Солистката на Биг Бенд Благоевград Христина Палева: Тайно от родителите си започнах да пея в “Аджария”

Солистката на Биг Бенд Благоевград Христина Кацарска-Палева преподава пиано и поп и джаз пеене в Националната хуманитарна гимназия в Благоевград вече 13 години. Завършила е Пловдивската академия за музикално и танцово изкуство, а от 6 години е магистър по поп и джаз пеене от Софийския университет.

- Г-жо Палева, години наред сте учила пиано, а вместо музикант станахте поп и джаз певица, как направихте избора?

- В първи клас родителите ми ме записаха на пиано в школата към читалището в Благоевград. Винаги съм пяла, но едва след студентските си години се осмелих да изляза пред публика, тъй като родителите ми не разрешаваха. Те искаха да стана класически пианист, това беше тяхната мечта и ме караха да свиря класическа музика. Бях в първата експериментална паралелка с профил музика в Хуманитарната гимназия в Благоевград, кандидатствах с пиано в Пловдив, въпреки нежеланието ми завърших, но не съжалявам, защото това пък много ми помогна в работата по-късно и като преподавател, и като певица.

- Станала сте учителка веднага след завършването, и то в гимназията, която Вие самата сте завършила, как се чувствахте от другата страна на катедрата?

- Беше ме страх да вляза в учителската стая, докато свикна с усещането, бе много странно, сигурно защото разликата в годините с учениците ми бе по-малка от тази с колегите ми.

- Кои преподаватели Ви респектираха най-силно?

- Николина и Христо Кротеви, те ме подготвиха много добре за кандидатстването и съм им много благодарна. Те бяха сред първите учители в музикалната паралелка, също и Севдалин Николов... Нивото на тази паралелка още със създаването й беше много добро, с много високи изисквания и отлична подготовка на учениците. От Галя Попова, диригента на девическия хор, получих първите си вокални уроци и знания за певческото изкуство. Като студентка усъвършенствах професионално гласа си в Дамския камерен хор към Пловдивската академия, той е световноизвестен и за 4 години обиколих с него почти цяла Европа. Там се научих на дисциплина и отговорност, ако не броим пианото, с уроците и репетициите почти всеки ден.

- Кога се осмелихте да излезете на сцена като певица?

- След студентските ми години. Много от колегите ми в Пловдив също имаха интерес към естрадната и популярната музика и с тях започнахме да работим по вечерни заведения в морските ни курорти. След това започнах и в Благоевград да пея, с Борис Янев, диригента на Биг Бенд Благоевград, се сработихме доста добре, заедно бяхме в Южна Корея, в Мароко, и досега работим заедно.

- Казахте, че родителите Ви са забранявали, как реагираха, като разбраха, че пеете по ресторантите?

- Аз криех от тях. Майка ми знаеше, но на баща ми не казвах. Първото заведение в Благоевград, в което започнах да пея, беше тогавашната Виенска сладкарница “Аджария”, сега “Дъблин”. Работех до 23 ч. и в 23.15 ч. си бях вкъщи, а на баща ми казвах, че съм навън с приятелки. Близо година опазих тайната, докато разбере. Дойде една вечер в заведението, слуша ме, разплака се и ми каза, че много хубаво пея, и аз се разревах... Беше ми разрешил, получих и одобрението му.

- Защо трябваше така да изстрадате мечтата си да пеете?

- Родителите ми са се страхували да не поема по техния път, те и двамата се занимаваха с музика, бяха в един оркестър, майка ми беше естрадна певица, а баща ми свиреше на китара. Старите граждани със сигурност ги помнят - Росица и Иван Кацарски. Видели са негативната страна на ресторантските музиканти и са искали да ме предпазят, но аз избрах точно това. 10 години работех по заведения паралелно с учителството, докато се омъжих, и реших да затворя тази страница в живота си. Да си призная, вече бях и доста уморена, беше ми поомръзнало от постоянната вечерна работа и като че ли семейството се появи в точния момент, когато бях готова за промяна.

- Имате две малки момчета, на 5 и на 2 годинки, по думите на приятелите Ви и двамата са с музикални заложби, бихте ли ги подкрепила, ако решат да станат музиканти?

- Опитвам се още отсега да ги предпазя, не ми се ще никак да тръгнат по моя път, но на себе си обещавам, че няма да им забранявам.

- Докъде се простираха мечтите Ви? Не сте ли искала да пробиете в София и да станете звезда, известна в цяла България, в чужбина?

- Разбира се, че съм мечтала, не си спомням дали съм искала да стана звезда, но най-много исках да съм на сцена. По мое време в София имаше само един конкурс - “Хит минус едно”, на който така и не се осмелих да се появя, защото нямах самочувствие, че мога да пея. Приятелите ми непрекъснато ме караха да отида, но аз не го направих. Нямаше друг конкурс, на който да се явя. Учех се сама от радиото, от плочите, от касетофона, сама си вадех текстовете, а всеизвестен факт е, че най-добрата школа за музиканта са заведенията. Едва по-късно завърших магистратура по поп и джаз пеене при Етиен Леви, който също ми даде самочувствие, че съм добра певица.

- А сега? Има толкова много и различни конкурси без възрастови ограничения...

