В Испания за България знаят само, че сме страна, където бащи продават дъщерите си

Валентина Димитрова е родена в санданското село Черешница, но от ученичка живее в Благоевград. Завършила е специалност хотелиерство в Института по международен туризъм в Бургас, по-късно и туризъм в Югозападния университет. Работила е в туристически агенции и като управител на ресторант “Ален мак” в Благоевград. От 10 години живее в Испания. Преди 2 седмици се върна в Благоевград, за да подреди за 7 февруари в Американския университет първата си изложба от маслени платна, рисувани в испанския град Аликанте.

- Валентина, как се озова в Испания?

- Беше след едно пътуване до Русия със семейството ми. Там ми се случи един инцидент, за който не ми се говори много, защото след него попаднах в болницата. И докато ми провеждаха лечение, проумях, че всичко това ми се случва, защото през целия си живот съм се интересувала повече от хората около мен, които обичам, не съм си обръщала никакво внимание, дори не знам коя съм и какво искам от живота си. Когато го осъзнах, си казах:

ВАЛЕНТИНКЕ, СПРИ И ПОМИСЛИ ЗА СЕБЕ СИ.

Прибрах се и нещата се случиха от само себе си. В хотел “Ален мак” дойдоха гости от Испания, направих им няколко услуги, те ми оставиха визитна картичка и на тръгване обясниха, че ако отида в страната им, ще съм добре дошла. Реших да си направя този подарък, като първоначално мислех, че ще е с отиване, кратък престой и връщане. Посрещнаха ме в Мадрид, показаха ми столицата, Испания ме грабна и реших да остана. Не знаех думичка на испански, но още през първата седмица проговорих, а след 2 месеца го правех вече доста свободно. Сближих се много с домакините си, семейство, което се занимава със строителен бизнес, и с техните адвокати. Тези хора помогнаха на толкова много наши сънародници! Само им

КАЗВАХ ИМЕТО НА НЯКОЙ БЪЛГАРИН, КОЙТО Е ЗАКЪСАЛ И ЖИВЕЕ ЗЛЕ, И ТЕ ВЕДНАГА ГО ВЗЕМАХА НА РАБОТА.

От доста време съм в Аликанте, но задължително им звъня няколко пъти годишно да ги чуя как са.

- С какво се занимаваш в Аликанте?

- Първо пробвах с туризъм, но явно избрах погрешен подход към испанците - опитах се да вляза във връзка с техни хотели и туроператорски агенции, те обаче трудно допускат някой да им влезе в бизнеса и нищо не стана. После взех собствено барче. Затворих го по време на кризата, защото стана много трудно. Преди 2 седмици се прибрах в България и още не знам кога и дали изобщо ще се върна обратно в Испания.

- Що за хора са испанците?

- Много интересни.

ПРЕОДОЛЯВАТ ВСЕКИ ПРОБЛЕМ С ФИЕСТА.

По време на тези фиести кварталите изработват различни фигури от лесногорим материал и ги излагат на улиците, с тях участват в своеобразни конкурси, на които се избира Кралица на фиестите. Хората се разхождат между фигурите и после заедно ги изгарят, пеят, веселят се, въобще много е приятно. В Аликанте този конкурс се провежда през лятото, идват много гости от Франция, въобще страхотно е. Е, как и защо при това шоу да мислиш за проблеми, за инфлация, за поскъпнал живот?

- След като ще поставиш първата си изложба, явно рисуваш отскоро?

- Да, от 2 години приблизително. Рисуването дойде като резултат от последните десетина години на живота ми, когато търсех пътя към себе си. Изходих от презумпцията, че всеки от нас прави нещо за другите, за да получи одобрението им и от страх да не бъде отблъснат или намразен, ако не го направи. В Испания има много центрове за приятели, в един от тях открих, че в сряда се провежда безплатен курс по медитация, и отидох. Две години по-късно си дадох сметка, че всъщност

ХОРАТА МЕДИТИРАТ ЗАРАДИ 10-ТЕ МИНУТИ ТИШИНА, ПРЕЗ КОИТО МОГАТ ДА ЧУЯТ ВЪТРЕШНИЯ СИ ГЛАС.

