Стоян Златков-Джипо от Кресна: На сърце ми е народната музика, като пийне човек, подхваща и чалга, на 18 години бях единственият ученик-музикант в централния военен оркестър

- Стояне, в Кресна, пък и навсякъде, повече те знаят не като Стоян, а като Джипо. Как се появи това име извън кръщелното ти?
- Това се случи още във времето на детството ми. Много умеех да имитирам с гласа си звуците от клаксоните на автомобилите и най-вече на джиповете. И така, когато бях 10-годишен, за приятели и за всеки друг станах Джипо, та и досега. Това име стана и като наследствено, че и на сина ми Николай му викат Джипо. За по-нататък какво ще е, не знам, ама нямам нищо против и внучетата да са с този прякор.
- Какво те насочи към музиката?
- Ами това, че още от дете имах влечение и все ми се искаше да свиря на нещо. Ама пуста беднотия - отгде родителите ми да намерят пари и да ми купят някакъв инструмент? Майка ми се бъхтеше по полето по ниви, а баща ми Ангел повече го знаеха не като Златков, а пощаджията, носеше всеки ден една огромна чанта, в която слагаше над 300 вестника. Уморяваше се човекът, та като стигнеше до къщи, надписваше някои от вестниците по адреси, та ги носех аз. Не му беше много за музика, та аз сам си измислях по нещо. Имам братовчед - Петър Петров, Шани му казват, с него сложим по една пръчка през устата си и все едно че кларнет, и си свирим с уста. В тези години в Кресна имаше музика. На кларнети свиреха, помня, Георги Маринката и Меряно. Аз бях Маринката, а братовчед ми Меряно. Случваше се и друго: остане някое списание в чантата на тате, аз скъсам някои листя и се опитвах да правя нещо като хармоники, като си рисувах баси и клавиши и имитирах свирене.
- Кога за първи път ти купиха акордеон?
- Бях вече осмокласник. Беше 1964 година. Нашите бяха произвели повечко тютюн в ТКЗС и като взеха парите, решиха да ми угодят. Отидохме в магазина на Ресо. Дойде Георги Ковачев, готвач в ресторант “Струма”, но майстор на акордеона. Няма да го забравя никога. Когато останат вече малко хора в ресторанта, той изваждаше акордеона си и свиреше и пееше. Особено се вълнуваше, когато пееше любовни песни и една, в която се говореше за “ученичката в черна престилчица”. Та този Георги ми избра акордеон. Един “Велтмайстер”. Не мина седмица, и просвирих. Сам си се учех. Самоук слухар съм, но лесно нагаждах нещата.
- Не си много висок. Да не би акордеонът да е повлиял на ръста ти?
- А, възможно е. Та нима е лесно понякога по 10-15 часа да ти висят 20 килограма на раменете и да ти притискат корема? Така се сдобих с акордеон, а за мой късмет се случи и друго - в Кресна дойде като диригент на читалищния ансамбъл “Яне Сандански” Александър Миразчийски от Благоевград. Той откри и школа по акордеон към читалището. Записах се и я завърших. Вече схванал дето се вика музикалната азбука, се явих на прослушване при майор Мишо Янков, тогава диригент на Военния духов оркестър. Взе ме като музикален ученик. Започнах с барабан. Този инструмент е първото нещо за всеки музикант, че той дава ритъма и никой не би станал професионалист, ако не го владее. Не се фуклява, но станах добър барабанист, пък и удрях по кожата, че тя не беше моята... Вече напреднал в занаята, ми дадоха валдхорна и не мина много време, станах първа валдхорна в оркестъра. От 1971 година вече бях сержант оркестрант и така изкарах до 2002 година, когато ликвидираха и военното поделение, и Военния оркестър в Кресна.
- Ако имаш възможност да повториш житейската си съдба, пак ли ще поискаш музикант да си?
- Със сигурност. Като музикант свят видях, култура известна добих, движел съм се с хора, които все пак имат право да се наричат хора на изкуството. Коя друга професия би ми дала това? Та представи си, аз, момчето от Кресна, през 1968 година съм в София. Провежда се Световен фестивал на младежта. Аз бях единственият по това време все още ученик-музикант, който участва в сформирания оркестър. Това стана, след като ме прослуша диригентът на Централния военен оркестър подполковник Кузманов. Свирехме на стадион “Васил Левски”. Блокът ни беше от над 300 музиканти и все с гвардейски униформи - пера на шапките, лъснати ботуши, опънати бричове, ширити по белите куртки, бели ръкавици - приказка. Оттогава си спомням сред участниците в цивилните концерти едно момче, ромче от Благоевград. Пеле се казваше и бе на 6 години. Сега е известният Пеле, който си има оркестър в Благоевград.
- А цивилни прояви имал ли си?
- О, те пък са пет пъти повече. Работил съм като корепетитор на някогашния читалищен ансамбъл “Яне Сандански” в Кресна, който ръководеше Сашо Миразчийски, а по-късно нашият капелник подполковник Георги Чернев, който като пенсионер обработваше песни за Радио Благоевград и ансамбъл “Пирин”. Ходили сме на съборите-надпяване “Пирин пее”, на общински, окръжни и национални прегледи на художествената самодейност. Гостували сме къде ли не.
- Какво мислиш за чалгата?