Солистката Ст. Германова: Днес всички си мислят, че могат да пеят македонски песни

Стойка Германова вече 31 години доказва своя професионализъм и любов към българския фолклор. Родена е на 28 септември 1959 г. в с. Генерал Тодоров, Благоевградска област, в семейство, което обича народните песни и танци и съхранява традициите и бита на бежанците от Егейска Македония. Възпитаник е на Трето ОУ "Д. Талев" в Благоевград и на Средното музикално училище в Широка лъка, където завършва специалността народно пеене.

За кратко (1979-1980) по разпределение работи като певица в Ансамбъла за народни песни и танци "Струма" - Кюстендил. От 1981 г. е солистка на ансамбъл "Пирин" - Благоевград, участва в много концерти и турнета в страната и по света. През годините е изпяла едни от най-популярните и обичани песни от репертоара на ансамбъл "Пирин", издадени в аудиокасети и компактдискове. Ръководила е самодейни художествени колективи в Благоевград и в Разлог. Омъжена е, има един син.

- Г-жо Германова, спомняте ли си кога сте изпели първата народна песен?

- Била съм 4-5-годишна, а песента беше “Какво е цвете цъфнало”. Научих я от майка ми, бог да я прости. Когато ми я изпя за първи път, много плаках, защото в стремежа си да ме запали по народната песен, да й обърна по-голямо внимание, вместо “Какво е цвете цъфнало на момините пенджери” тя изпя “на Стойкините пенджери”. Тогава това не ми хареса, но пък ме е накарало да помня тази случка и до ден-днешен.

- Какви песни и по какви поводи пееха Вашите родители и близки?

- Майка ми пееше много. Тя имаше много нежен, лиричен сопран. Незнайно как, аз съм се метнала и на баща ми, защото моят глас е алт. Родът на майка ми са бежанци от Егейска Македония - от с. Мантар, Демирхисарско. Баба ми по линия на баща ми също е бежанка - наполовина поройлийка, наполовина от Кукушко, и беше прочута в Петричка околия като голяма разказвачка. Песните, които бежанците са донесли, определено се различаваха. В моето село Генерал Тодоров се пеят хороводни песни с характерната бърза седмичка; играе се шерито, на което хората казват гръцкото хоро. Пееха и доста вардарски песни.

- Като потомка на бежанци от Егейска Македония, какво освен песните сте запазили в бита си като традиция от тях?

- На празниците в моето семейство задължително се спазва точното приготовление на менюто. Начинът, по който майка ми правеше плънката, разрязваше и сиропираше баклавата за Божик (Коледа), носи привкуса, духа на бежанеца. Като погледнеш в тепсията нарязаната баклава, тя олицетворява слънце. Ние у дома си казваме: “Тая година ще направим пак петричката баклава”. Но тя всъщност е донесена от бежанците.

В моя дом присъстват много плетени на една кука неща - за диван, столче, масичка. Пазя и ситно бродирани възглавнички. Те не са мое дело, всичко е произведено от ръцете на майка ми. Тази естетика е донесена от Егея, където жените домакини са обичали домът им да е красиво подреден.

- Кой откри таланта Ви за песента?

- В моето семейство винаги се е пеело, но когато сме се веселили, никой не ми е казвал “О, колко си талантлива”. Пръв ме откри учителят ми по пеене в Трето основно училище в Благоевград г-н Милчев. След пети клас той ме избра да пея в училищния хор. По същото време в училището дойде ръководителката на градския хор г-жа Мисьова, тя също ни подбра няколко деца за градския хор. Разбира се, там не се пееха народни, а школувани, хорови песни. Но беше добре, защото бяхме разпределени по гласове: вече знаеш кой глас пееш и как трябва да се развива след мутацията - към низините или към височините - ако решиш да се занимаваш с пеене. Още при първите стъпки добрият педагог може да определи детето, за да не се лута и само да търси леглото на своя глас. За това допринесоха г-н Милчев и г-жа Мисьова.

- Какви бяха детските Ви мечти и сама ли взехте решението да учите народно пеене в училището в Широка лъка?

