Стиснах ръцете на президентите Петър Стоянов и Бил Клинтън, срещал съм се с Тони Бенет, истински джентълмен, и с Джон Бон Джоуви, и той е готин, но е плитичък

- Г-н Дундалов, как един американски възпитаник и любител на американски спорт се озова на висок ръководен пост във ФК “Пирин”?

- Малко случайно станаха нещата. През октомври се наложи да прекъсна учението си в Лондон за един семестър по неприятен повод - почина баща ми. Докато стоях без работа и си чертаех разни планове, прочетох обява, че търсят директор на “Пирин” и си казах - защо да не отида да пробвам. Никога не се знае какво може да стане. Имаше доста кандидати. Отсяха ни поетапно и накрая решиха, че аз съм техният човек. Назначението ми в клуб като “Пирин” е не добър, а направо крилат старт в кариерата ми. Във всичко трябва да има доза късмет. Ти може да си планираш, планираш, планираш, и като падне едно домино от веригата, всичко се срива. В случая, без да съм го планирал, всичко си съвпадна. Когато пред човек се появи даден шанс, не бива да се пропуска, защото животът не ги предоставя лесно.

- Има ли прилика между бейзбола и футбола?

- Всички спортове са еднакви от мениджърска гледна точка. Процесът е един и същ - имаш деца, тренират, развиват се на едно ниво, надяваш се да стават все по-добри и да продължат нагоре, за да се вдигне цялото ниво на съответната спортна дисциплина. И в бейзбола, и във футбола функционира юношеска школа, от която се очаква да подава попълнения за мъжкия отбор. Съществената разлика е, че във футбола има много повече пари, докато в бейзбола няма никакви. В България има един спорт и това е футболът, няма какво да се лъжем. Във футбола имаш шанс да се развиваш. Парите са неизменна част от цялата структура, но освен това имаш голяма обществена подкрепа, много фенове, шуми се нонстоп, пише се и, така да се каже, си на гребена на вълната.

- Не се ли притеснявате, че познанията Ви за най-популярната игра не са в унисон с ангажиментите Ви на клубен шеф, натоварен да движи специфични футболни дела?

- Аз не съм тотално неук по отношение на футбола. В България от този спорт се интересува и го следи всеки. Наясно съм каква е ситуацията в момента. Когато един отбор играе добре, всички го виждат, когато не играе добре, пак го виждат всички. Големият специалист в един футболен клуб е треньорът. Всички в йерархията трябва да си гледат тяхната работа - акционерите да осигуряват издръжката, тези под тях да следят нещата да са наред по отношение на реда, организацията и условията. Различните ресори не трябва да се смесват. Аз не спадам към запалените фенове, нямам го фенското перде и това е добре за професионалната ми реализация, защото гледам по-обективно на нещата. Ако съм луд запалянко, това ще ми пречи да си изпълнявам ангажиментите като мениджър.

- Кой е най-яркият Ви спомен от футболен мач и стадион, на който сте присъствали?

- В Щатите мачовете винаги са невероятно изживяване - и като атмосфера, и като брой фенове, въобще всичко. В последно време най-голямо удоволствие ми донесе победата на “Пирин” миналата година срещу “Левски” за купата. Заедно с целия бейзболен отбор на “Бизоните” бяхме на финала в София срещу “Литекс”, тогава агитката направи страхотна хореография. Като съоръжение ме удиви стадионът на “Арсенал” в Лондон. Тогава готвеха “Емирейтс” за шампионската лига, сменяха част от настилката, на другия ден гледам мача и никъде не си пролича къде са работили и какво са подменяли.

- Малцина са тези, които са имали възможността да учат оттатък Океана и на Острова и са избрали да се реализират в родината. Вас кое Ви накара да се върнете?

- Колкото и клиширано да звучи, в България са ни корените. Както са казали хората, камъкът си тежи на мястото. Гарантирам, че ако на тези българи, които са в чужбина и са завършили там, им се предложат в родината що-годе нормални условия, ще се върнат. Сигурен съм, че едно 80 процента от всички сънародници в чужбина искат да си се приберат у дома. И то не защото не са се реализирали, а защото тук са роднините им, приятелите, спомените...

- Коя е случката от следването Ви в САЩ, която никога няма да забравите?

- Там изкарах 4.5 години и преживяванията са много. Едно от незабравимите е срещата ми с тогавашните президенти на България Петър Стоянов и на САЩ Бил Клинтън в Сейнт Луис, където представяха Тракийското съкровище, аз бях сред поканените на приема българи студенти. Стиснах ръцете и на двамата. Сещам се и за още един случай. Работех през ваканцията между два семестъра в един ресторант във Флорида и клиент ми беше Тони Бенет, уникален певец от времето на Франк Синатра. Тогава беше на 75 години. Такива хора като него вече са на изчезване. Той имаше невероятно излъчване, нещо като Батето Иван Славков, но с още по-голяма ерудираност и харизматичност. С него разговаряхме близо половин час, нито големееше, нито нищо. Истински джентълмен, много готин тип. Рок идолът Джон Бон Джоуви също идваше в заведението, но разликата в поведението им е от земята до небето. Той също е готин, но е по-колхознически тип човек, доста по-плитичък.

- Въпреки всичко един ден не смятате ли да си намерите работа в чужбина?

- Ако дойде такъв момент, тогава ще го мисля. В момента си имам проект тук и смятам да си работя по него. Естествено че няма никаква гаранция колко време ще остана в “Пирин”, но не ми се мисли за след 5 или повече години.

