Сред “кивитата” се чувствам държавен служител на свободна практика, с лични средства, труд и време правя родината ми накрай света

- Kоя е Соня Арабаджиева?

- Българка съм, шопкиня. Родена в гр. Кюстендил. Преди 4 години дойдох със семейството си в Нова Зеландия. Съпруга съм на председателя на българското дружество в Окланд Цветан Арабаджиев. В България родих и отгледах децата си, възпитах ги да се гордеят с родината и рода си, в Нова Зеландия ги направих още по-българи.

Учителка съм. По професия и по сърце. Посветила съм живота си на децата.

Танцьорка съм. Родният ни фолклор ми дава жизнена сила.

- Разкажете за живота на Соня Арабаджиева преди и сега, откъде идвате и къде сте сега?

- “Преди” беше животът ни в България. Съпругът ми беше офицер от Българската армия, но не сме се местили по други градове, живеехме в Кюстендил. Педагогическото си образование съм придобила в бившия вече Педагогически институт в гр. Дупница, в Югозападния университет в Благоевград и в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работила съм 20 години като учителка в НУ “Св.Климент Охридски” и в Гимназията по туризъм в Кюстендил. Танцувала съм български народни танци в детски и младежки състави, по-късно и в ансамбъл “Пауталия” с худ. р-тел Валентин Кенов.

“Сега” от 4 години е животът ни в Нова Зеландия. Беше трудно “начало”, но с всеки емигрант е така. Може би защото сме най-далеч от родината, тя ни липсва много. Работя на две места - като възпитател в Обществен център за работа с деца и като помощник-учител в едно училище. Съпругът ми работи в строителна фирма, синът ни учи в университета в Окланд, а дъщеря ни е последна година в колеж.

- А каква е професионалната Ви реализация, занимания, хобита преди и сега?

- Както споменах, в Нова Зеландия отново работя с деца и ученици. Мисля си, че не мога и да правя друго, предпочитам да виждам пред себе си усмихнати детски лица, а не екран на компютър, да речем. Всяка неделя провеждам занимания по български език с децата от Българското неделно училище “Св.Св. Кирил и Методий” в Окланд. Пишем, четем, след това отиваме в залата за репетиции и започваме да пеем и танцуваме. Децата са ни прекрасни - умни и талантливи, те заслужават да работим с тях. На всеки наш български празник изнасят програма и се изявяват с талантите си. Това осмисля животът ми тук.

О, питайте ме за хобито ми! Танцът за мен е не просто хоби, той е мой начин на живот, негова същност и заряд. Затова преди 3 години заедно с приятелите си създадох фолклорния ансамбъл “Български рози”. Днес той е най-виталното българско явление в Нова Зеландия, символ на родината и културата ни тук. Ансамбълът е член на Международното културно дружество в Окланд, Новозеландско-Азиатската асоциация, Международния танцов клуб, носител е на купата на най-престижния танцов фестивал-конкурс в Окланд - Вива Еклектика. Участваме на всички големи фестивали тук, на много от тях имаме и щандове за български сувенири и храна. Ако искате да ни видите, моля, посетете www.bgroses.org или просто напишете „bgroses” в youtube.

- Обикновено зад граница много често се сравнява тук и там. Как виждате Вие тук и там в различните аспекти на живота - манталитет, култура, ценностни и морални норми, стандарт на живот, традиции...?

- Аз ще кажа най-впечатлителното от Нова Зеландия за мен, нека всеки читател види сам приликите и разликите.

Новозеландците наричат себе си “кивита” и наистина са редки “птици”, според мен в добрия смисъл на думата. Ходят боси или по джапанки почти целогодишно, обичат хумора, природата, оригиналността, спират колите си пред пешеходеца, още не доближил до пешеходната пътека, учат децата си да бъдат вежливи и толерантни, живеят със самочувствието, че те са господари на страната си, в която доминира английският начин на живот и държавно устройство. Нова Зеландия е страната, в която жените гласуват първи в света на избори, до миналата година жена заемаше министърпредседателския пост и с право много от тях я наричат “женската република”. Страната е на 3-то място в света по липса на корупция, има ред и закони, които се спазват от всички, правораздаването е светкавично и неподкупно, държат на дадената дума и всеки я спазва. Тя “тежи” тук повече от който и да е договор, натруфен с подписи и печати, каквито правим ние. Абсолютно е изключено ученик да си купи цигари или алкохол, никой няма да му ги продаде, както и никой не би го пуснал в клуб или дискотека, ако е под 18 години. От малки в училище децата тук работят в екип, съдържанието на израза “тийм уърк” се прилага много ефективно навсякъде. Вежливостта е издигната в култ. “Кастъмър сървис” е друг израз, характеризиращ начина на работа в обслужващата сфера. Абсолютно навсякъде - от обикновения супермаркет до държавните институции, всеки клиент се обслужва с усмивка и безгранично внимание. Думите “благодаря, извинете, моля”, се чуват навсякъде, изричани от всички. Чистотата тук също е повсеместна. Никой не хвърля дори къс хартия на друго място освен в коша, и то в този, който е за рециклирана хартия. Като прибавим красивата, девствена природа на страната, подържаните пътища, всеки би решил, че това е страната-мечта. Често наричат Нова Зеландия “последния земен рай” и имат право. И ние я харесваме, но дали ще я заобичаме като България?

- Можем ли да говорим за прилики в по-горе изброените различни аспекти на живота?

- Нека читателите сами преценят това от гореизложеното. Много пъти съм се питала защо ние в България не можем да постигнем някои от техните успехи. Ако мога по някакъв начин да пренеса нещо положително от тук там, на нашата си земя, бих го направила.

- Ако можете да избирате сега дали да отидете да живеете в друга държава, бихте ли го направили отново, или не, и каква е мотивацията Ви за този избор?