В Америка емигрирах през 1985 година, оттогава живея, за да работя

Фоторепортерът на “Ройтерс” Анри фон Сингер е роден в Благоевград през 1958 г. в отделението на д-р Бобчев, където майка му Елена Щерева е акушерка, работи в сп. “МВ” в Маями Бийч. Журналистът владее официално 5 езика - френски, английски, испански, гръцки и хърватски, говори и руски. Перфектно говори български и казва, че това, което е заложено в мозъка, никога не може да се забрави.

Както “Струма” писа, Анри фон Сингер бе опериран с тежък перитонит в благоевградската болница и завчера бе изписан в добро здраве. С него разговаряме в деня на последната консултация в хирургия на МБАЛ - Благоевград, преди да отпътува за Флорида, където живее.

- Г-н Сингер, с какви чувства си тръгвате от Благоевград?

- Първо искам да споделя, че до края на живота си ще съм благодарен на лекарите, които ме спасиха - д-р Д. Димитров и д-р Д. Недин. Смело мога да кажа, че с тях оставаме приятели. Уверих се, че не е решаваща модерната апаратура и болница, важното е кой държи скалпела.

Роден съм 1958 година в тази болница, майка ми Елена Щерева е била дълги години акушерка тук при д-р Бобчев. Сега живея втори живот благодарение на местните специалисти. Нямам спомени как съм се озовал в хирургично отделение, не бях на себе си... Последните 2 дни губех сили и усещах силни коремни болки, но не го сметнах за сериозно, смятах, че е някаква моментна криза, пиех болкоуспокояващи за овладяване, просто съм много издръжлив на болка и не отдавам значение, когато ме боли силно. Тогава, на 29 юни тази година, се чувствах като отровен, не бях на себе си, губят ми се миговете, след което съм колабирал... Моите приятели са извикали линейка. Не помня... свестих се в реанимация и тогава разбрах как съм оцелял благодарение на професионално оказаната бърза хирургична помощ от д-р Димитър Димитров и д-р Димитър Недин, и на анестезиолога д-р Жейнова.

Разбрах, че се касае за настъпило усложнение - тежък перитонит от спукана язва. Преди 6 години бях опериран в Америка. Но сега усложненията бяха огромни, изпаднал съм в септичен шок, кръвното ми налагане е било 80/60... Само за няколко месеца това лято отслабнах рязко, но не обръщах сериозно внимание. Истинско чудо е, че не се качих на самолета, сега живея втори живот.

Дойдох за ваканция, а се озовах на операционната маса, но животът е непредвидим. Пристигнах в Благоевград на 4 юни, всичко бе нормално, направих основен ремонт в жилището, искам да е по-удобно за майка ми. Тя никога не е имала намерение да напусне страната и остана да живее тук самичка, 88-годишна е. След като получих амнистия, идвам при всяка първа възможност да я видя.

Много години, близо 15, страдахме, нито писма можех да изпратя, нито да се обадя по телефона, чувахме се изключително рядко. Знаете ли какво съм преживял, бил съм само на километри от родителите си по време на командировка в Белград, но не мога да се видя с тях. Това чувство на раздяла е страшно, никога нямаше да се разделя с родителите си, ако ситуацията бе друга.

- А защо напуснахте България?

- Просто бях принуден, за мен нямаше бъдеще. Аз съм от фамилията Сингер, това е старата фамилия на дядо ми. Той е германец. Бил е представител на машините “Сингер” за Югоизточна Европа. Срещнал една хубава българка, заобичал я силно и останал тук. За мен беше издадена заповед, че нямам право да работя в културния и обществен живот на тази държава. Тогава какво да очаквам, каква професионална реализация? Трябваше да бъда цял живот строителен работник, в казармата бях изпратен в трудови войски заедно с роми и други.

През 1985 година напуснах страната. Фамилията, от която произхождам, няколко поколения е имала проблеми. Това ме принуди да емигрирам, тогава бях студент, специалност “Сравнително езикознание” в Софийския университет. Още 14-годишен заминах да уча в столицата, завършил съм френска гимназия. Майка ми ме бе научила на френски език още в ранна детска възраст.

- А как е правилното Ви име?

- Анри, майка ми го е избрала по времето, когато се е давал списък с имена, от който да избере. Представяте ли си, тогава, през 1958 г., майка ми е успяла да защити правото си на избор на име на детето си, разрешили са й да ме запише Анри.

- Къде живеете в момента?

- От три години работя в местното сп. “МВ” в Маями Бийч, Флорида. Целият ми 20-годишен трудов стаж като фотожурналист е преминал към “Ройтерс”. Винаги съм бил на най-горещите точки, впусках се много в работата, което определено много уморява. Имало е дни, когато съм лягал само за 2 часа и пак продължавам да работя. Така се случи, докато правех репортажи при падането на Берлинската стена. Преди 3 години избрах Маями Бийч, защото тук е спокойно, има много екзотика.

- Как стартира кариерата Ви?

- Започнах да работя като фотожурналист още като студент в Ню Йорк Институт, много ми помогна за професионалната реализация моят преподавател проф. Ричард Мартин. Знаете, че като напишете една статия, някой може да не я прочете, но когато поставите на първа страница снимка, на която е показана същността на събитието, тогава, когато си уловил момента, читателят ще прочете и написаното. Затова и ние, фоторепортерите, не сме обичани.

- Каква според Вас е разликата между живота в България и в Америка?

- Тук, в България, работиш, за да преживяваш, а в Америка живееш, за да работиш. Там средната продължителност на живота е 78-годишна възраст, доколкото знам, тук е около 68. Американците са “заразени” от т.нар. американски вирус, а именно всеки се старае да може да постигне повече. Американската мечта е за 10 години да постигнеш много. Аз самият съм работил по 75 часа седмично - един почивен ден, през останалите работя по 12 часа. Просто много добре се вписах в американския модел, живея сам, отдаден съм на работата.

Фоторепортерът трябва да е неуморим и винаги в готовност. Трябва да вярваш в правдата и демокрацията, аз за това съм се борил. Вярвам в доброто начало в човека, вярвам, че болшинството от хората правят много неща несъзнателно. По времето, когато отидох в Америка, се оказах на гребена на вълната. Веднага започнах да правя репортажи.

Хората в Америка имат амбиция да променят нещата, тук е само празни приказни и нищо не върви напред. Грубо казано, не е нормално на 7 милиона жители да има 200 партии, това го няма в цял свят. В едни държави са демократи срещу републиканци, тук е всеки срещу всеки и, разбира се, резултатът е никакъв.

В Америка, за да се пенсионираш, трябва да имаш 20 години трудов стаж, но и навършени 62 години. Така че сега аз, като реша да се пенсионирам, няма да ми дават пълната пенсия. Законът не разрешава. Там може да си работил само 2 месеца през годината, но сумата, която ще получиш като възнаграждение, е обложена с данък. Ако отговаря на норматива, се признава за отработена цяла година. Важно е да си платил изискуемия данък за една работна година.

- Как се чувствате в България?

- Разбира се, когато пристигна в Благоевград, първият приятел, който е разбрал, се обажда на останалите. И се оформят едни приятни вечери на софри. В Америка хората много обичат да пият бира, но една българска бира се равнява на три американски. Тук като си дойда, се слага домашна ракия за сладка приказка.

И накрая ще споделя как ме представя на близките си моят приятел Николай Кимчев - като Левски на 21 век: “Живее сам, работи и се бори за справедливост”.

А аз определям себе си като гражданин на света, осъществих мечтата си да го обиколя.