Тоталитарният режим ни мачкаше, не бях член на БКП, но ме пратиха на специализация в Полша

Благоевградчанинът Виктор Андонов е допринесъл изключително много за създаването и развитието на българския и в частност благоевградския футбол. Блестящ, раздаващ се на 100 процента футболист, строг, но справедлив треньор, любящ съпруг и баща. Вече на 70 години, той се гордее със сина си Иво Андонов, който върви по неговите стъпки, с дъщеря си Каролина, която е преподавател по английски в Математическата гимназия, и се радва на прекрасни внуци.

- Господин Андонов, разкажете кога и как започнахте да играете футбол?

- Когато бях дете, живеех в така наречената Кабул махала в Благоевград, в превод от турски Харесвана махала, където всяко второ дете играеше футбол. Това беше най-практикуваният спорт и най-играната игра там. В края на 50-те години вече имахме сформиран цял футболен отбор. Имаше наистина много талантливи деца, а по-късно мястото се превърна в люпилня за нови кадри. От там излязоха и много капитани на отбори като например Спиро Дебърски, Георги Маркулийски (Тилевеца), Йордан Попмихайлов, Мирослав Митев също. Самият аз съм бил капитан, а по- късно и синът ми Ивайло Андонов. Професионално обаче започнах да играя в тогавашния отбор на града “Ботев” /Благоевград/, а после и в “Марек” /Станке Димитров/, където прекарах остатъка от юношеството си. Играех като полузащитник. След това казарма и от есента на 1962 г. отидох в “ Локомотив” /София/. Още след първия мач станах титуляр за отбора. Същата година “Локо” стана Европейски железничарски първенец, финалът беше на стадиона на “Динамо” /Москва/. На следващия полусезон станахме републикански шампиони. Бях и в младежкия национален отбор през 1963 г.

- Какви личности бяха футболистите по това време?

- Освен добри играчи на терена, съотборниците ми бяха и много ерудирани личности и с един прекрасен капитан на отбора - Иван Димитров. Хора като Апостол Чачевски и Никола Котков не могат да не бъдат споменати, както и Спиро Дебърски и Васил Методиев - с тях формирахме “триото”, както ни наричаха коментаторите. По-късно някои от тях станаха видни треньори, както и Любо Пенев, който по това време беше още юноша. През 1965 г. се върнах да играя в Благоевград. Тази година беше много сполучлива, “Ботев” беше на крачка от това да влезе в “А” група. 5 години по-късно се отказах от футбола, или поне от това да бъда активен футболист и станах треньор на деца и юноши. Завърших кариерата с 13 гола на поста полузащитник.

- Разкажете нещо за работата Ви като треньор.

- Първият ми успех беше с “Текстилец”, с него влязохме в Югозападната група - зона ”Витоша” през 1971-1972 г. През следващия полусезон вече бях старши треньор на първия отбор на “Пирин” /Благоевград/. Влязохме в “А” група, но по стечение на обстоятелствата през есента в последния кръг бях сменен от Георги Берков и станах помощник- треньор, въпреки че имах 7 точки аванс. След това в продължение на 3 години тренирах отбора на Сандански и влязохме в “Б” група. През 1978 с Бобов дол се класираме втори в зоната, а през следващата година тренирах и “Велбъжд” /Кюстендил/.

- Бил сте треньор и на детскo-юношеския национален отбор. Коя беше най-голямата отговорност и изобщо какви качества са нужни, за да си добър треньор?

- Работата с деца е много интересна, но и изключително отговорна. Освен стратег човек трябва да бъде пeдагог, психолог, дори родител. Децата и юшношите са с все още не достатъчно изградени характери, за да можеш да работиш с тях като с възрастни. Затова и задачата на треньора е да ги възпита в духа на спортиста, на състезателя. Да ги научи на дисциплина, но и на любов към играта и екипност, което понякога е трудно, когато всяко дете има стремежа към самоизява. Индивидуалният подход е задължителен, но не трябва да се бърка със специалното отношение. Говорим и за отговорност при съхранението на здравето и живота на децата, грижата за тях като при родителите и учителите. Особено при турнирите в чужбина. Тогава дисциплината е от изключителна важност. Организацията на най-елементарните неща, за които не се замисляте, когато сте в собствената си страна, са тежко изпитание. Иначе с юношите имам второ място на републиканското. Част от играчите ми тогава в момента са добри треньори, сред тях са Мирослав Митев и синът ми - Ивайло Андонов.

