Творецът трябва да работи за себе си и заради тръпката от сътворяването

Благоевградчанинът Антон Мавродиев, инженер по диплома и художник по сърце, отбеляза неотдавна 50-ата си годишнина с юбилейна изложба-живопис. Той работи като специалист по озеленяване в общинската фирма “Биострой”, но участва в почти всички общи изложби на групата “Македония Арт”, в която членува почти четвърт век. Семеен е, съпругата му Катя е ресурсен учител. Малкият им син Данчо наесен ще е в 1 клас и за първи път участва със своя картина в изложбата на татко си, а големият им син Стоян е в IV клас. С Антон Мавродиев разговаряме за разминаването и допирните точки на професията и страстта.

- Тони, защо изневери на страстта си и не избра живописта за своя професия?

- Не го приемам точно като изневяра. Инженерството е по-скоро бягство от същината и от живописта. Причината да не кандидатствам в Художествената академия навремето бе, че послушах съвета на вуйчо си, известния художник Николай Китанов. На него дължа много. Още като бях дете в 7-8 клас, той ми даде техническите умения за опъване на платно и грундирането му, подбор на бои, устойчивостта им. Дотогава рисувах на каквото ми падне, имаше едни детски руски списания “Мурзилка” с много хубави картинки и аз се опитвах, при това доста успешно, да ги прерисувам, без да ги копирам.

Рисувахме заедно с братовчед ми Олег Китанов, който е година по-голям от мен, а вуйчо, тъй като беше член на Съюза на българските художници, имаше възможност от специализираните магазини да купува маслени бои, платна и грундове и ни даваше да работим с тях. В онези години трудно се намираха такива бои и професионални материали у нас, а да ги купиш в обикновена книжарница беше абсурд. Вуйчо ми даде цяло сандъче с палитрата си, защото виждаше, че имам огромно желание и старание да се уча. Насърчаваше ме да се занимавам с живопис и всъщност ми е дал едни от най-важните уроци в тази насока.

- Роден си в Благоевград, но се гордееш с това, че родът ти е от село Марулево...

- Вярно е, израснал съм в Марулево и затова се причислявам към марулевската група, откъдето има поне 7-8 стойностни художници.

- Кои?

- Освен вуйчо ми Николай Китанов от там са и Спас Цветков, братовчед ми Олег Китанов, Огнян Георгиев - графикът, Албена Димитрова от по-младите... Към нашата група е и Живко Янев, вярно че той не е от там, но жена му ми е братовчедка, та по “женска линия” го признаваме и него за марулевец /смее се/.

- Къде си учил?

- Първите две години в с. Марулево, а после в I основно училище в Благоевград, където ходех в кръжока по рисуване на Владо Мишев, лека му пръст, той по това време беше председател на Съюза на художниците. В кръжока бяхме със сина му Васко и Иван Милушев, който беше по-голям от нас. Продължих в гимназията, тогава тъкмо се бяха открили езикови паралелки и аз бях във френската. Колко съм учил - не помня, но помня, че всичките ми тетрадки бяха изрисувани с гледките, които се виждат през прозорците. Продължавах да рисувам, вуйчо ми по-сериозно започна да се занимава с мен, а аз правех “първите си стъпки” в маслената живопис. Обикновено върху картони, защото това се продаваше по магазините.

- Казваш, че Н. Китанов пръв те е насърчил, но и най-много те е обезкуражил да се занимаваш професионално с рисуване, защо? Какво ти каза, та те отказа да кандидатстваш в академията?

- Той е виждал как се развиват нещата. Казваше и на мен, и на братовчед ми: Ако си имате дарба, тя ще се развие с практиката. Една академия помага на твореца за много неща - дава теоретичните знания за композиция, технически умения и т.н., но не ти дава таланта. Вуйчо ми също е самоук и не е завършил академия, но след 1960 г. няма изложба, на която да не е участвал, най-често на национално ниво. Всъщност той е доказателството, че когато имаш талант и желание за работа, той неминуемо се изявява. Всъщност, преди да избере живописта, вуйчо ми се е увличал по музиката, сам си е правил мандолини, китари... Явно любовта към изкуствата ни е в кръвта на целия род. Майка ми много хубаво пее, певицата Руска Стоименова ни е братовчедка.

Но да се върна на въпроса - вуйчо ме отказа да кандидатствам в Художествената академия и почнах да се чудя какво и къде да уча. Много ми беше интересно проучването и използването на полезните изкопаеми и се чудех дали да не кандидатствам в Минно-геоложкия институт, но майка не ми даде: “Къде ще ми обикаляш по цялата страна, да не можеш да създадеш семейство, я си избери нещо да го работиш и да си у дома!”. И се спрях на “Озеленяване” в Лесотехническия институт. Приемните изпити бяха два - по рисуване, графика и акварел, и още един - математика.

- Тази специалност напоследък става доста атрактивна заради възраждането на желанието за оформяне на дворните пространства като минипаркове и градини...

- Все още не е достатъчно популярна и хората нямат възпитанието или навика да потърсят професионалист при оформяне на двора, малко самодейна е тази работа, а е нужно да се допитат до специалист, за да не губят време за налучкване. Нека не забравяме, че озеленяването е изкуство, което се е развивало във вековете, като започнем от градините на Вавилон и се стигне до прочутите градини на Версай, след това в Англия, Германия, Русия...

