Съжалението и сълзите са последното нещо, от което имат нужда хората с увреждания

Росица Ангелова е родена 1955 г. в Благоевград. На година и половина се разболява от детски паралич и това предопределя по-трудния й житейски път. До завършване на бившата Солунска гимназия в родния й град прекарва голяма част в санаториума за деца с увреждания в Момин проход, който нарича "затвор". Кандидатства и на общо основание е приета и завършва педагогика в Софийския университет "Кл. Охридски". Работи като учителка в Симитли, Бело поле и Пето основно училище в Благоевград. От 1990 г. е координатор за Благоевградска област на Съюза на инвалидите в България (СИБ).

Има две дъщери и един внук.

- Росица, как се отразяват кризисните години върху членовете на съюза и въобще върху хората с увреждания?

- Осмелявам се да говоря за цялата група хора с увреждания, без значение дали са, или не са членове на СИБ, защото съм прекарала 53 години с увреждане, извървяла съм много дълъг път и съм наблюдавала целия процес в България. Освен това съм любопитна и любознателна, много ми е интересно и се свързвам с организации и хора, които знаят много как се живее, как са решени и как се решават проблемите в европейските държави. Знам протеклите там движения. През 60-те години например се заражда движение на студенти инвалиди, които започват да отстояват правата си. Те са нямали право да следват дори. Благодарение на Центъра за независим живот и на литературата по темата се промени и моят живот, моето самочувствие и моят мироглед. Когато от санаториума в Момин проход ме пуснаха в гимназията, имах комплекс, защото всеки ме гледаше. Сега никак не ме впечатлява, ако някой ме загледа, вече дори и не срещам такива погледи.

- Забелязваш промени в обществото?

- Забелязва се в обществената нагласа - няма как за 20 години да не се усети тая промяна. Но за съжаление за хората с колички се говори предимно за софиянци. В София повече от 10 години има различни обществени прояви, застъпничество и какви ли не експерименти се правят (в експерименти влагам най-доброто, което съдържа тази дума). Защото отдавна и българските хора с увреждания знаят, че достъпът до обществени места и сгради е първото право на всеки човек.

През 2003 г. в Благоевград направихме протестен митинг на 5 май - Международния ден за протест на инвалидите. Той беше част от спечелен проект, който касаеше най-вече проблема с достъпната среда. Беше доста трудно да обясняваме на хората. И докато през 90-те години във в. "Струма" пишеше: "За инвалидите ще се слагат парапети по тротоарите", и едно такова заглавие учудваше и нас, и всички останали благоевградчани, сега ме питат дали има изграден достъп, колко е достъпен Благоевград в детайли… Всеки ден наблюдавам, развила съм изключителна чувствителност към тоя проблем по обясними причини. И протест сме правили, и състезание - едни такива предизвикателства - това е нашият опит в благоевградското дружество. В национален мащаб софиянци чупят рекордите, те винаги са си били по-екстравертни, самият град предразполага - живяла съм в София и аз. Тук е малко по-трудно

- Тези акции напомнят на обществото за хората с увреждания и техните нужди, обаче какви са резултатите?

- Аз успях да отида до Америка и да се върна с една огромна чанта, без да я вдигна. Значи е възможно. Отдавна знам, че всичко е възможно, че е въпрос на пари. В България за достъп се говори през последното десетилетие, представяш ли си! Строеше се с тухли, по възможно най-сложния и непохватен начин. Ами лесно строителство, на кота нула всичко - това е за всеки много удобно и лесно! Не са нужни специални умения и знания, за да знаеш примерно колко можеш да си повдигнеш крака - повече от 25 см тротоар вече е извън стандарта. Или под какъв наклон трябва да се направи една рампа и пр.

През 2003 г. беше самото начало в Благоевград, с нашите акции беше атакувана общината и самите строители чрез медиите. Ненапразно използвахме пазара, защото в момента се строеше. Никой не искаше да ни даде информация дали ще бъде достъпен, а винаги е по-добре и струва по-малко средства, когато се замисля, да се строи лесно, достъпно и удобно. В крайна сметка сега виждаш, че пазарът е достъпен, има рампи от двете страни, асансьорите са достатъчно широки. Аз съм щастлива, когато видя майки с колички или възрастни хора на втория етаж. Всичко това на мен ми говори и ми носи удовлетворение - в каква степен под наше влияние, не знам, но сигурно има значение. Работата ми в неправителствения сектор е развила някакво чувство за свобода, за равнопоставеност, да разглеждам всеки човек откъм ценните му качества. Областната управа преди години изгради много добра рампа.

