работех повече нощем, а сега през деня.

- Предпочитани теми?

- Работя главно по хрумвания. Връщам се и към стари неща. Имам купища папки със загатнати неща, които сега ги преоткривам и си викам: “Абе, Атанасе, ами това защо не си го завършил, та виж колко е добро...”. Аз съм щастлив човек. Правя това, което най-добре мога и което искам да правя.

- Нещо не Ви ли липсва?

- О, липсва ми природата. От няколко години намирам възможност да поотскоча до Ковачевица и се радвам като дете на пейзажа. Уви, аз нямам време за тези неща. Моят живот е между стени - учебни кабинети и ателието. Като затворник, но доброволец. Но не се оплаквам, смисълът на живота ми е творчеството и това, че мога да уча и други да се насочат към него.

- Добър преподавател ли сте?

- Сам ли да си дам оценка? Добре. Да, така смятам, и това, че мога да уча други, като контактувам с тях, за мен бе изненада. Учил съм доста, но според мен аз съм преподавател самоук, оформил се като такъв чрез практика. Замених академизма със самобитно усещане за форма. Налагат го и промените в обществения живот, които променят и светоусещането на новите поколения. Разбирам, че новата субкултура нараства за сметка на знанието и естетиката. Все по-определяща вече става първосигналната информация от интернет, както и извадената от нея естетика. Тя е заместителят на многопосочните уроци на природата, на литературата, на историята и философията и със свикването с нея се забравя вкусът и уханието на естественото.

- Приемате ли за нормално ученикът да достигне и надмине учителя си?

- Да, напълно. Успехите на учениците също са успех на учителя. Те са част от него. Когато мой студент направи нещо значимо, не пропускам да си кажа: Айде, Атанасе, имало е смисъл. Пък и нали развитие може да има само ако тези, които идват, направят нещо повече от тези, които си отиват.