Театърът е за богатите духовно и финансово, бедните са завистливи

32-годишният мениджър на първия частен младежки театър в Благоевград Бранимир Митов е роден и израснал в областния център на Пиринско. Учил е във II ОУ, след това в Икономическия техникум “Иван Илиев”, завършва “Актьорско майсторство” в класа на проф. Енчо Халачев в ЮЗУ “Н. Рилски”.

- Бранимире, как се нае да правиш театър, при това частен, и то в Благоевград? Във време на криза, когато хората слагат на последно място в списъка за месечните разходи графата “Култура”? В град като Благоевград може ли да се печели от театър?

- Всяко едно предприятие, каквото на практика е и нашият Благоевградски младежки театър, за да съществува, на първо място трябва да е на печалба, т.е. спектакълът трябва да се продава. Никой няма да работи, ако не печели от труда си. Ние работим вече 6 месеца. За миналия сезон от февруари до май имаме повече от 120 представления в цялата област.

- Като казваш “ние”, колко души сте?

- Седем актьори, аз като мениджър и художествен ръководител, който определя каква ще бъде политиката на театъра и кое заглавие да бъде поставено. Имаме и организатор, който, за разлика от актьорите, е на щат, шофьор, осветител и озвучител.

- Как им плащаш на всички тези хора? Колко струват билетите ви?

- Играем добре, хората ни харесват и си купуват билет, от тези приходи се разплащам с всички, тъй като, за съжаление, все още нямаме спонсори. Детските спектали са от 2 до 2,50 лв., те са за деца до 4 клас. За големите до 12 клас цената на билета е 3 лв., а за възрастни - 4 лв. Определено залагаме на оборота и разчитаме да играем повече и пред повече публика.

- Искаш да кажеш, че имате толкова много публика, че излизате на печалба, така ли? Колко ви струват например плакатати за последната премиера “Предложение” и “Мечка” по Чехов и как ги плати?

- Плакатите струваха 700 лв. и ги платих от джоба си. И не съм на загуба. Не на всяка цена печалбата трябва да е 100 % и нагоре, както много от търговците са свикнали. Всяко представление ни е на печалба, а размерът й зависи от това колко билета сме продали. На премиерата в Благоевград продадохме 250 билета, повечето по 4 лв., но пуснахме и по 2 лв. за правостоящите. От тези приходи 150 лв. са за хонорарите на акторите, 25% даваме на организатора, защото той е нашият PR и ни “продава”. Много сме благодарни на ръководството на благоевградското читалище “Н. Вапцаров” с председател Тома Манасиев за това, че ни предоставиха залата безвъзмездно и станаха наши партньори, за да се случи тази премиера.

- Кой бе първият спектакъл, с който театърът ви се “роди”?

- Това е един спектакъл за деца от 1 до 4 клас - “Примерни пешеходци”, и чиято цел е най-вече образователна. Представлението играхме десетки пъти както в Благоевград, така и в цялата област.

- Не беше ли по-лесно да си търсите работа като актьори в съществуващите театри и да си спестите главоболията по организация, продажби, сметки, осигуровки...?

- Не мисля, че в областта, в която работим, кризата е толкова силна и голяма, колкото някои се опитват да я изкарат. Като отидеш в един действащ театър - общински или държавен, ти си на щат, да речем, за начинаещ той е към 450 лв. Играш, не играеш, взимаш 450 лв. А на нас ни се играе. Там зависиш много от това кой ще е режисьорът, дали ще ти даде роля, освен това заплатите напоследък се бавят, няма пари за нови постановки. Част от нас също бяхме на щат в Кукления театър в Благоевгрдад, но решихме хем да си играем, хем да си получаваме някакви пари, които са много повече, отколкото на какъвто и щат да си в театъра.

- Да, но сега, за да вземеш сигурните преди 450 лв., трябва да изиграеш 10 представления, а няма гаранция, че ще играеш толкова. За репетиции пари получавате ли?

- Не, плаща се само на изиграно представление. Тази система работи и основната причина е, че всички ние обичаме театъра. Това е общото между нас. Ние можем без пари да правим театър, но все някак трябва и да се храним. Нито един от тримата актьори Мария Йорданова, Иван Тодоров и Игор Дамянов не се оплакал от репетиция. Важна беше идеята да се създаде тази структура, за да могат да работят колкото може повече хора.