- В онзи период много силно се честваха Празникът на моя град и Празникът на строителя. Имах чувството, че целият Благоевград се изнасяше на Бачиново. Бях в четвърти или пети клас, когато на една изградена на Бачиново сцена видях за първи път ансамбъл “Пирин” и бях силно впечатлена от страхотното музициране на певиците, от разнообразните костюми, багрите и красивите шевици.

Никога няма да забравя златните им пендари - грееха като слънца на гърдите им. Като сега картината е пред мен: наредените красиви певици, страхотните песни, изпълняваните от оркестъра красиви мелодии - особено ме впечатли звукът на тамбурите. Бях застанала пред сцената, до мене стоеше майка ми. Аз я дърпам и казвам: ‘Майко, аз искам да стана като тях!” “Няма нищо лошо - отговори ми тя. - Но за да станеш като тях, трябва много да се учиш, да си много послушна”.

Тези думи се загнездиха в мен и непрекъснато се интересувах къде трябва да уча, за да стана певица. В шести клас правихме съчинение на тема “Какъв искам да стана?” Аз бях написала, че искам да съм народна певица, като подробно описах какви песни искам да пея. Когато го прочетох пред класа, съучениците ми много се смяха. Масово другите бяха написали стандартните професии: учителка, лекар... По-късно обаче се оказа, че неколцината, които написахме по-разнообразни желания, изпълнихме мечтите си.

Татко все казваше, че ме вижда като главен счетоводител. Аз обаче кандидатствах, приеха ме и завърших музикалното училище в Широка лъка. Изпитът включваше няколко тура: показване на гласовите и изпълнителските качества, солфеж, рецитация на стихотворение - за да се види правилната дикция, която при сегашните певци е доста занижена. В училището беше много приятно, имах съученици от цяла България. Изучавахме песни от всички региони.

- Вие сте човек, който обича песните, с които е израснал. Към песните от кои други краища имате предпочитание?

- Много харесвам родопските песни, защото са много красиви, много волни. Една тракийска или една странджанска песен не е по-лесна. Всички си имат тънкости и са доста трудни, ако решиш да ги направиш до съвършенство. Там съм имала възможността да ги опозная, да се пробвам да ги пея. Това обаче не ми дава право да експериментирам и в лош вариант да ги представям на слушателите, защото ако не мога да направя добра интерпретация на една песен, мога да отблъсна слушателя към дадения тип песни. Изпълнителят трябва да си позволява да пее само песни, които са му по силите, и наистина майсторски може да ги изпее.

- Ставате солистка на ансамбъл “Пирин” в златния му период. Как оценявате този шанс в живота си?

- Своеобразен трамплин за кариерата ми беше кюстендилският ансамбъл “Струма”. Именно там диригентът на оркестъра Александър Кокарешков ме изгради като солова певица. Казваше ми: “Ти си за ансамбъл “Пирин”!

В началото на всеки сезон във всички ансамбли се провеждаха конкурси. Аз се явих и бях приета в ансамбъл “Тракия” - Пловдив. Явих се и в ансамбъл “Пирин”, одобриха ме и реших да остана тук. Защото са точни и верни поговорките: “Камъкът си тежи на мястото” и “Всяка жаба да си знае гьола”. Така съм смятала и не съжалявам. Ансамбъл “Пирин” беше моята мечта. Останах тук - при моите родители, близки, приятели в града и с песните, които обичам.

Проф. Кирил Стефанов беше маестрото на България, а за мен - баща. Притежаваше много лирична душа. Каквато му беше душата, такава му беше и ръката при дирижиране. Само с поглед сме се разбирали на сцена с него - как трябва да бъде изпълнявана една песен, кога подава, как подава, какво иска от мен, какво иска от колежките. Много бе силна връзката му с нас. Той се радваше на нашите успехи, на нашите семейства. Защото когато имаш силно семейство, спокойствие - можеш да твориш.

Под ръководството на проф. Кирил Стефанов ансамбълът пътуваше непрекъснато в чужбина. Даже имаше случаи, връщайки се от едно турне, изпраните дрехи още не са изсъхнали, и тръгваш на друго. На толкова различни места съм имала възможност да бъда. Да показваш това, което можеш и което обичаш, на големи и хубави сцени, пред толкова много публика - това е невероятно щастие, невероятен късмет в живота на даден човек. Носи страхотно одухотворение.