- Каква е разликата между обучението в Щатите, Англия и България?

- За съжаление на нас и на европейците, в Щатите е най-добро. Тези дни гледах една световна класация на ВУЗ-ове, в топ 500 някъде около 470 са американски. От Европа са 15-16, България въобще я няма на картата. Всичко, което знам, съм го научил в Америка. Там всичко е така устроено, че те карат нонстоп да учиш. Преподавателите не са някакви заплатаджии, да мине часът и край. Подготвени са, интересуват се от всички новости и се стараят да ти ги предадат така, че да ти стане интересно и да искаш да ги усвоиш. Стремят се да извлекат най-доброто от всеки студент. Има академична атмосфера. Не те занимават с неща, които са се случили преди 15-20 години. Иначе няма да ги търпят в университета. Дават ти задания, които няма как да отложиш във времето. Малко прилича на нашето гимназиално обучение, само че мащабите на четене са доста по-тежки. По някои предмети имаш всеки ден контролно в първите 10 минути върху материала от предния ден. В специален клас те учат как се говори, как се презентира, как да се държиш пред публика, изключително полезни неща. Примерно дават ти 5 минути да накараш някого да повярва в твоето мнение за нещо. Сяда преподавателят, включва хронометъра и мери. Ако свършиш за 4 минути и 20 секунди, не е добре, ако си 5 и двайсет, също не е добре. А това, за да го направиш, трябва да си го тренирал многократно вкъщи пред огледалото и да си го засичал. Коригират ти движението на тялото, как ръкомахаш, в каква посока гледаш. С две думи, иде реч за всестранно обучение през първите 2 години. В следващите две се концентрираш основно върху специалността си. Ще дам пример със семестъра от 14 седмици, в който изучавахме латиноамериканска литература. Имаш да прочетеш 16-17 класически романа, като “Къщата на духовете”, “Сто години самота” и т.н. Явяваш се на изпит пред професора заедно с още 5 човека и започвате да дискутирате. Ако не си прочел съответната книга, няма как да изкараш. Освен това трябва да си прочел малко критика и да си наясно със стила на съответния писател. Няма как да се отпуснеш и да кажеш: “А, бе, следващия път”. Следващ път просто няма, а изхвърчаш. Нямаш право на отсъствия. При три отсъствия оценката ти пада автоматично от 6 на 5. Имахме една учителка по френски, която ни предупреди още в началото, че признава само три причини за отсъствие: за сватба, за погребение и за новородено дете, но не и за болест. Според мен съотношението на тежест и трудност на обучението у нас и в Щатите е 2 към 9. Англия е някъде по средата на тази скала. Малко повече се бият по гърдите, отколкото им е нивото. С по-малко учене там можеш да минеш.

- Как стоят нещата със спортната база в щатските университети?

- Ще кажа само за нашия университет в Мисури, който е от среден тип, с по-малко от 15 000 студенти. Има игрище само за бейзбол и едно само за софтбол, три футболни терена, единият от които с трибуни за 3000 души, професионални писти за лека атлетика, помощно игрище за американски футбол и стадион за 30 000 зрители, мултифункционална баскетболна зала, която пригодяват и за волейбол и хандбал, закрит плувен басейн с олимпийски размери, плюс съблекални, сауни, фитнес. Това е за елитните спортисти. За останалите студенти има отделно една сграда на първия етаж с фитнес център, със зали за аеробика и танци, три площадки за баскетбол и футзал, а на втория етаж има пътека за тичане с 250 метра обиколка, отделно видеозала с огромни телевизори да гледаш спортни състезания, с бани и съблекални с всички екстри. Ползването на съоръженията влиза в общата студентска такса за обучение и можеш по всяко време да ги посещаваш, без да плащаш допълнително нито цент.

- Нека се върнем отново към футбола. Нормално ли е частно сдружение, каквото е “Пирин”, да иска огромна субсидия от 720 000 лв. от общината, след като на стадиона идват по 300 зрители да гледат как 22-ма души се опитват да разшият топката, а всеки от 17-те акционери се бие в гърдите, че спонсорира футболната емблема на Благоевград?

- Този въпрос има две страни. Едната е защо да има за футбола, а за другите спортове да няма. Другата гледна точка визира степента на популярност и позицията на обществен феномен, какъвто заема марката “Пирин”. Финансовата инжекция от общината ще подпомогне изграждането на бази за тренировки на подрастващите. Освен това като съакционери управниците на града ще са далеч по-заинтересовани да поддържат съоръженията на ниво, отколкото като наемодател, какъвто са в момента. Без добра база е немислимо да се развива високо спортно майсторство в днешно време. Дивидентите от финансовия стабилитет на футболния клуб ще се поемат и от общината. Щом тя влезе в АД-то, биенето в гърдите, ако го има, ще престане. Пак ще трябва да дам пример с Америка. В градчето, където студирах и е от 20 000 жители, нямаха аквапарк. Допитаха се до хората и те казаха “о`кей” на проекта. След това направиха проучване сред местния бизнес дали е съгласен по един процент от цената на всяка продадена стока или използвана услуга, или билет за кино, да отива за построяването на аквапарка, и отново мнозинството каза “да”. Веднага банките отпуснаха нужния кредит на общината и градът се сдоби с желаната придобивка, а инвестицията се изплати за 3 г. Същата дилема съществува и в нашия случай. Това са пари на данъкоплатците и ако използваме опита на другите, хората вероятно няма да имат нищо против помощта за “Пирин”. Тя основно ще дойде от големите фирми-данъкоплатци, а не от покупателите.