У нас “черно тото” няма, но живеем в парадокс, влагаме много за малко пари

Илко Стоянов е роден през 1970 г. в гр. Благоевград. Магистърската си степен по право е получил от Югозападен университет “Неофит Рилски” - Благоевград през 1996 г. Преди основаването на адвокатска кантора “Стоянов и съдружници” е работил като стажант-съдия в Окръжен съд - Благоевград и като правен консултант в Главно управление на данъчната администрация към Министерство на финансите. Сътрудник е в Комисията по правни въпроси към Народното събрание на Република България от 1998 г. Член е на Софийската адвокатска колегия.

- Адвокат Стоянов, какъв е пазарът на предлаганите от вас услуги на фона на кризата? Какво се случва във вашия бранш?

- Като във всяка друга професия, и в адвокатската има момент на икономическа криза и това е съвсем нормално. Обикновено обслужваме бизнеса и гражданите и като вид услуга сме зависими от това какви са техните доходи. В настоящия момент се получава един парадокс - много повече усилия за много по-малко пари. Съдът и адвокатите имат повече работа, но обикновено се въртят един куп дела и междуфирмена задлъжнялост, където реално парите ги няма.

- Какво е нивото на фирмена задлъжнялост?

- Нивото на фирмената задлъжнялост в момента е огромно. Не съм икономист и не мога кажа какво е то в цифри, но съдейки по личния си труд, много по-голямо от това преди две-три години. Наблюдават се много повече осъдителни актове и същевременно много по-малка събираемост на задълженията. Съвсем естествено, когато нямат пари, хората по-трудно успяват да платят дълговете си, да не говорим, че в момента всеки човек има кредит - трябва да го обслужва, да изкарва пари за семейството си и същевременно да плаща за адвокат.

Напоследък има голям интерес към корпоративните клиенти, с които допреди пет-шест години повечето адвокатски кантори не искаха да се занимават, тъй като беше трудоемко, за малко пари. Кантората, в която работя аз, обслужваше "Топлофикация" - София и ЧЕЗ "Електро България", и мога да кажа, че към тях има голям интерес и от другите колеги, тъй като имат доста длъжници и съответно дела.

- С какви адвокатски такси работите? Преди година беше последното им увеличение...

- В момента няма движение на адвокатските такси. Аз все по-често работя на минималната такса, а формата на плащане - на вноски, наведнъж, след дело и т.н., в зависимост от договорката между клиента и адвоката. Всеки един адвокат и всяка една кантора си преценява как да подходи - въпрос на принципи и разбиране. И към момента има клиенти “про боно” - такива, на които решаваш да помогнеш безплатно. Аз лично не се занимавам със служебни защити, но имам доста колеги, които разчитат на тях, при положение че бизнесът няма пари. При тях обаче има доста проблеми със заплащането на труда от страна на Националното бюро за правна помощ. В тази връзка липсата на пари в един момент може да доведе до блокиране на съдебната система. Даже съвсем наскоро имаше подобни случаи.

- Исках да си поговорим за фирмените фалити и делата срещу дружествата, заведени от банки, заради невъзможност за погасяване на съответния кредит?

- В момента на пазара е паника - тръгне ли срещу човек едно дело, считайте, че срещу него са тръгнали още десет, защото всеки бърза да се нареди първи или втори на опашката при длъжника. По този начин понякога се получават онези фалити - когато човек има начин да обслужи кредита си, но няма кой да го чака, защото се създава паника за конкретния човек или фирма в случая. Давам прост пример: ако отидем да изтеглим от една банка всичките пари - тя ще фалира.

Така е и с фирмата - в момента, в който един кредитор си потърси вземанията, тя не може да отговори на пазара и, иска-не иска, отива към фалит. Друг е въпросът, че на фона на кризата има дружества, които изкуствено предизвикват фалита, след като успеят да прехвърлят част от активите си. А след три-четири години се възраждат под нова форма. В този смисъл аз съм привърженик на един институт от англосаксонската система, при която и на фирми, и на физически лица се позволява да обявят банкрут, след което остават под наблюдение за достатъчно време.