- В колко страни сте били?

- Не съм ги броила, но са много. В цялата Латинска Америка: Аржентина, Мексико, Панама, Колумбия, Пуерто Рико, Доминиканската република, Еквадор... Два пъти съм била на дълги турнета в САЩ, посетили сме почти всички щати. Била съм в Китай, Корея, Алжир, два пъти в Япония; Франция, Швейцария, Полша, Румъния, Унгария, Германия... В Съветския съюз сме имали много дълги турнета, даже при едно турне ансамбълът беше разделен на две групи, събрахме се само за концерта в Ленинград. Много пъти ансамбълът концертираше в Коми - някои години по два-три пъти изнасяхме концерти в градовете, където бяха съсредоточени работещите българи. И те ни чакаха с голямо нетърпение.

- Какво е Вашето обяснение за успешните пътувания?

- За това допринесоха най-вече програмите, които винаги бяха подредени много силно, кулминиращи до самия край и явно завладяващи душата на зрителя. Всъщност това беше майсторството на ръководителите - правилно да преценяват подреждането на програмата, съчетанието на костюмите и декора в дадения спектакъл. Защото това държи нащрек и кара зрителя отново и отново да пожелае да се среща с този състав. Отделно са даденостите на самите изпълнители - танцьори, певци, инструменталисти. Така че, когато се съединят всичките тези елементи, това прави голямото изкуство, завладяващия продукт.

- Кои са най-незабравимите Ви спомени?

- Ще помня до земния си край концерта ни в Карнеги хол; концерта в залата на ЮНЕСКО в Париж преди две години, когато нашият ансамбъл защитаваше кандидатурата на Ирина Бокова за генерален директор на

ЮНЕСКО; срещата на хора на ансамбъла с Борис Христов в дома му в Рим - ние му изпяхме най-хубавите акапелни песни и докато слушаше, той се разплака, стана и ни се поклони. Няма да забравя акапелния концерт на хоровия състав в Миланската скала. Човек трябва да е белязан от бог, за да може като изпълнител да се докосне до тия зали, да покаже това, което може, и да чуе това, което прави. Тези зали са построени с невероятна акустика и за тях мечтаят всички световноизвестни изпълнители. И колкото и нескромно да звучи, ансамбълът е минал през тези места с голям успех. Което също е показател, че е световноизвестен.

- Но все пак тази златна слава е минало. Какво според Вас трябва да се направи, за да се възроди?

- Славата не е минала, марката на “Пирин” е запазена, но нека не забравяме, че живеем в криза, в трудно за изкуството време. Мисля, че аз и колегите ми с дългогодишен опит можем да бъдем полезни с конкретни идеи, ако нашият работодател и нашият пряк началник в ансамбъла решат да се допитат. Сега ще кажа само, че ми се иска отново и отново да преживея този живот.

- Как избирате песните си?

- Имам колеги, които държат на известните песни - мислят, че това е по-лесният вариант да станат популярни. Но всъщност това минава и отминава. Ще дам за пример песента “Йовано, Йованке”. Тя е изпята може би от 15 изпълнители. Истината е, че всеки от тях изявява своите възможности в нея, по различен начин я интерпретира и тя наистина звучи по различен начин. Но аз лично никога не съм залагала на известните песни, искам да имам свой репертоар. В моя диск “Арижай ми, мамо” песните са почти непознати. Не е гаранция, че като песента не е позната, никой няма да иска да я чуе. Напротив. Тук е вече майсторлъкът - ако можеш на една непопулярна песен да й дадеш живот. Някои от песните съм събирала от хора от различни села, от мои близки; други са позабравени песни; една част са ми дадени от моите диригенти и от художествения ръководител на ансамбъла Петьо Кръстев.

- Зрителите виждат лъскавата страна от живота на артиста и рядко си дават сметка за периода, който предхожда готовия продукт. Какво не виждаме според Вас?

- Зрителят не вижда много дни къртовски труд, един огромен репетиционен процес на оркестъра, хора и танцовия състав, който предхожда готовия продукт. Преди него създателите на продукта - автори, аранжори, хореографи, постановчици - са направили цялата схема, концепцията на произведението. Накратко, изключително много труд, за да се приготви един спектакъл.