- А общината?

- Общината - не. Дискриминация за европейците е и да не влезеш от централния вход. Обяснявали сме го многократно.

- Прави впечатление, че сградата на НОИ е недостъпна за повечето хора с увреждания, както и за възрастните - не само че липсва асансьор, но и стълбите са ненормално стръмни и високи.

- Разговаряли сме, на стълбите има едно празно пространство. Казаха ми, че е обмислян вариант там да се сложи асансьор.

- Все пак е парадоксално: възрастните хора и повечето от хората с увреждания получават пенсии, но нямат достъп. Дори приемната е на много висок етаж. Но там, където не е възможно вътрешно преустройство, има и друг вариант - правят се външни асансьори.

- За панорамни асансьори говорим още от времето, когато Георги Васев беше председател на Общинския съвет, 90-те години. Това е вариантът. Построи се панорамен асансьор на ГУМ, но той какво обслужва? Стигаш до едно заведение. Овластените трябва да се вслушват. Срещу театъра пуснат ли е асансьорът за подлеза?

- Не, заключен е.

- Не само е заключен. Хората не знаят какво е това. Там си стоят 80 хиляди лева и никой не попита: това ли е осигуряването на достъп? Дали някой не е размишлявал, защото нашето състезание беше "Кой ще стигне пръв?" от "Ален мак" с изкачване по стълбите до пощата - с канадки, с ролери, с колела. Но от общината тогава (2003) никой не дойде.

Има определени места, на пощата също сложиха един парапет посредата и отстрани да се хванеш, защото беше абсурд. Колко години съм се мъчила да се качвам, ами като са намокрени и е студено - като пързалка е. Дори за хора, които нямат проблем с ходенето, е опасно.

- Тази е сигурно причината да не виждаме хора с инвалидни колички в града. Вече не си спомням преди колко години за последен път съм видяла човек в инвалидна количка.

- Естествено. Ами Бойко беше най-често в центъра, но той почина. Леля Нушка с акумулиращата количка при банята се осмелява. Когато трябва да дойде при мен, ми звъни по телефона да сляза.

- Това също е недомислие: офис на Съюза на инвалидите - на третия етаж, като липсва рампа, а асансьорът не може да побере инвалидна количка.

- Какво можем да направим!?

- Каква част от хората с увреждания работят?

- Малка част. Чувството за бедност се шири сред много хора и се задълбочава. Хората с увреждания нямат достатъчно самочувствие. Мисля си, че ако проявяваш инициатива, ако докажеш на хората, които са заинтересовани, че можеш да правиш това или онова, няма да имаш проблем. Но аз не ги обвинявам, защото средата също е много враждебна към тях: наслоявани предразсъдъци, с които всеки човек е обременен - че хората с увреждания са невалидни или че не могат да правят много неща. Малко нескромно може да прозвучи, но познавам страшно много здрави хора, които не могат да правят и малка част от това, което аз правя. Да не казвам пък колко други хора с много сериозни увреждания и на колички познавам, които вършат вълшебства и са стотици пъти по-полезни на обществото и на себе си.

Много ценя едно тридневно обучение съвместно с Британския съвет и неправителствената организация "Идея". Един мъж, който не можеше дори да си мърда главата, но направи страхотно обучение на хората. Не бяхме подбрани случайно, в смисъл - участвахме в едногодишното обучение за лидери на хора с увреждания, което също е голяма ценност: да се извличат знанията за нещата как трябва да се случват - за достъпа, да работи един човек - да не бъдат затваряни хората; за свободата на избор на човека; за равнопоставеността - че ние сме граждани със същите права, както и всички останали хора. Всичко това ме преобърна - аз никога не бях разглеждала себе си като равностоен човек, с равни права с другите. Осем години от моя живот съм прекарала заключена по необясними причини - независимо че в детска възраст, човек се развива, откакто съществува. И това е било отношение не само на моите родители към мен, това е било отношение на обществото към мене. Защо ме затваря? То ме елиминира, иска да ми създава клетка. Аз не искам да съм в тая клетка. Сега са ми обясними, но тогава не са ми били обясними причините. Хората, на които не им е изградена достъпна среда, са просто затворници. Никой, дори един истински затворник, не е подложен на такава жестока дискриминация.

- Колко малко хора обаче си дават сметка…

- Нормално е в такова общество, в каквото аз съм израснала, говорим за България, да се смята, че човек, който има някакво увреждане или е на количка, си е негов личен проблем. Но не е така, абсолютно не е така. Това е, първо, обществен проблем. Как ще затваряш в специализирани заведения хора от детска възраст? Как ще затваряш хората да работят в специализирани предприятия?