Допълнително обстоятелство за тежестта на икономическата криза е липсата на търпение и стратегия от страна на банките. Отказите да се преструктурира изплащането на кредитите в крайна сметка според мен няма да доведе банките до положителен изход и те няма да получат това, което им се дължи, но все пак ще получат най-много от всички. И това е така, защото на всеки вече е известно, че лихвите в България са най-високи от всички европейски страни.

По-лошото е, че не се очертава в скоро време да бъдат свалени, защото отново опираме до едни от най-лошите български особености - липсата на гражданско общество и егоизма. Дори и в най-тежката криза българинът се е свил в ъгъла и мисли как да реши единствено своя проблем, макар че по-лесното е всички заедно да търсим това решение. Излишно е да напомням притчата за хан Кубрат и снопа пръчки, макар че няма да се учудя, ако и това вече не се изучава в училище, но това е положението - вече има нови ценности и нов морал.

Не знам дали те са по-добри, но при тези, които могат да направят сравнението, е нормално да се появи носталгия към миналото, което обаче със сигурност няма да им реши проблемите. Да се върна към въпроса и темата... Все пак се случва, макар и доста рядко, да има предоговаряне между банките и клиента за условията по погасяване на кредита, но това обикновено се получава, когато Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, блокира имоти.

В момента, в който комисията възбрани имоти, върху които банката е вписала ипотека, банкерите стават много по-сговорчиви и отстъпчиви и казват: “Окей! Добре, ще се договорим, само и само да внасяш нещо - ние няма да предприемаме действия!”. Това за мен си е български парадокс, който се дължи най-вече на обстоятелството, че интересите на банките и държавата все още не са сблъскали по-сериозно!

- Адвокат Стоянов, съдебните такси се увеличават. Съществува ли риск това завишаване да откаже българина от правосъдие, като отново се има предвид кризата?

- Темата за увеличението на съдебните такси е монета с две страни. Наистина част от съдебните такси са овехтели, остарели и трябва да бъдат актуализирани. Така например тъжбата, за която се заплащат 12 лв., а се върти цял съдебен процес. От друга страна обаче, на фона на кризата увеличенията трябва да се преценят много добре, за да не се получи наистина един отказ от правосъдие, т.е. високият размер на съдебни такси би отказал гражданина от правосъдие, защото той няма пари да покрие съдебните разноски.

Ние и без това имаме един от най-отрицателните баланси, когато се сравняват критериите съдебни такси срещу доверие. Използвам случая, за да направя една вметка - когато държавата или държавна институция завежда дело, тя е освободена от съдебна такса. Когато заведат дело с материален интерес за 5 или 10 млн. лв. например, те не плащат такса. Ако ответникът е загубил делото и съвсем естествено има желание, обжалва на втора инстанция, той трябва да плати една втора от таксата. Да, ама откъде пари?! Къде е тогава равнопоставеността?!

На практика след първа инстанция ти можеш да приключиш делото, тъй като нямаш финансовата възможност да платиш. Съгласен съм, че трябва да се направи някакво “сито” в съдебната система, за да не се получава т.нар. “спам” - случаят, в който всеки ходи да се жали безплатно за каквото си иска, но критериите за това “сито” трябва да бъдат много внимателно преценени, защото отказът от правосъдие е по-лош и от недоброто понякога правосъдие.

- Вие водихте делата на македонската фирма “Макиз” срещу община Благоевград относно процедурата за продажба на ГУМ на концесия. Какво повече можете да кажете по тази тема?

- Концесиите са една добра форма за предоставяне на общинска собственост, защото едновременно гарантира собствеността да остане в ръцете на общината и дава възможност за голяма инвестиция поради дългия срок за стопанисване. Те са шанс да се привлекат значително по-големи инвестиции, да се отворят работни места и същевременно да има предсказуема парична вноска в общинския бюджет. Естествено, и концесиите се влияят от икономическите условия, кризата и т.н. Нормално е при подписване или изменение на договор да се взема рационалното решение, което обаче не трябва да бъде незаконосъобразно.