По време на една такава десетминутка осъзнах, че искам да рисувам и да напиша книга. Сега, където и да съм, в мен имам бележник, в който записвам мисли и впечатления. Той ще е в основата на книгата ми.

- А с рисуването как стартира?

- Явно любовта си към маслените платна съм я носила в себе си през целия си живот, защото доста по-късно проумях, че като млада винаги се губех из различните страни, които посещавах, и неизменно ме намираха в някой музей, залепена за маслено платно. На 13 години родителите ми ме намериха в Ермитажа, по-късно след дълго издирване приятели ме откриха в музея “Прадо” в Мадрид. Като ученичка винаги съм имала четворки и петици по рисуване и може би това е, понеже някой учител ми е казал “Не знаеш да рисуваш”. Затова

НА ДЕЦАТА НЕ ТРЯБВА ДА СЕ КАЗВАТ ТАКИВА НЕЩА,

те вярват безрезервно на възрастните и едни такива непремерени думи могат да ги прекършат завинаги и да насадят в тях страх да не го правят, понеже ще се изложат и ще им се смеят.

- Реши, че ти се рисува, и си купи маслени боички?

- Не, първо споделих това свое желание със Светла Петрова от Благоевград и тя ми каза, че веднъж седмично прави кратък курс по рисуване в Сандански. Записах се и се оставих на течението. Това ми е една от любимите фрази на испанците:

“ОТПУСНИ СЕ ПО ТЕЧЕНИЕТО”.

Взех няколко часа при Светла, защото тогава бях в България. Започнах да експериментирам с нови техники за масло, понеже не харесвам акварела, и се прибрах в Испания, решена да рисувам. Забелязала съм, че когато искаш нещо много силно, на пътя ти веднага ще се появи вестникарска статия, книга, информация или човек, който ще ти даде насоката как да го постигнеш. В моя случай това беше един руски художник - Владимир, който ми се представи, че е “ученик на ученика на ученика на Репин”. Разгледах картините му - всичките реалистични, много ми харесаха и го помолих да ми дава уроци. Нарисува ми морски пейзаж и коне и тези платна буквално ме хипнотизираха. Аз дотогава работех с шпакла и пръсти, които са способ на импресионистите, но Владимир така ме вдъхнови, че отидох веднага за четки и нарисувах една разбиваща се вълна. Аликанте е на морския бряг, имам едно любимо място - краят на плажа, където са струпани огромни камъни и в тях се разбиват вълните.

ВИЖДАШ ГИ КАК СЕ РАЖДАТ, РАСТАТ, ПРОМЕНЯТ ЦВЕТА СИ И ЦЯЛАТА ТАЗИ СТИХИЯ СЕ БЛЪСКА В КАМЪНИТЕ.

Невероятно е. Много харесвам бурното море, може би защото го отъждествявам с емоционалната буря, която бушува в мен.

- Само морски пейзажи ли рисуваш?

- Не, и цветя, много цветя, и най-вече слънчогледи. Жълто-оранжевите цветове са моя слабост, а слънчогледът ми е любимо цвете, защото лицето непрекъснато му е обърнато към светлината, към живота, защото е заредено с много енергия. Затова и нарекох изложбата си “Слънчева целувка”.

- В изложбата ти има 22 платна, за колко време ги направи?

- Последните 10 картини ги нарисувах в Аликанте за 2 месеца. Живеех в студио с разкошна тераса с изглед към морето, но не мисли, че съм рисувала само вълните. Част от тях са пейзажи от България. На тази тераса нарисувах една от къщите в нашия кв. “Вароша”, както и любимата си Капитанска къща в Несебър, където веднъж вечерях и тя остана в спомените ми с невероятното си осветление.