- Прочута е циничната фраза на Сталин: "Има човек - има проблем, няма човек - няма проблем". Като не виждаш хората с увреждания, просто забравяш за тяхното съществуване.

- Така е. В условията на социализма, та дори и в първите години на демокрацията, кой говореше за човешките права изобщо, та не ли за правата на хората с увреждания? Инвалидите ги нямаше.

- Работила си като учителка. Имаше ли някакво специално улеснение за тебе?

- Не. От една страна, аз исках да докажа, че не съм инвалид - с цялото лошо съдържание на тази дума. Защото за българите определено е обременена тая дума с лошо съдържание.

- Думите не са виновни. Можем да я изпълним с друго съдържание!

- Естествено, и аз точно това съм се опитвала да правя - да я изпълвам с друго. В общината имаше отдел "Просвета". И да ме пратят да преподавам в Симитли или в Бело поле - никой не се замисляше, не си правеше труда да си каже: "Ами тая жена като ходи по-бавно, като има проблем с ходенето, трябва ли да я пращаме да пътува в автобусите! В тъмно, в заледено!" Дават ли си сметка? Те са били за съд. Онази вечер чух по телевизията, че един човек на количка от София е водил 20 дела за недостъпна среда и ги е спечелил.

Съжалението и сълзите са последното нещо, от което имат нужда хората с увреждания. Винаги съм го казвала и ще го кажа пак: хората с увреждане имат нужда от малко повече разбиране и повече подкрепа.

- Как при теб настъпи промяна в самочувствието, в мисленето?

- Знанието, познанието, информацията е това, което може да издигне човек в собствените му очи и да го направи полезен - пак ще кажа: и за себе си, и за обществото. Промяната при мен настъпи през 2002 г., с едногодишното обучение за лидери към Центъра за независим живот. То ме преобърна. През януари 2003 г. ни събраха в парк-хотел "Москва" в София да отбележим Европейската година на хората с увреждания. Имахме един страхотен плакат: "И най-дългият път започва с първата крачка". Няколко са нещата, с които трябва да настъпва промяната: достъпна архитектурна градска среда…

- Но тя не зависи лично от вас!

- Зависи и от нашите инициативи. Нищо няма да се промени, докато си мълчим и се правим на ни чул, ни видял. Извинявай, аз това нещо го забелязвам всеки ден у хората. Всички знания за равнопоставеност, за равни права, сравнение между медицинския и социалния подход към увреждането, е нещо, което преобръща много мозъци. По времето на социализма подходът беше медицински: "Увреждане" е с главна буква, "човек" - с малка, тоест акцентът е върху увреждането. При социалния подход акцентът е върху качествата, върху личността. Какво е застъпничество? Буквално означава "да влезеш в обувките на другия". Оказва се, че това за човека е най-трудното нещо. Да се поставиш на чуждото място, на мястото на другия. Ако успяваме да правим това нещо, ще имаме по-лесни и лични, и служебни взаимоотношения, и всякакви. Това, че не се поставяме на чуждото място, не ни носи ползи за себе си, напротив, раздалечава ни. А мисля, че никой нормален човек не иска да се чувства във враждебна среда - и социална, и домашна.

Един човек с увреждане се нуждае от същото, от което и един здрав човек. Хората не познават проблема. Например относно достъпа са ме питали журналисти: Ама вие къде например искате да ходите, за да настъпваме там да се изгражда достъп? Отговарях им: Там, където всички искат да ходят.

- Спомена за пътуване до Америка. Какви са впечатленията ти оттам?

- 1996 г. имаше международен маратон за хора с увреждания в Ню Йорк. Видях, че в Америка хората се гледат в очите, търсят погледи, търсят общуване, а у нас е обратното - не търсят погледи, гледат настрани; така хората вредят на себе си, защото ако не можеш да гледаш човека с очите, къде можеш да го гледаш? В краката ли? За достъпа - абсолютно облекчение. Там хората не са изнервени - на израза им е изписано удоволствие от живота, веднага ти се набива в очите. Абсолютно спокойни са от гледна точка на топлина, на храна - там няма такива проблеми, не забелязах. Емигрантите там също живееха спрямо българските условия по царски тогава, та дори и днеска ако щеш. Аз не мога да си стопля жилището. Кой е тоя, който ще ме наказва по тоя жесток начин, защото съм се родила в България? Там животът е лесен, защото мислят всички.

