Срещу хора като председателя Явор Тодоров и приятеля му Михаил Бояджиев съм безсилен

Дупничаинът Райчо Йовев е единственият в Кюстендилска област носител на златен медал “Алеко” за неуморната му дейност на планинар и организатор в туристическото дело. Организирал е над 20 високопланински ски похода из Рила и Пирин и стотици летни екскурзии из България. Дипломиран машинист. Дългогодишен член на ръководството на Туристическо дружество “Рилски езера”.

- Господин Йовев, Вие сте най-възрастният планински водач в Дупница, кой запали любовта към природата у Вас, как така станахте планинар с безброй отличия и златни медали, спасявали сте премръзнали туристи и сте поправяли разрушени хижи?

- О, аз обичам природата и животните от дете. Мен са ме отгледали не родителите, а леля ми и лелинчо ми, израснал съм сред добри и благородни хора в с. Ресилово, там природата е величествена, Рила е прекрасна, тя ми е като майка. Родил съм се едно дете, ненужно на никого, но природата и Господ са ме запазили и ето ме сега, на 75 г., с добра съпруга, две благородни дъщери, две внучета и едно правнуче. Завърших техникум за локомотивен машинист. От 84 випускници бях четвърти по успех. 11 години работих като локомотивен машинист на парни локомотиви в Дупница. Предотвратих една катастрофа и се разболях... После 12 години бях началник на отдел “Труд и работна заплата”, и накрая пак машинист.

- Истина ли е, че ей така, от любов, строите чешми, съоръжения по Рила, без никой да Ви плаща?

- Истина е, и го правя за радост и удоволствие, без да се хваля, но ето сега ме питате и ще ви разкажа. През 1972 г. , когато открихме малката хижа “Скакавица”, неин стопанин беше бай Марко от Дупница. По това време аз бях началник “Труд и работна заплата” в депото в Дупница. Бай Марко дойде в депото и просто плачеше и говореше: “Бай Райко, дуварът между двете хижи се е наклонил и всеки момент ще падне, може човек да убие, търся помощ да спасим положението”. Тогава с главния счетоводител на предприятието организирахме бригада от работници, които на драго сърце решиха да тръгнат с нас да възстановяват дувара. 66 човека тръгнахме към планината. Това не бяха туристи, а благородници с истински добродетели, които пожелаха да помогнат и да направят добро дело съвсем безкористно. Всички дружно се опитахме да възстановим дувара, обаче напразно, поставиш един камък - пет паднат. Тогава неколцина майстори и от с. Бистрица, каменари, дадоха идея да съборим целия дувар и да го построим отново. Така и направихме. Разбира се, без да ни се плаща. Съградихме и дувара, и беседката. Те и досега си стоят там. 40 години вече са непокътнати, значи добре сме си свършили работата. Построихме и две чешми, едната още съществува - под хижа “Комсомолец”, а другата вандали напълно унищожиха, няма ги вече нито тръбите, нито бронзовите чучури. Работихме, копахме, спахме под открито небе и в палатки, боб си варихме, сили да имаме, за да ги направим. Под връх Дамга, пак по мое предложение, построихме едно много специално съоръжение под формата на две камбани, които да звънят според силата на вятъра, за да се чува надалеч и да привличат като магнит туристите. Идеята ми дойде от факта, че точно на това място много туристи се губят. Това можеше лесно да се предотврати чрез тези две камбани, но майсторите не спазиха технологията при изграждането и строителството загуби предназначението си. Точно от това място тръгват пет лъча, пет пътеки за езерата, за хижа “Иван Вазов”, за Мальовица, за Рилски манастир.

- Днес има ли млади хора, които да правят добри неща в планината?

- Вършили сме само благородни дела ние, старото поколение, а сега всеки иска само да притежава, да прибира, да мъкне, да крие... страшно е, унищожава се природата.

- Спомняте ли си за някой подвиг, животоспасителна случка сред буря в планината?