околкото съм запознат, в Благоевград до момента има три концесии - Аквапарка, градската баня и ГУМ. И трите имат своите особености и своите проблеми. Именно от вашия вестник се запознавам с тези проблеми. Сега, когато ги коментирам в това интервю, искам изрично да отбележа, че нямам никакво намерение да търся негативните детайли във всяка едно от тях и да критикувам недостатъците им. Точно обратното - считам, че в момент на икономическа криза е много по-важно инвеститорите да бъдат запазени, защото ние, българите, сме се доказали, че много ни бива в разрушаването.

Много е важно, когато се предприемат отговорни действия, всеки един от решаващите да съумее да се абстрахира от личното си отношение. Това определено помага за вземане на разумно решение, защото емоционалните и лични решения в такива случаи не водят като цяло до положителен изход. Ето например концесията на градската баня не можа да тръгне поради технически проблеми.

Доколкото си спомням, имаше някакви проблеми с Националния институт за паметници на културата и концесионерът така и не можа да получи разрешението за строеж по начин, по който е предвидено в концесията. Тук Общинският съвет гласува изменение на договора и сигурно съветниците са били прави, защото те знаят всички детайли по случая.

Относно концесията за Аквапарка, по принцип развалянето на договора е най-крайната мярка и съвсем естествено такова решение води до голяма отговорност, тъй като предполагам, че концесионерът няма да седи безучастен, защото той също има своите права по договора, както и извършени инвестиции. Освен това развалянето на договора се решава не в Общинския съвет, а в съда, където ще натежат фактите, а не емоцията и желанието.

Естествено, че концесионерът не трябва да бъде недосегаем, и естествено, че ако не изпълнява задълженията си по договора, следва да понесе и последиците от това неизпълнение, но според мен, преди да се предприемат крайни действия, е задължително да бъде направен много сериозен икономически и правен анализ, за да не се наложи после да се плащат суми от общинския бюджет за необмислени докрай действия.

Третата концесия е за ГУМ, с която съм малко по-запознат, защото участвах в правните анализи по съдебните дела. Няма да си позволя да коментирам тази концесия, защото, от една страна, вече има достатъчно постановени съдебни решения на тази тема, а от друга страна, се крие рискът да го направя пристрастно, което определено не е целта на това интервю. Само искам да отбележа, че от всички участници в процедурата, които бяха 8 на брой, остана единствен настоящият кандидат за получаване на концесията и въпреки това вече три години нещата не могат да се случат. Дано да е дошло времето на диалога и този случай да приключи с положителен резултат и за двете страни.

- В последно време много актуална е темата за “черното тото”. Има ли у нас, или няма?

- Много се ползва в разговорния език изразът “черно тото”. Този термин се употребява от всички съсловия в обществото - политици, граждани, икономисти, юристи, като в него всеки влага това съдържание, което той е преценил за правилно. По този начин се смесват различни неща и изобщо не става ясно кой за какво говори. Доколкото въобще мога да приема този термин “черно тото”, аз по-скоро бих го насочил към уговарянето на резултати от спортни състезания.

Представители на прокуратурата вече на няколко пъти правиха официални изявления, че това уговаряне не е криминализирано в нашия Наказателен кодекс. Нямам представа кога законодателно ще се уреди този проблем, но интерес от това да няма уговорени резултати от спортни състезания имат всички: държавата, гражданите и самите компании. Абсолютно неправилно се ползва терминът “черно тото” при така наречените “онлайн залагания” чрез използване на интернет.

Безспорно е, че интернетът промени света. Аз лично слагам интернета към откритията от типа на петрола и електричеството, защото той промени икономическите и социалните отношения между хората. Парадоксално е, но в България действащият закон не предвижда “онлайн залагания”, което значи, че обществените отношения отдавна са задминали много-много напред законовата уредба. Това, че в България продължава да действа един архаично отживял закон за хазарта, обаче си остава проблем на държавата, а не на гражданите.

