Специалистът по мебелно производство Вангелия Китанова върти торти и пасти по стари рецепти

Вангелия Иванова Китанова е родена 1954 г. в Обидим - красиво село в полите на Пирин, под връх Безбог. Зодия Стрелец. Тя е най-малката от общо пет сестри в семейството. Завършва специалността мебелно производство в Горския техникум в Банско през 1972 г., но никога не я упражнява.

Идва в Благоевград, където е омъжена сестра й Елена, и понеже няма жителство, започва работа в търговията, в сладкарница "Аджария": за кратко е сервитьорка, после барманка, а от 1982 г. до днес се занимава със сладкарство. През 1989 г. напуска "Аджария" и продължава като сладкарка в заведението под театъра "Розовото", а от 1994 г. - в сладкарския цех "Беланица" на сестра й. До момента е обучила и предала своя опит в занаята на четири-пет човека. Омъжена е и живее в с. Зелен дол, има син и дъщеря.

- Ваня, завършваш Горски техникум, а ставаш сладкарка. Как стигна до тази професия?

- Не исках да оставам в Банско, а дойдох в Благоевград донякъде и по съвета на баща ми, който казваше: "Трябва да идеш при сестра ти, да не сте разделени". Другите ми сестри живеят в Банско, в Гоце Делчев и в Харманли. Но нямах жителство и ме насочиха в търговията. В сладкарница "Аджария" шест месеца бях сервитьорка, а после барманка до 1982 г.

Със сладкарството започнах донякъде по неволя: омъжих се в Зелен дол, родиха се децата ми и не можех да работя на смени. Тогава заместник-директорката Соня Митева ми предложи да работя редовна смяна в кухнята. Обучаваше ме технологът Роза Шкодрева. Оттам започнах. Управител на сладкарницата беше Величка Лазова и когато по-късно тя отиде в "Розовото", ме покани - знаеше какъв работник съм. От 1989 до 1994 г. бях в "Розовото" - правех пици, торти, сладкиши.

- Кой друг освен Шкодрева те учи на сладкарския занаят?

- След наученото от нея продължих да работя по рецепти. Ходила съм няколко пъти на изложби в София. Там всяка есен Съюзът на хлебарите и сладкарите прави изложение, на което се представят нови неща. Членувахме в съюза, плащахме си членски внос, купувахме материали от тях, но се отказахме, защото с нищо не ни помагат вече.

- Чувала съм, че по онова време "Аджария" е била най-реномираната сладкарница. Какви сладкиши предлагаше заведението?

- Правехме палачинки, паста "Каприз", торта със сметана - това беше първата сметанова торта в града, и гръцка баклава.

- Трудно ли усвои занаята?

- Не, работа като всяка друга работа. Свикнала съм на труд и никоя работа не ме плаши.

- В последните двайсет години доста се промениха сладкишите. Какво е новото?

- Внесоха се нови материали, имам предвид не само материали за украса, а и за овкусяване - карамел, течен шоколад, натурални плодчета (малина, ягода"). По-рано това нямаше при нас. Сега самите материали те карат да създадеш нещо ново, дават възможности за по-голямо разнообразие. Всичко можеш да правиш, но няма къде да го продаваш.

- Но сладкишите нямат някогашния вкус.

- Материалите по БДС бяха най-качествените. Тези, които сега получаваме, не могат да се сравняват с тях. Въпреки че в "Беланица" работим само с натурални продукти - захар, яйца и пр., без стабилизатори.

- Конкуренцията днес е голяма, имаш ли представа колко са сладкарските цехове в Благоевград?

- Много. Не знам точно, но петнайсет има със сигурност.

- По поръчка ли работите?

- Повече по поръчка на клиенти и по заявка на сладкарниците, защото сладкишите са нетраен продукт и не можеш да го държиш дълго време.

- Хората ви знаят, смогвате ли с поръчките?

- Смогваме. По празници е по-натоварено, а през другото време се работи спокойно. През лятото малко спада работата - хората заминават в отпуски, учениците и студентите са във ваканция, тогава и ние си взимаме отпуски.

- А как ви се отрази кризата от последните две години?

- Работата навсякъде понамаля и при нас е същото.

- Какво включва асортиментът на цеха?