- Осигурявате ли се? При вас всичко легално ли е?

- Естествено, че се внасят осигуровки, а що се отнася до втория въпрос, преди дни получихме и чаканото съобщение, че вече сме официално регистрирана институция в Министерство на културата.

- Звучи много лесно, защо тогава театрите, които се дотират от държавата или общините, пак не могат да “вържат” бюджетите си и да излязат на печалба?

- При тях е по-сложно. Приходите не влизат в техните каси, а в Министерство на културата.

- Да, но заплатите си ги получават, без значение дали играят, или не, дали са изиграли 1 представление, или 101... Театрали се оплакват, че все по-малко млади хора влизат в салоните. На вашата премиера видяхме точно обратното - почти 100% млади хора, включително и с деца в залата. Как се случва това?

- Ние не слагаме бариера режисьор-актьор-публика, не се надуваме: “Оставете ни сега, че правим голямото изкуство!”, а точно обратното - приятели сме и се надяваме тя, публиката, да ни подскаже следващата наша стъпка.

В една седмица през септември в Благоевград се случиха две събития - нашата премиера и хаус партито на бейзболното игрище. В основата и на двете бяха младите хора. Едва ли щяха да се случат тези неща, ако бе вярно твърдението за апатичност на младото поколение към живота и нещата около тях. Когато ние искаме да направим нещо, правим всичко възможно то да стане, а не търсим оправдания при провал. Бях приятно изненадан от поздравителния адрес и цветята за премиерата ни от гражданско сдружение ЕКИП, в което също са обединени млади хора. Ние сме от този град, хората ни познават. А може би младите искат вече нещо различно. Имаме идея да направим един кръг от режисьори, художници, музиканти, актьори и заедно да работим по общи проекти. Мисля, че общината, читалището, образователните институции биха могли да ни подадат ръка, защо и ние, които тук си плащаме данъците, и например Искра Радева, билетите за чийто спектакли са над 2 пъти по-скъпи от нашите, плащаме един и същи наем!

- А защо се спряхте на Чехов за официалния си старт в Благоевград?

- Въпрос на мениджмънт. Чехов се изучава в 11 клас и бе добре да можем да бъдем полезни на младите хора. С тези две “шеги” в едно действие “Предложение” и “Мечка” ще се опитаме да запознаем учениците с една друга страна на творчеството на Чехов - по-комедийната, по-смешната, за да го обикнат. Обикновено след представление пред ученици правим срещи с тях, говорим си за актьорството като професия, караме ги да влизат в ролята на режисьори и да измислят нови варианти на сцените. Тук е моментът да уточня, че не на всяка цена търсим комедийното и смешното.

- На смешките ли разчитате, за да се харесате?

- Точно обратното, бягаме от смешките. Не правим евтини смешки, не правим халтура и това е правило номер едно в работата ни. Наистина ми стана много приятно, когато моят учител проф. Енчо Халачев след премиерата ни в читалището ми каза, че от времето, когато му бях студент, до днес не съм изневерил на добрия си вкус.

- Това ли беше най-високата оценка, която се надяваше да получиш?

- За всеки ученик е важно да знае какво мисли за работата му неговият учител. Най-добрата и най-трезвата оценка всеки сам може да направи за себе си. Аз съм достатъчно самокритичен, за да видя грешките си, но ние имахме невероятния късмет да ни гледа една страхотна публика. Много позитивна, откликваща, обичаща - това е невероятно щастие. Същата страхотна публика имахме и на предпремиерата в село Слатино, където репетираме. Там ни гледаха деца и баби, заети лелички и “сърдити” чичковци, в никакъв случай това не беше мечтаната “добра” публика, претендираща да е “театрална”. Но щом си е платил един човек и е дошъл да те гледа, той вече е добър. А това дали ние ще изпълним очакванията му и ще го задържим и той не само ще си тръгне доволен, че не е дал парите си на вятъра, а ще дойде да ни гледа отново, това зависи вече изцяло от нас. Ако салонът не се напълни, не публиката е виновна, а актьорите, и това трябва да го осъзнаят всички. И колкото по-бързо стане, толкова по-добре ще е за културата изобщо. Всъщност единствената причина да не се получи един спектакъл е режисьорът. Той трябва да накара актьорите да станат като глина в ръцете му, не да им показва, а да ги накара да изживеят онова, което той иска да каже.

- Как набирате публиката - с афиши или с помощта на Фейсбук?