- Щастлив човек ли си?

- Да, защото

ОТКРИХ ПЪТЯ КЪМ СЕБЕ СИ, А ТОВА Е НАЙ-НЕВЕРОЯТНОТО ОТ ВСИЧКИТЕ МИ ПЪТЕШЕСТВИЯ.

За последните няколко години захвърлих една след друга всичките си маски, с които прикривах чувствата си. Да, може много хора вече да не ме харесват, но нали аз се чувствам в пълен синхрон със себе си.

- А защо си ги беше сложила тези маски?

- Те са запазена марка на всички българи. Ние сме прикрити хора, лицемерни, искаме да ни харесват всички, но когато някой не е съгласен с нашето мнение, ние така се вбесяваме, че му оставаме враг до гроб.

ЕГОТО НИ - ПРОСТО МНОГО ДЪРЖИМ НА НЕГО И ОТТАМ НИ ИДВАТ БЕДИТЕ.

Това го разбрах, когато опознах другите нации. Испанците например са естествени - те спорят, карат се, но на другия ден ще се здрависат и ще се целунат 2 пъти по бузите без всякаква следа от вчерашната разправия.

- Какво знаят испанците за нас, българите?

- България има изключително лоша визия не само в Испания, но и в цяла Западна Европа. Останах потресена, когато един испанец ми каза с какво познава страната ни - тя била онова място, където бащите предлагали дъщерите си за продан. Явно беше гледал репортаж за циганските панаири, които ромите правят в България. Проблемът не е, че само този репортаж от България е стигнал до него, а че ние, българите, изобщо бягаме от рекламата си. В Испания например на петнайсетина минути

ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА ПУСКАТ РЕКЛАМНИ КЛИПОВЕ ЗА НЯКОЙ ОТ ТЕХНИТЕ РАЙОНИ - В ЕДИНИЯ ВЪЗХВАЛЯВАТ ПРИРОДАТА, В ДРУГИЯ - КУХНЯТА.

А у нас такова нещо не съм видяла. Не може ние сами да не се уважаваме, а да искаме някой друг да ни уважава.

- Какви са новинарските емисии в Испания?

- Там първа новина винаги е нещо лично и сърдечно от живота на известните мъже и жени - кой чие сърце разбил, кой с кого излиза. Програмите им са по няколко часа и винаги се въртят около това. Когато съм в Испания, аз се чувствам затворена и винаги гледам новини за света. Което всъщност е доста трудно, защото испанците са най-големите националисти, смятат се за центъра на вселената. Всичко, дори личните имена, превеждат на официалния си език кастеляно и

ДАЖЕ ПРИНЦ ЧАРЛС ГО НАРИЧАТ КАРЛОС.

Наскоро бях на гости в познат художник и съпругата му през цялото време ме молеше: Разкажи ми за тази страна, за онази. Попих я: Ти не си ли била никъде? Отговорът бе категоричен: Не, разбира се, за какво да ходя по другите страни, та аз си имам Испания! Синовете й я подкачаха да отиде да види поне Лондерс, както наричат Лондон, отговорът бе все така категоричен: За какво да ходя, та там го няма нашия плаж! Накрая, когато си тръгвах, тя се разплака, защото й казах, че

НАЙ-КРАСИВИЯТ МОМЕНТ ОТ ПЪТУВАНЕТО Е ЗАВРЪЩАНЕТО У ДОМА.

Обеща ми при това положение да отиде поне в някоя съседна страна и мисля, че ще го направи.

- В Благоевград си буквално от няколко дни, с какво се занимаваш?

- Засега се радвам на внучката си Валентинка, която е на 4,5 години и когато ми звъни по телефона, непрекъснато ме пита дали съм й купила четка и малко платно. Виждам я как рисува с плам в очичките. Радвам се и на моя късмет в живота - снаха ми Радостина, на която ще бъда цял живот благодарна за това, че се грижи за сина ми и внучката и ги обича.