- Какво беше отношението Ви към сина Ви, когато му бяхте треньор?

- Не е имало специално отношение заради това, че е мое дете, дори напротив. Винаги съм му казвал, че когато сме на тренировка, аз съм му треньор, а когато сме вкъщи, съм му баща, и той съответно е приемал така нещата.

- И все пак не са ли правени спекулации за роднинската ви връзка и Вашето положение в средите на футбола и поста Ви най-вече?

- За спекулации не знам, но моят син по-скоро беше потърпевш, отколкото облагодетелстван от положението ми. Сещам се за един пример в тази насока - турнира в Грузия на юношеския отбор , на който аз бях треньор през 1984 г. Заради лошата организация нямаше билети за всички ни и групата трябваше да лети с три полета. Основните играчи изпратих с втория полет. С третия пристигнаха по-второстепенните играчи, и то късно през нощта. Сина ми изпратих обаче с първия полет, където имаше само едно място и той летя сам. Бях много притеснен през цялото време, докато не се събрахме всички отново, но единствено за моето собствено дете можех да поема такава отговорност. Още тогава той разбираше всичките ми решения прекрасно и нямахме проблеми. Днес той е треньор и вижда колко отговорно е да се грижиш за деца и юноши.

- С какво сте запомнили времето, в което сте били треньор. По-трудно или по-лесно беше тогава и как преценявате условията днес?

- Тоталитарният режим навремето мачкаше. Много местни футболисти биваха пренебрегнати заради “момчетата от окръга”. Дискриминация имаше и по върховете. В моя случай беше заради това, че не бях партиен член. Завърших с отличие треньорската школа заедно с Иван Вуцов, но мен пратиха на специализация в Полша, където футболът не беше много напред, още се развиваше, а него във “Фейенорд” /Ротердам, Холандия/ - меката на футбола тогава. Опит за намеса имаше и в самата ми работа, но аз никога не съм търпял такава. За сметка на това през цялата си треньорска, а и футболна кариера нямам нито едно закъснение и нито едно отсъствие. Компромиси обаче не правех, ако те ще са в ущърб на отбора и футболистите. Може би заради това не съм бил много удобен и бях уволнен - изпратиха ме в командировка, тогава така се правеше, а наследника ми сложиха за парлама. Истината е, че на ръководството винаги му е било по-лесно да изгони треньора, отколкото футболистите, които развалят дисциплината. Ситуацията преди няколко месеца с Любо Пенев беше същата - предпочетоха да махнат него, а не провинилите се футболисти. Промяната сега е може би в това, че вече нещата освен с връзки стават и с пари.

- Какви качества възпитава футболът в един човек?

- Футболът е колективен спорт и е от тези, които изграждат човека като личност, определено. Той не търпи егоизма и стремежа за самоизява. За да си добър, освен талант е нужна и много работа, за да го развиеш. И до днес в учебника по теория на футбола на първата страница можете да откриете много показателна фраза в това отношение : “Говори се за нас, бразилците, че техниката ни е подарена от Господ - нищо подобно. Зад всеки технически прийом стои работа, работа, работа”. От това произлиза и дисциплината и режимът на живот, не говорим само за хранителния режим. Мързелът и пиянството са другите пороци, които се изключват при добрите футболисти. Много пъти родители са ми задавали въпроси дали тяхното дете ще се развие като футболист, дали има данните, потенциала, а аз винаги съм им казвал, че си зависи от техните собствени синове и желанието и трудолюбието, които проявяват. Процентът талант е без значение, ако той не бъде развит чрез тренировката.

- Не е лесно да се работи с хора, които носят определени, вече изградени характери. Какво правехте с тези, които не се съобразяваха с правилата?