- Изпълнителите на македонски народни песни стават все повече. Влияе ли това на концертната дейност на ансамбъл “Пирин”?

- Македонската песен и танц омагьосват не само слушателите, а и изпълнителите. Те са лесно достъпни до сърцето, музиката е много приятна за слушане, но не е лесна за интерпретация. Много изпълнители се лъжат, че ще изпеят две македонски песни, защото са по-леки. Няма такова нещо! Македонската песен е точно като една фигурка от лед - виждаш я красива, а когато искаш да я запазиш в ръцете си, тя се топи. Защото има определен начин, по който може да се съхрани.

Ако тези ръце са един лош изпълнител, той не може нито да я запази, нито да я представи добре. Така че македонската песен, както казват старите хора, е нож с две остриета. Това че има желаещи да пеят е добре. Лошото е, че не всеки може сам да прецени дали я пее добре, или не. Естествено, колкото повече изпълнители има на музикалния пазар, толкова концертите за даден изпълнител се намаляват. Но пък ние сме ансамбъл, а не бих казала, че останаха много качествени ансамбли в България. Влияят и решенията на ръководителите на българската култура, които поставиха ансамблите на втори план, след индивидуалните изпълнители. Не мога да си го обясня защо. Макар че от всички ансамбли в България “Пирин” е много желан - и в малките, и в големите населени места.

- Вие ли сте най-известното име от с. Генерал Тодоров?

- Аз не се смятам за известна. Наистина малко повече хора ме познават, но чак пък известна! Аз лично съм много горда с моя съселянин инж. Стоян Милев - началник на жп гарата в Кулата, много интелигентен, автор на няколко романа, два от които вече са издадени. Неговият син Спартак е успешен пластичен хирург в “Пирогов”, винаги се отзовава на болката, съпричастен е и помага на всички съселяни.

- Как се намерихте със съпруга Ви, музиката ли Ви сближи?

- Не, една приятелка ни запозна. Той харесва народните песни, даже вкъщи аз не слушам толкова, колкото той. Радостна съм, че не е музикант - в крайна сметка един нормален човек вкъщи трябва да има. В нашето семейство се оказа той. Винаги е бил моята опора, за което много му благодаря. Стремил се е през годините да ми създава спокойствие. Той възпита и отгледа нашия син и добре си свърши работата. Синът ни е студент, отличник е в Музикалната консерватория в София, показва уважение към нас, родителите - така може да се справя в живота само човек, който е получил нещо в първите седем години.

- Вие ли поощрихте сина си за артистичната кариера?

- Категорично не. Даже имахме един много сложен разговор, преди да започне да се заминава сериозно с музика. Казах му искрено, че времето е много тежко и музиката може би ще го удовлетвори дотолкова, доколкото тя е непонятна материя и винаги ще бъде заинтригуван от нея, но на този етап няма да му донесе финансови дивиденти, няма да го обезпечи и може би ще се окаже излъган, че преценката не му е добра. Много исках да учи в Математическата или в Езиковата гимназия. Казах му, че ако е подготвен добре с езиците, ще може да се реализира някъде по света. Неговият отговор беше:

“Когато аз съм перфектно подготвеният музикант, и по-слабо говорещ чужд език ще се котирам много по-добре по света, отколкото перфектно говорещия слаб музикант”. Сам избра да бъде музикант и аз уважавам неговото мнение. Като студент се справя много добре, получава българска и европейска стипендия за отличен успех. След успешно издържани два конкурса той единствен от България бе приет в Европейския младежки оркестър, който от 10 до 30 април ще има богата концертна програма в големите европейски градове.

- Не му ли завиждате малко, понеже сега границите са отворени, може да участва в международни конкурси, формации, а по наше време това не беше възможно?

- Не му завиждам. При мен беше точно обратното - границите бяха затворени, а имах възможност да обикалям света. Сега уж границите са отворени, но не обикалям както някога. Разбира се, шегувам се. Много хубаво и радостно е, че младите хора сега имат възможност да участват в различни проекти, да търсят и преоткриват себе си в Европа и в света.