Съдът на европейските общности в Люксембург вече многократно се произнесе, че е абсолютно право на всяка компания, регистрирана в страна-членка на Европейския съюз, да предлага продукта си на всеки гражданин на Европейския съюз. Още по-важното обаче е, че съдът се произнесе, че всеки гражданин на ЕС има правото да ползва услугите на всяка компания, която е от страна-членка на Евросъюза.

В поредните си решения по такъв тип дела съдът дори написа, че вече му е омръзнало да се занимава с един и същи тип казуси, които го заливат от различни държави, като в тази връзка изпрати препоръка към Еврокомисията да урегулира тези взаимоотношения по законов начин.

В нашата държава се говори за нов закон за хазарта от повече от година, но за съжаление на този етап само се говори. Ако се приеме модерен закон за хазарта, който е в съответствие с европейското законодателство, и ако създадем условия за устойчивост и предсказуемост откъм данъчна политика, в България ще се появят чуждестранни инвеститори и в тази област, защото интерес към нашата страна от чуждестранни компании за хазартни залагания има отдавна, въпреки наглед малкия пазар.

В последната година имах възможността да се срещна с колеги от Австрия, Италия и Великобритания, които идваха в България, проведоха семинари и декларираха готовност за всякаква безплатна подкрепа при изготвяне на новия закон, така че да бъде в съответствие с европейските норми. Не знам какво ще се получи от новия закон в пленарна зала, но дано да не е някое “недоносче”, което после да кърпим още 5-6 години, защото няма кой да ни чака да си направим всички възможни експерименти.

Истина е, че България не е на опашката, защото и в други държави-членки, като например Италия, Полша и т.н., имаше подобен тип законови проблеми, но те реагират адекватно при предупреждение и съобразяват законодателството си с европейското. Въпросът е, че ние вместо да се учим от тези грешки, решаваме да хитруваме и да се промушим, пък ако мине. Няма как обаче да мине такъв номер, само дето пак ще ни критикуват. Крайно време е да разберем, че участието ни в Европейския съюз, освен пътуване и реализиране в друга държава, означава гарантиране на демокрацията, гарантиране на права и свобода за гражданите.

Въпросът е, че той ни гарантира тези права, но насила няма да ни ги налага, нито ще ги отстоява вместо нас. В този смисъл не мога да разбера хората, които се отказват доброволно от правата си, хората, на които например им харесва да бъдат подслушвани, хората, които все още се радват за това, че на някой са му потъпкали правата, само защото не им е симпатичен.

Единствената гаранция за демокрацията си остава спазването на законността, независимо от това колко добър или лош е всеки закон, и не бива сами да се отказваме от този принцип, защото ако веднъж отворим вратата, няма да има затваряне. Тук визирам не субективното отношение на всеки един отделен гражданин към съдебната система, а общия принцип, че държавата не трябва да нарушава закона, защото вследствие на това, рано или късно, гражданите ще загубят вяра в държавата.

- Вие сте бивш представител на политическа партия. Как виждате предстоящите местни избори в Благоевград?

- В личен план все още имам колебания дали да отделям време за по-активно занимание с политика, след като вече повече от 10 години не проявявам активност в тази насока. От друга страна обаче, България си остава много политическа държава, защото явно не сме узрели за момента, в който разликите и усещанията за това кой ни управлява ще са все по-малки. В държавата и общините все още си стои старата, нереформирана чиновническа система, в която администрацията не спира да воюва с гражданите.

Може би е професионална деформация, защото все се боря за някакви права /успешно или не/, но точно такива трудни и невъзможни наглед битки ме зареждат и изкушават да опитам. Може би пък е дошло и времето, както казват едни мои приятели, да се превърнем от обекти на политиката в нейни субекти, т.е. сами да вземаме решенията, а не само да критикуваме.

Още повече че участието в местните избори не е типичната политика, или поне аз не си го представям по този начин. Каквото и да реша в оставащото време, в едно съм сигурен - че ако реша да участвам в изборите, участието ми във всички случаи ще бъде повече от политика.