- Много видове торти и пасти, еклери, реванета. През 1994 г. тръгнахме с четири вида пасти: "Смокиня", "Наслада", "Орех" и "Беланица", в един момент стигнахме до 15 вида, а сега правим десет вида. Правим паста "Бачиново" по оригиналната рецепта на бай Стойчо - бившия майстор-сладкар на "Ален мак": с домашен крем - яйца, мляко, захар.

- Фирмата на сестра ти носи името "Беланица", имате и паста с това име. Откъде идва?

- "Беланица" е местност в село Хърсово, откъдето произхожда мъжът на сестра ми.

- Може би е редно да направите и една паста "Обидим"?

- Не сме мислили за това. Защо пък не"!

- А не възнамерявате ли да отворите сами една сладкарница, там да продавате вашата продукция?

- Мислим по въпроса.

- Кое най-много се търси?

- Най-много се търсят пастите и тортите, другите неща - по-малко. Има цехове, от които се търсят само тулумби и баклави - ние не правим.

- Обичаш ли самата ти да ядеш сладко и кой е любимият сладкиш?

- Най-много обичам паста "Смокиня" - прави се със сладко от зелена смокиня. Тя ни е най-старият вид паста. Но всички са вкусни, и от другите ям.

- Едно време коя беше царицата на сладкишите, "Гараш" ли?

- Тогава "Гараш" се правеше в "Ален мак", скъпа торта е - платката е орехова, орехите са скъпи, шоколадът също е скъп. Но пък е много тежка торта.

- С масло май вече никой не работи?

- Сега се работи с маргарин, но по-малко. Повечето колеги сладкари работят със сметани и други кремове.

Ние продължаваме да използваме маслен крем, по-точно с маргарин, с него правим пастите "Смокиня" и "Наслада" и шоколадовата торта. Защото много хора си го обичат тоя крем. Даже ни казват: "Искаме с кремче, не искаме с тия сметани." Затова продължаваме да ги правим, нищо че са старомодни и някои младежи не ги харесват.

- Децата ти не те последваха в занаята. С какво се занимават?

- И двамата получиха висше образование в Югозападния университет. Синът ми завърши телекомуникационна техника и работи към един от мобилните оператори в Благоевград. Дъщерята се дипломира преди две години за учител по рисуване. Художничка е, рисува графика, много хубави картини прави, но къде да ги дадеш"! Има големи художници, които не могат да си стъпят на краката, а нея никой не я познава. Ние пък нямаме пари да й помогнем да направи нещо. Без работа е. В началото си търсеше по специалността, сега иска всичко, ама няма какво. Подава молби, ходи на интервю, но засега нищо.

- Откъде идва нейната дарба, от малка ли рисуваше?

- Още в първи клас, когато имаха за оцветяване, на учителката й правеше впечатление, че тя не просто драска, а много фино работеше с боичките. От малка и дрехи си шиеше, и си бродираше чантички - всичко. Има си дарба някаква и тя е от потеклото на моите родители, защото имаме братовчеди, които рисуват.

- Успя ли да предадеш на дъщеря си нещо от твоя занаят?

- Да, тя идва тук понякога, включва се, помага, украсява торти. Но не искам да я заробвам при мен, няма и свободно място за нея, пък и не е хубаво да работим на едно място. Тя е млада и иска да си работи с млади хора.

- Как минава един твой ден?

- Тук работа и вкъщи работа. Занимавам се и със земеделие.

- Какво отглеждате?

- Всичко, което е нужно за едно домакинство - зеленчуци, плодове. Не за продаване, само за нас си.

- Ходиш ли в Обидим?

- Почти не. Откакто починаха родителите ми. Сестра ми се грижи за къщата, изплати на останалите сестри дяловете и си я поддържа като вила. Пък и нямам време да ходя. На пет години се прави земляческа среща и ходим на събора. Иначе нашето село е на много хубаво място. По едно време много се продаваха къщите там, живеят вече две-три семейства англичани. Зиме, лете - живеят си там и не искат да идат в Англия, че там климатът бил лош, влажен, а тука - хубаво! Даже детето на едното семейство се роди тук, зимата го изкарваха в количката да спи отвън на снега. Порасна вече и знае български и английски. Майката понаучи български, но таткото не може да го говори. А детенцето се събира с другите деца и си говори на български.