- С когото не съм могъл да работя, съм го гонел от отбора. Към тези, които не спазваха режима, бях жесток, свалял съм и капитански ленти на 3 пъти. Два пъти заради липса на качества, които един капитан трябва да притежава - силата и авторитета да обединява отбора, освен игровите качества. Като човек не понасям и лъжата. Третият път беше за съкращение на редовния крос. Нещата или стават, или не. Може би и заради това, че не толерирах бягството от отговорност и неспазването на правилата, бях и все още съм толкова уважаван. Помня един случай, който е много показателен в тази насока. Играехме със Самоков, отборът ми беше в много добра форма и не сметнах за проблем изхода на мача. Затова и не сметнах за необходимо на полувремето да вляза в съблекалнята. Това мое действие беше изтълкувано от капитана и от всички от отбора като срам заради нулевото равенство на полувремето. Бяха си помислили, че ме е срам да вляза при тях. Завършиха мача с резултат 6:0. Това бяха състезатели с изградена ценностна система. Много велики хора съм тренирал и за мен е чест да ги познавам. Благодарение на футбола познавам хора от цяла България. Ежегодните Срещи на ветераните са истинско удоволствие.

- Били сте треньор на една от легендите на благоевградския футбол Христо Христов-Бараката. Какъв беше той? По-различен ли беше от останалите? А Бербатов?

- Бараката дойде в Благоевград през 1965 г. Казах му още отначалото, че ще стане много добър футболист. Само за 2-3 години показа на какво е способен, разви потенциала си. Той е единственият футболист освен Бербатов, който е играл на “Уембли”. Беше и национал. Винаги сме се отнасяли с респект един към друг.

Бях директор на интерната, когато Бербатов дойде да тренира футбол. За него мога да кажа, че винаги е бил притеснителен и свит, но определено влагаше мисъл в играта.

- Вашият живот е посветен изцяло на футбола. Как приемаше през годините тази отдаденост семейството Ви?

- Голям длъжник съм на половинката, тя отгледа и възпита нашите деца, докато моят живот беше на колела. Нейният стоицизъм е невероятен, винаги е проявявала разбиране. Самата тя беше отдадена на спорта - беше състезател по баскетбол на женския отбор на “Локомотив” /София/, а после и треньор. Вкъщи след загуба винаги е било лудница. Емоциите преливат. Всяка наша втора дума е от спортния регистър, бабата знае какво е засада, тъч и фал, при всеки мач гледа съставите на отборите, разпознава футболистите, а е на 90 години. Синът ми Иво е настоящ треньор по футбол, дъщеря ми е учителка по английски в Математическата гимназия. Само тя не е спортист. Като цяло ние сме едно голямо спортно семейство. С други думи, срещал съм винаги разбиране от всички, помагали са ми с каквото са могли, аз на свой ред - също. Но аз още помня как отидох на една родителска среща на дъщеря ми, влязох в друг клас, а не в нейния. Най-големи жертви съм правил с тях.

- Приключи поредното световно първенство по футбол. Какво е Вашето мнение за него и с какво ще се запомни?

- Надделя ликът и образът на европейския футбол, открои се като образец на съвременния световен футбол. Наблюдавахме пълен баланс на нападение и защита. На най-високо ниво излезе универсалният играч - всеки от футболистите може да играе на 3-4 поста. Колкото повече такива футболисти има, толкова повече се улеснява работата на селекционера. Прави впечатление и изключителното спортсментство, което е особено трудно при такава борба за челни места. Имаме и много голямо израстване на страните от африканския континент във футбола - Гана, Парагвай и Уругвай.

- Какво ще кажете за съдийството, имаше много спорове в тази насока?

- Наистина имаше 3-4 големи гафа, които може би бяха определящи за изходите на срещите и съответно подреждането в класирането, но не мисля, че сериозно помрачи като цяло световното първенство. Съдийски грешки е имало и в миналото, ще има и в бъдеще, но това е и част от играта. Предлаганите нововъведения биха осакатили най-старата игра. Биха обезмислили ролята на съдиите, биха ограничили емоцията от играта. Футболът трябва да остане неподправен.

- След приключването на блестящата Ви треньорска кариера започвате работа в мина “Ораново”. Бихте ли разказали за този период от живота си?

- Точно така, работих като началник-смяна и съм единственият човек на този пост, преизпълнил плана с 412%. Началникът ми беше много доволен от мен, тъй като аз си гонех работата. Преди това бях завършил техникума с отличие, специалност разработка на полезни изкопаеми.

- В такъв случай няма да е грешно, ако кажем, че навсякъде сте били “отличник”. Съжалявате ли за нещо?

- Не, не мога да кажа, че съжалявам, живях и живея както съм сметнал за правилно и винаги съм бил разбиран от най-важните за мен хора. Не спирам обаче да благодаря за това толерантно отношение всеки ден от живота си.