- Не може без Фейсбук и мрежата, ние живеем в ХХI век!

- Конкуренция ли сте на Драматичен театър “Никола Вапцаров”? Защо нито един работещ там не дойде да ви гледа?

- Не сме конкуренция, ние сме алтернатива. На премиерата беше приятелят ни Георги Стойчев, художник в театъра, а защо друг не дойде, и за мен бе странно.

- Какво те отведе от икономиката до актьорството?

- Към икономиката ме насочи майка ми, като всеки родител искаше детето й да придобие котираща се професия. А към театъра тръгнах сам. В първите години на следването си и аз като много мои колеги и приятели мислехме, че за да станем добри актьори, едва ли не цял живот трябва да сме гладни и жадни, да носим скъсани дрехи... Прекъснах следването си и заминах за известно време при майка ми, която работи и живее в САЩ. Там осъзнах, че няма нужда да си беден и гладен, когато може да си богат и щастлив, и да правиш същото. Разбрах, че театърът е за богати /и в духовно, и във финансово отношение/ хора, защото бедните са завистливи.

- Какво прави в Щатите - работи ли, или само бе на гости на майка си?

- Работих, естествено. С част от парите завърших 6-месечен курс режисура за мюзикъл и още един - режисура за “Комедия дел арте”. Двата курса са доста скъпи, но прецених, че най-доброто вложение е да инвестирам в себе си. Четири години и половина бях в САЩ и се дипломирах по актьорство в ЮЗУ чак като се върнах.

- А режисурата?

- Запалих се по нея в САЩ и сега продължавам да уча “Филмова и телевизионна режисура” в ЮЗУ. Дори направих и първия си филм “Полетът на орела” за феновете на ПФК “Пирин”.

- Да не би да си футболен запалянко?

- Сред най-големите фенове на “Пирин” съм, ходя на стадиона, откакто се помня.

- Кои ще са следващите премиерни заглавия за сезон 2010/ 2011 г. на Благоевградския младежки театър?

- “Нирвана” и “Белградска трилогия”. Тома Марков ни подарява свой драматургичен текст, по който също ще работим.

- Защо не ви иска пари, сам каза, че не излизате “на червено”?

- Защото се кефи на идеята ни да правим театър, независимо от държавата и общината, в смисъл - без да стоим с паничката за просия. Вече сме готови с коледния си детски спектакъл, искаме догодина в Летния театър да направим театрален маратон, да възстановим Младежкия театрален фестивал, който се правеше в Благоевград... Ние работим доста, събират ни се по около 10 часа на ден, това лято вместо като другите да отидем на почивка, ние репетирахме всеки ден. Купихме си професионална осветителна и озвучителна техника, защото не можеш да лъжеш зрителя с две вани и да се правиш на велик. Когато хората си плащат, за да гледат театър, ние трябва да им поднесем точно това, и то с достатъчно високо качество. Ние също правим грешки, може критиката да е негативна, но приемаме всичко като част от растежа и следващия път правим нещата по-добре. Важното е, че имаме нюх и желание за работа и не се страхуваме от предизвикателствата. Всички бихме работили и без пари, представяте ли си колко обичаме театъра?! За да зарадваме хора, които няма как да си платят, дори не се замисляме да правим благотворителни представления и всички сме на едно мнение по този въпрос.

- Частният театър промени ли ви по някакъв начин?

- Със сигурност. И аз, и колегите ми актьори се съобразяваме къде ще си пием например ракията, дали сме се обръснали... Не се връзва днес да съм пиян-съдран, а утре да изляза на сцената пред същите млади хора, които предната вечер са гледали резила ми в дискотеката или заведението. Как ще искам и да ме уважават?! Това, нашето, е малко и апостолска дейност, ходим по читалищата да играем театро. Има и романтика.

- Карате ли се, има ли разправии и скандали в екипа на младежкия театър?

- Непрекъснато се караме, спорим, дори си викаме. Аз съм от школата на Енчо Халачев, от него съм научил, че по-добре да сте се скарали и да сте си викали, но продуктът да е добър, окколкото да си пиете ракията всяка вечер, превъзнасяйки колко сте добри, и накрая публиката да излиза насред представлението от салона. Добрата новина за нас от тази седмица е, че вече сме селектирани и ще участваме в 2 театрални фестивала в Македония. Това е добър старт, нали!