- Как оценяваш живота си в личен план?

- Като жена аз съм доволна, животът ми е протекъл като на всички хора: била съм и влюбена, и изоставяна, и изоставяла - целия спектър на човешките чувства в любовно отношение съм изживяла. Имала съм щастието да обичам и да бъда обичана, и то много дълго време; мисля, че това е голямата ми любов в живота, имам дъщеря от тоя човек. Сега отношенията ни не са такива, но за нищо не съжалявам.

Гордея се с децата, имам две дъщери и внук на 10 години. Благодарна съм на себе си и на Бога, че ми дава сили да се грижа още за тях. Човешкият живот така е устроен, че напредвайки с годините, някои неща няма да можем да правим, но тогава ще му мислим.

Малката ми дъщеря Ромина е студентка, учи неформално образование и много се гордея с това. Тя кандидатства и на първо място беше посочила психология, но не я приеха. Аз много се зарадвах, че я приеха неформално образование, защото тайничко исках това да учи. Разбирам, че това много ще й донесе полза да си развие гражданското съзнание и гражданската позиция. Защото неформалното е точно това. Ако искаме българинът да има гражданско съзнание, то трябва да започне да се заражда още в най-ранна детска възраст.

- Правело ми е впечатление на ваши събрания, че Ромина е винаги до тебе, включваш я в различни инициативи.

- Да, така е. От най-ранна детска възраст водя и двете ми дъщери с мен. Водила съм ги и в "затвора за деца" в Момин проход. Самата аз исках да отида и да видя как ще се почувствам. И действително много зле ми се отразяваше обстановката, защото споменът беше много силен. Не съм се чувствала добре, но съм го правила сигурно за да докажа нещо на себе си, а може би и за да видя реакцията в децата ми - как ще се почувстват те.

Голямата ми дъщеря Ели идваше с мен на състезания - аз хвърлях копие, диск. По тенис на маса бях втора в републиката, на копие - първа. През 80-те години вървеше Международна декада на хората с увреждания и тогава у нас спортът организираше инвалидите - към БСФС някакви пари се отпускаха. Вероятно някой е казал, че в чужбина става - хора с ампутирани крака се спускат със ски, а в България - нищо. На спортните лагери винаги ходех с Ели и тя се чувстваше много добре в тая среда. И това пак е едно доказателство, че действително децата с увреждания трябва да са в масовите детски градини и училища, в обща среда да работят и да прекарват живота си, а не да ги изолираш и да ги затваряш. Защото какво е увреждането или някой друг проблем? Ние се страхуваме, когато ни липсва информация. Моите деца доказаха точно това: че въведени в среда на хора с увреждания, и то с тежка увреденост, не им се отразяваше никак зле.

- За какво мечтаеш?

- Мечтите ми в момента са свързани само с моите деца, което не говори добре за мен. А съм била голяма, абсолютна мечтателка в живота си - ако не бях влюбена в нещо, просто не е било живот. Не знам кой го е казал, но наистина е така: когато свършат мечтите, свършва и животът. Моят живот не е свършил, трябва да се поразмисля какво да правя за себе си малко повече. Иначе основното, което искам за себе си, е както на всеки нормален човек: да съм здрава, доколкото мога, да не изпадам в положение да завися от грижите на друг.

- Аз пък очаквах да кажеш, че искаш да отидеш на някакво много далечно място.

- Ами да, това е така. Аз не познавам света и съм ограбена много в това отношение. Така се чувствам, но вече не ми е приоритет, защото не виждам как ще се случи това - не играя тото... През тоталитарно време поддържах връзки със състудентки в София, събирали сме се семейства, празнували сме нови години - пълно ограничение сега. И някак си така сме засмукани в центрофуга, че вече дори не ти се тръгва. Нямаш нагласа. Ти разбираш ли, че ми дават 10 билета за прекрасно представление и само четирима отиват в театъра - всички други имат някакви проблеми, които ги стопират и превръщат краката им сякаш са вързани с гюлета. Значи, духовно направо загиваме.

- В какво вярваш?

- Вярвам в любовта, в добрината на хората. Вярвам, че животът може да се изживява много по-добре и по-пълноценно. Дайте шанс на хората, повярвайте им и нещата от само себе си ще се подредят. Но нека всеки започне ревизията от самия себе си, от дома си, отвън в коридора, отвън пред къщата или пред блока, до мястото на работата - да наблюдава какво се случва, да е активен фактор, да престане да наблюдава света, а да участва в него.