Спечелих приза в конферентен разговор с членовете на комисията

- Ади, очакваше ли да получиш най-високото отличие във випуск 2010 на АУБ?

- Шансът ми беше 20% - много хора изпратихме мотивационни писма, накрая останахме 5-има души, които бяхме поканени за интервю. То се проведе от специална комисия, която прави предложението до президента кой да е медалистът. При мен стана много смешно, защото когато трябваше да се явя, аз бях в Пловдив на амфитеатъра, където подготвяхме представлението на мюзикъла “Лак за коса”. Освен участник бях и сред организаторите, а и диджей, въобще много ми беше натоварено. Наложи се деканът да ми издейства специално позволение моето интервю да бъде проведено по телефона и всъщност така и стана. Направих конферентен разговор с комисията.

- С кой точно от отговорите си спечели високото отличие?

- Въпросите бяха стандартни и все около социалните дейности, с които се занимавам, защото аз с тях спечелих медала - не може да се каже, че съм от зубрачите, успехът ми наистина е отличен, но не е пълно 4

/б.р. в АУБ оценките са по четирибалната система/. Питаха ме в какви дейности участвам, защо, смятам ли да ги продължа и извън университета. Предполагам, че спечелих комисията с отговора си още на първия въпрос. Казах им: Аз от 4 години в този университет все правя нещо, основната ми цел е повишаване информираността на колегите ми по различните извънучебни инициативи и ако вие не сте забелязали какви точно дейности съм инициирала и в какви съм била редови участник, то по-добре въобще не ме предлагайте за медалист.

- АУБ ли беше единственият университет, в който кандидатства?

- Мечтата ми беше журналистика, и понеже не знаех до каква степен ще мога да усвоя тънкостите на тази професия, изучавайки я на английски, първоначално се насочих към Софийския университет. В крайна сметка обаче дойдох в Благоевград - избрах университета пред специалността.

- Таксите не са никак малки, какво работят родителите ти?

- Татко е архитект, има собствено бюро, а майка му помага в офиса, иначе по професия е химик.

- В Американския университет ли стана толкова активна, или си си такава от малка?

- Докато учех в Езиковата гимназия в Плевен, някак си не беше толкова модерно да се занимаваш с такива неща. Въпреки всичко с мои съученици организирахме “Гражданско общество”, ходехме по лагери заедно с наши връстници... Но тук, в Американския, някак изведнъж нещата тръгнаха в по-сериозна посока.

- Една от дейностите ти, донесли президентския медал, е организираната от теб кампания във връзка с домашното насилие. Какво знаеш ти за него, сблъсквала ли си се с насилието?

- Слаба Богу - лично аз не, но в семейството на най-добрата ми приятелка имаше такова в изобилие - и спрямо нея, и спрямо майка й. Това беше най-трудната ни кампания заради емоциите, които вложих в нея. Организацията на мюзикъла също бе трудна по своему, но все пак там си заобиколен от млади хора, приятели, музика, шоу. Докато тук се сблъскваш с насилие, с омраза.

- Намери ли конкретни случаи на домашно насилие?

- За моето поколение интернетът е всичко и започнах проучването си оттам. По темата има много информация. Свързах се с различни групи в социалните мрежи и скайпа, обединени срещу насилието в дома, и от тях научих за много случаи. Основната ми цел беше в университета ни да се говори за това, защото не бихме могли да помагаме на конкретни жени - нямаме този ресурс. Но все пак организирах и една изложба със снимки, направени от наши студенти. Беше малко мрачно да я кръстим “Домашно насилие”, затова й сложихме име “Жената”. Направихме коктейл, който ни бе подарен от ротарианците в Благоевград, и на него пуснахме тих търг за снимките. Тих, защото не беше удобно да се наддава на глас за такова нещо, хората даваха предложение за цената срещу номера на снимките. Събрахме някаква сума. Най-високата откупка беше за 50 лв. - даде ги представител на американското посолство. Снимки купиха и наши преподаватели, имаше представители от общината, също и от бизнеса, над 150 човека събрахме. Сумата я връчихме на Кризисния център в Стара Загора, където временно настаняват пострадали от домашно насилие жени. Много ни се зарадваха.

- Какво ти разказаха жените - какво ги кара да търпят ежедневни побоища и унижения?

- Срещнах се с два вида жени. Едните са се преборили с домашното насилие, най-често като са се разделили със съпруга си. Те в момента са прегърнали каузата да помагат на останалите. Вторият тип бяха жени, които продължават да търпят. Тази категория са много интересни - те охотно разказват за това, което им се случва, търсят съчувствие и в същото време признават, че нямат сили да се борят. Стана така, че в периода, в който течеше кампанията ни, се случи и заливането на двете момичета от ЮЗУ с киселина. Присъединихме се към колегите от Югозападния в протестното им шествие, разбира се, обстойно говорихме в клуба ни - казва се “Хора за хората”, за това как се е стигнало до там, какви трябва да са наказанията. През цялото време съзнавахме, че темата за домашното насилие не е приятна и модерна, хората не обичат да слушат за това, не им е интересно, всеки си вика “Това не ме засяга”. До момента, всъщност, когато сам попадне под шамарите.

- А коя е модерната и интересна тема за твоето поколение?

- Ами екологията. Между 19 и 25 април в АУБ ще имаме седмица на екологията и аз съм един от организаторите й. Традиционно в тези дни чистим коритото на река Благоевградска Бистрица, която минава до нашите общежития, но тази година ще се опитаме съвместно с училищата, младежите-ротарианци, ЮЗУ, Горското стопанство и всички други организации, имащи отношение към чистотата и природата, да направим едно по-цялостно почистване на Благоевград.

- Смяташ, че Благоевград е мръсен?

- О, не, напротив, чист е, ако го сравним със София, където ми се налага доста често да ходя. Но винаги може и още по-добре.

- Какво правиш в столицата?