- Сега?! Сега вече мечтите ми са свързани с учениците ми, те да се изявяват и да печелят награди. За себе си мисля, че съм на точното място, защото си обичам работата. Може би не съм достатъчно амбициозна, но не съжалявам за нищо, мечтата ми беше да изляза на сцена, а тази на Биг Бенд Благоевград бе голям подарък за мен от съдбата. Пяла съм на много места, на различни сцени, включително и в чужбина, и в това отношение считам мечтата си за осъществена.

- Откъде са най-хубавите Ви спомени?

- От чужбина. В Южна Корея и в Мароко работихме трио от Благоевград заедно с Боби Янев и китариста Станислав Кайчев. Музикантът там е поставен на пиедестал, много са ни аплодирали, а от това по-голяма награда няма. Чувствала съм се като кралицата на вечерта, всички гледат към теб, слушат те, харесват гласа ти, угаждат ти по всякакъв начин...

- Имало ли е неприлични предложения и как реагирате на тях?

- Естествено, че е имало, но до неприятни ситуации не се е стигало. Работила съм в 5-звездни хотели с охрана и подбрана клиентела и не ми се е случвало някой да премине границата на интелигентното и възпитано поведение.

- Каква е разликата с България?

- У нас на повечето места, на които съм пяла, обстановката е била почти аналогична - спокойни ресторанти и заведения. Случвало ми се е да пея на сватби и ми се е налагало да изпълнявам и друг жанр музика - македонска и народна. Не съм работила в типично кръчмарски заведения. Разликата, ако мога да обобщя, е, че навън те слушат като на концерт, а тук си фон на една приятна вечеря, в което няма нищо лошо.

- Налагаше ли Ви се да пеете на по-екзотични езици, или английският бе достатъчен?

- О, да, в Южна Корея пеех предимно на корейски, карах хора от персонала да ми превеждат, доколкото можеха, текста на английски, защото е важно да знаеш за какво се говори в песента, да я почувстваш и да я предадеш на публиката. Произношението ми бе доста трудно, но започнахме да учим езика. В началото беше много стресиращо за мен, това е друг свят, нямаше какво да ядем, защото предлагаха само риби и водорасли, и около седмица, докато се ориентираме и намерим супермаркети, се чудехме как да не умрем от глад при толкова деликатеси, с които едва на края на третата година, преди да се приберем, започнахме да свикваме.

- Сега бихте ли отишла да пеете в чужбина?

- Липсва ми пътуването и тази емоция да срещнеш различни култури. Получавам непрекъснато предложения от колеги, защото винаги е имало недостиг на добри певици, но не мисля, че някога ще мога да отида отново, защото не мога да допусна само мисълта да съм без децата и семейството ми. Не мога да си представя, че ще си оставя децата. Когато не бях семейна, съм си мислела, че това не би ми било проблем, ще оставям децата си на бабите и аз пак ще пътувам, но на практика се оказа много различно. Истината е, че където и да ида, каквото и да правя, мисълта ми е при тях и бързам да се прибера, защото на мен не ми е спокойно, а не защото няма кой да се грижи. Няма да издържа и 1 седмица и не бих си причинила подобен стрес.

- Коя е била най-отговорната сцена, на която сте излизала?

- Джаз фестивалите.

- Защо избрахте поп и джаз музиката?

- Защото израснах с тази музика, а пък и в детството ми нямаше попфолк, той се появи по-късно. Вероятно най- голяма “вина” имат майка ми и леля ми. Леля ми също е естрадна певица, живееше в Пловдив и когато й гостувах, от много мъничка ме водеше със себе си в заведенията, в баровете и на сцените им и аз много се възхищавах на тази обстановка. Знаех всички песни и често пеех заедно с нея в ресторанта на хотел “Тримонциум” и се чувствах великолепно. Може би тя е запалила у мен любовта към сцената и пеенето, тя продължава да пее и това е голямата й любов. Много ме е учила, казва ми какво й харесва, какво не и много се гордее с мен.

- Ако синовете Ви един ден започнат да слушат чалга, как ще реагирате?

- Работя с тийнейджъри и виждам какво се случва в тази възраст. Бих се опитала да им покажа грозното и красивото в тая музика. Аз не я отричам тотално, има много хубави балади, които харесвам и съм пяла. Убедила съм се, че няма смисъл от забрани.

- Съпругът Ви няма допирни точки с музикантските среди, как се срещнахте и ревнуваше ли от работата Ви в заведенията? Заради него ли се отказахте?

- Запознахме се в бар “Дървото” на Юли Механджийски, тромпетистът в Биг Бенд Благоевград, те са приятели. Съпругът ми работи в банковата сфера. Не му беше много приятна работата ми в заведения, но забрани не ми е налагал никога, поне досега, и не това е причината да се откажа. Просто няма как да се съчетават грижите за семейство и малки деца и служебни ангажименти всяка вечер, а и не изпитвам нужда да се лишавам от удоволствието да съм майка и съпруга. Продължавам да приемам покани за участия в по-специални партита, на концерти, фестивали. Съпругът ми знае колко голяма е любовта ми към музиката, знае, че като съм на сцена, това съм аз и че забрани в тази посока биха били глупави и безсмислени. Радвам се, че ме харесва като певица и не ми прави забележки, нито ме критикува.

- Било ли Ви е страх от сцената?

- Винаги. И до ден-днешен има едно вътрешно напрежение, преди да изляза, защото сцената е голяма отговорност. Хората очакват да чуят и да видят нещо, ти трябва да им го дадеш и то да им хареса. Не знам дали е точно страх, но притеснение винаги има до мига, в който светнат прожекторите.