- През 1972 г. спасихме най-големите величия на Благоевград. Пристигам в бурно време с приятели на заслона “Кончето”, разположен на 2750 м н.в., при него има вечна преспа. Там заварихме една агония, около 10-15 души умираха, премръзнали и стъписани, ние не ги познавахме. Това бяха ред партийни величия, шефове от Окръжния комитет на партията - Петър Дюлгеров, Сандев, Тричков... с жените и балдъзите си, вече не помня имената на всички. Правихме им разтривки, те бяха в парализа, запалихме огън... имах лекарства, ракия и успяхме да им повдигнем духа, задвижихме им кръвта по жилите. А то беше страшно, всички бури се бяха събрали на едно место, точно на “Кончето” и над главите на партийните другари - град, дъжд и светкавици. Същински ад! Спасихме положението. На Петър Дюлгеров жената се развесели най-много и ме подкани да разкажа няколко вица. Добре че не изрецитирах нещо срещу Тодор Живков, а знаех доста вицове за него. Направо се разминах на косъм, като не знаех кои са тези хора, но за партията казах два вица, а за полицаите вицовете ми бяха най-много. По едно време гледам един полицай пристига, козирува и заявява: Другарю Дюлгеров, сега ще вдигнем цялата полиция, с коне, с магарета, с мотори ще дойдат тук да ви помогнат да слезете! Аз се смаях и последвах полицая, настоявах да ми каже кои са пострадалите от бурята хора. Аз съм свободна душа, но се смутих от вицовете, с които уж развеселявах патиланците от БКП.

- Да не би да Ви уволниха от работа, или последва друго наказание?

- Не, не ме уволниха, нямаше и наказание, но получих едно дълго благодарствено писмо. Интересно беше друго, че докато ги съживявахме горе на “Кончето”, Дюлгеров, Сандев и цялата им компания се заричаха, че всяка година на този ден - 23 август, ще ни канят на печено агне в знак на благодарност, че сме спасили живота им, но това не стана, те забравиха за този ден и за нашата добрина... Така и повече не се видяхме.

- С бурята сте се сприятелили, но как се справяхте с дивите зверове? Напоследък новините преливат с разкъсани хора от диви животни?

-О, има да разказвам много и няма да ни стигне време за всички страшни случки с животни в балкана... Преди 31 години правихме обиколка на Родопите. Аз по принцип правя предварителна обиколка на трасето, по което ще водя група, защото не искам да ги излагам на опасност. Тръгвам от Пампорово към хижа “Изгрев”, преход от 8 часа. От местността Извора поемам по един черен път. За Бога, изведнъж зад гърба ми изскочиха два вълка, големи почти колкото магарета, застанаха зад мен и ме гледат, аз също ги гледам. Нямах избор, не можех да остана като вкаменен и тръгнах, те също ме последваха. Но като че ли разбрах, че нямат намерение да ми се нахвърлят и да ме ликвидират. Роди се в мен едно чувство за сигурност и интуитивно разбрах, че не са настроени агресивно към мен. Вероятно и те усетиха, че съм благороден човек, животните имат много силна и точна интуиция и индивидуално отношение към хората. Така вълците вървяха в крак с мен точно 90 минути на около половин метър от мен. Не срещах човек по пътя. Повтарях си максимата “Самотата е присъща на боговете”, макар в онзи момент да не бях Бог, а звяр.

- Библейският пророк Исая казва за критични случаи като твоя: “В мълчание и увереност ще бъде силата ви”.

- Да, аз не изгубих присъствие на духа и излязох на една светла поляна. Това се случи в края на юли, а тогава вълците раждат и отглеждат вълчетата си, а те много обичат рожбите си и явно гледаха да ме отблъснат по-надалеч, за да не посегна на техните малки. Та като излязох на поляната, видях един мъж с книга в ръце всред много цветя. Разбрах, че обича цветята, а то се оказа академик по флората и фауната. Изследвал редки видове цветя. Предупредих го, че не може да стигне до “Изгрев”, закъдето се е запътил, защото има семейство вълци по пътеката, и му разказах какво ми се случи, а вълците минаха на пет метра зад гърба му по пътеката и изчезнаха. И двамата с него се установихме в хижа “Скалните мостове”.

- Е, отървали сте кожата!

- Да, но дни по-късно щях да съм на оня свят. Вървя по стар римски друм към хижа “Персеник”, добре е и вие да го видите, той и до днес е непокътнат, а е строен преди стотици години, чуден път, не е като днешните, хвърлят се милиони левове и на следващата година е разрушен от дъждове. Заваля дъжд, реших да извадя дъждобрана, подпрях се на един бор, сложих си найлона и се отместих на пет мета от бора, и не щеш ли, падна гръм в него и го разцепи. Мълнията достигна като кълбо, светещо, до краката ми... и ме събори на земята, почнаха да ми горят краката. Ужасих се и заговорих на Господ: Боже, спаси ме, но ако си решил да ме прибираш, моля те, не ме мъчи... Паднах на пътеката и лежа, мълнията отмина, а аз гледам в тревата един химикал от онези хубавите, с по четири цветни пълнителя, те струваха 6 лв., и една нокторезачка. Извиних се на Бог за всичко недостойно в мен и казах да прави с мен каквото намери за добре... Бурята утихна. Взех си даровете от пътеката и продължих за хижа “Персеник” по римския друм. Управителят ме посрещна, разказах му за премеждието, той ме поздрави и ми даде на разположение цялата малка хижа. Сега знам, че всички сме създадени от Бога и животът ни е в неговите ръце.