- Това ли е връзката между работата и хобито ти?

- В живописта природата или едно дърво ме интересува повече като драма, докато парковото изкуство е един урбанизиран кът от природата. Там се интересуваш от съчетанието на багрите в различните годишни сезони, както и от промяната на растенията от композицията във времето. В това е и тънкостта - да знаеш и да усетиш една градина как ще се оформи след 5, 10 и 15 години. В живописта вниманието ми поглъща експресивността и борбата с времето на едно дърво например. Дали е обрулено и потрошено, как е “живяло”... Земен човек съм и затова сигурно ме интересува връзката с миналото, може носталгично да звучи, но се впечатлявам от бащиното огнище, около което са се събирали децата, около което са се случвали различни истории...

- Не рисуваш човеци, предпочиташ да пресъздаваш емоционални състояния през растенията и природата като цяло, защо?

- Малко затворен човек съм, за мен е много ценно всеки да усети по свой начин онова, което съм направил.

- Кога успяваш да рисуваш? На работа си всеки ден, имаш семейство, двама синове...

- Ако боята ти е в душата и сърцето, намираш време.

- Съпругата ти не се ли сърди, като те види с четките?

- Не, радва се и й е много приятно като направя добра работа. Като застана пред статива, работя много бавно. Връщам се и преработвам неща, дори и след 2-3 години. Много важен е опитът - и житейски, и чисто технически. Като видя след време, че нещо мога да дам на някоя от работите си, взимам я и я преработвам.

- Това означава ли, че вечно си недоволен от себе си и една работа за теб все може да е недовършена? Кога решаваш, че не можеш да добавиш нито един щрих, и слагаш подписа на картината?

- Има го усещането у всеки творец, когато приключи работата по една картина. А подпис често не слагам. Не знам защо, вероятно точно защото след време пак мога да доработвам нещо върху нея. Не правя картина за определена изложба, а рисувам за себе си, без да се чувствам зависим.

- От повечето ти работи се усеща някаква носталгия, тъга, по какво?

- Не знам, натюрелът ми е такъв. Не знам дали имаме много поводи за радост.

- Децата и семейството не са ли?

- Да, децата винаги са повод за радост, но напоследък съм песимист, като гледам как се развиват нещата в държавата. Тъпчем на едно място вече 20 години. А най-важното, което искам за децата си, е да са щастливи и здрави. Радвам се, защото и двамата се въртят около мен, когато съм пред статива, давам им бои, уча ги, а те с огромно желание рисуват. Но те сами един ден ще решат с какво ще се занимават.

- Напоследък отношенията между художниците в Благоевград са доста обтегнати, хора, с които до вчера сте били на една маса, сега се разграничават от такива като теб, дето не сте завършили академия, и открито недоволстват, че в градската галерия се допуска да се показват работи на непрофесионалисти. Как приемаш това, обидно ли ти е такова отношение?

- А колко от тези, които визираш, са завършили академия?! Единици! В галерията имат място всички хубави творби. Друг е въпросът, че съизмеримостта на голямото изкуство става в големите центрове - също както навремето - Париж, Ню Йорк... Един творец може да работи където си иска, но “премиерата” и оценката се дава в признатите центрове на съответното изкуство. Ако говорим за България, смятам, че такъв център е Пловдив.

Няма място за големеене и за ежби. Вижте Ван Гог - не е учил в академия, не е придобил академични похвати, но е велик. Според мен водещото е да имаш у себе си живеца и тръпката да създаваш нещо, а не да правиш нещата формално, претупани - заради конкретен повод и между другото. Човек трябва да работи за себе си, заради удоволствието от работата, а не заради криворазбрана показност.

- Би ли могъл да се издържаш само от картините си?

- Съмнявам се, че и тези, които най-много се хвалят, продават достатъчно работи, че да не им се налага да работят друго, за да издържат семействата си. Доволен съм например, че на юбилейната ми изложба се продадоха 5 работи, и съм сигурен, че не много колеги могат да се похвалят с такива откупки. Имаше много хубава традиция, която, не знам защо, бе прекъсната - да се правят зонални изложби “Струма”. На такива регионални, както и на национални събития човек вижда какво правят колегите му, обменят се идеи и опит и са изключително полезни както за творците, така и за ценителите.

- Ти от години участваш в почти всички общи изяви на дружеството “Македония Арт”, както и на национални изложби, колко пъти се престраши да направиш солови изяви?

- Юбилейната ми беше третата. През 1998 г. беше първата ми самостоятелна изложба. В края на краищата за един художник е важно някъде да се покаже, защото той иначе е самотник в ателието си. Кой ще го критикува или похвали, ако си държи работите скрити?!

- Страхуваш ли се от критика?

- Не. Напротив, приемам забележки, макар невинаги веднага. Неслучайно споменах, че не само талантът, но и опитът е много важен за всеки творец. Има колеги, които са ми казвали неща по повод мои работи преди 10-15 години, сега виждам и усещам сам, че са били прави. Няма да забравя, Жоро Ковачев ми казваше: “Тези тъмни петна са ти много изравнени и монотонни, намери начин да ги промениш”. Тогава не разбирах какво има предвид, но сега го виждам много ясно и го усещам.