- Вълците са Ви подминали, но ако бяхте срещнали мечка, тя нямаше да Ви прости.

- Напротив, и мечка срещнах в Родопите, и по-специално в Темофиловото дере. Трябваше да премина една вада с дълбока вода и се подвоумих как да я преодолея, дали да я прескачам, дали да я преджапам, дали да събуя кецовете, дали... и докато мисля, около мен чувам, че нещо диша и даже ме души... Обръщам се и гледам до мен две малки мечета. А майка им на няколко метра и като отвори една голяма уста, като изрева... аз замръзнах на място. Тогава реших да прегазя с кецовете реката, тръгнах и се спасих. Разминах се и с това зло, нямаше шамари, нямаше блъскане... само едно изреваване. Тя дойде до малките, удари им по една лапа по задниците и ги поведе през гората. Мене остави. След 20 минути стигам при двама овчари и единият ми казва: “Абе, защо си жълт като пупуньок?”. Обяснявам им за причината, а той ми отговаря: “А, тая с двете мечета, па тя ни удави десет брави овци!”

- Кое е най-важното правило за туриста в планината?

- Да прави добро. Да не вдига прах и шум по пътя, да не се паникьосва при изненадите в планината. Туристът трябва да не оставя боклук и грозни следи зад себе си. Това е най-важното правило, а като гледам какво става в планината, колко тонове боклуци я покриват, мъчно ми става... В близкото комунистическо минало съм водил на екскурзии елита на Кюстендил - банкери, кмета, партийни секретари и от комитета и... една камара доносници. Аз съжалявах тези хора. Като се съберат, говорят само за партията, винаги съм бил безпартиен. Събрахме се при Добринище и им заявих, че не ме интересуват постовете и позициите, които имат, не желая да слушам партийните им изповеди и лицемерни изявления, всичко, което трябва да правят, е да ме следват и слушат, за да са в безопасност. Така пристигнахме на “Безбог”, 30 души сред скали и пропасти. Там им казах: “Извинявайте, но трябва да ви върна 20 000 години назад...”. И им разказах легендата за бог Без и за неговата любима. После ме поканиха на голям банкет в Кюстендил и ме помолиха да пресъздам отново картината на върха с целия й драматизъм...

- Вие имате таланта да обединявате хората, да покорявате жестокостта на дивите животни, но как не можете да се справите с председателя на Общински съвет в Дупница Ядор Тодоров, член на туристическото дружество, и още десетина души с него, между които Михаил Бояджиев, бивш председател, които воюват за власт? Ще удържите ли фронта?

- О, те гонят големи интереси, те не са от онези хора, лудите, дето да строят ограда за по един чай, когато беше председател Михаил Бояджиев. Не преставаше да се надува: “Аз съм милионер в долари”. И човек не може да го разбере... жени се безброй пъти и като че затвърди фразата: “Парите са виаграта на жената”. Веднъж той ни покани на печено агне във вилата си в с. Падала, там живее. Настоящият председател Павел Михайлов също беше сред поканените и аз му казах: “Павка, аз за една порция агнешко няма да ставам васал на Бояджиев. Аз може една седмица боб да ям, но няма да стана послушник, няма да ходя, защото после трябва да го слушам и само да изпълнявам, а не му харесвам възгледите и манталитета”. Този Бояджиев твърдеше, че е много богат и че дружеството е на печалба, а излезе, че трябва да връщаме на държавата борч от 200 000 лв. Бояджиев се опита да продава на безценица активи на дружеството... не ми се иска да изпадам в подробности, и при това на точно определен човек. Борил съм се зверски, за да предотвратя сделките. И двамата с Явор Тодоров, председателя на Общинския съвет в Дупница, дойдоха, за да изхвърлят законно преизбрания председател Павел Михайлов от дружеството, блокираха сметките, за да няма живот и дейност. Това е самоуправство, но кой ще им потърси отговорност, полицията се намеси, прокуратурата разбра. Чакаме съдът да реши проблема, дано не се поддаде на подкупи и задкулисни игри. Ние още вярваме в доброто и справедливостта. В мандата на Бояджиев председателят Явор Тодоров застраховаше всички туристи, хиляди на брой, за спане по хижите, просто към резервацията за нощувка Тодоров прибавяше застраховка - страхотна цифра, мисля беше от по 0.20 лв., които се равняват днес на 2.00 лв., и при това за всеки турист. Беше натрупал състояние.