Собственикът на “Мода актуал” - Кресна Димитър Мицов: Започнах с 3 шивачки, сега партньори са ми французи, италианци, португалци, мамили са ме само гърци, крият се и не плащат

- Г-н Мицов, имате 33 години работа в шивашкия бизнес, половината от тях са в обществения сектор, а другата половина в частния. Кога работата Ви е била повече по сърце?
- Всяка работа е добра, когато е по сърце. Важното е да те удовлетворява. Няма да крия, че повече по сърце ми е сегашната работа, тази, на която сам съм, както се казва, и съдия, и кадия. В частното производство трудностите са много повече. Няма никой пред теб, няма и зад теб. Няма на кого да се опреш или да споделиш отговорност. Всичко е лично. Ама така по-добро ли стигнеш - себе си хвалиш, лошо ли се случи - себе си виниш. При частното пада яко тичане. Тича се, и то спринтово, че и на дълги разстояния, ама се знае за какво и за кого и че без това тичане няма нищо да излезе.
- В шивачлъка се включва и кроячеството, кроите ли си работите, преди да ги захванете?
- Кроя ги, разбира се. Даже се опитвам да спазвам старата шиваческа мъдрост, която казва “Седем пъти мери, веднъж режи”. Понякога не седем пъти, а седемнадесет пъти премислям това, което трябва да правя, за да не се получи фаул, както казват при футбола. Като си лягам вечер, си правя пълна равносметка на свършеното през деня: Изпълнено ли е набелязаното, има ли допуснати грешки, причините и тогава идва време за планиране за утрешния ден. И след като нещата се избистрят, идва време и за отдаване в царството на бога на съня Морфей.
- Как започнахте трудовите си години?
- Още преди да отида войник, станах стругар в промкомбинат “Вихрен” в Кресна. Уволних се, и пак там. После бях механик в Горското стопанство. И щях да продължа, ама през 1976 година към промкомбината по нареждане на тогавашния Окръжен комитет на БКП в Благоевград откриха шивашки цех. Тогава бях младеж на 26 години и вероятно от местния партиен комитет са виждали някаква перспективност в мен. Дойде главният счетоводител на промкомбината Кирил Ковачев и ми вика, че трябва да напусна Горското. Мърдане нямало, че не се ли съглася, да не съм чакал нищо добро. И така се преквалифицирах, но не като шивач, а като организатор.
Цех нямаше и трябваше да го създаваме и, естествено, на мен се падна тичането. 16 години ми отидоха в този цех. Започнах с 10 шивачки, после станаха 20, 40, 100... Някъде към 1985 година вече бяха 280, имаше и помощни цехове в Горна Брезница и Сливница. И се работеше на две смени, машините се натоварваха до дупка. Започнах със 75 лева заплата, после хванах 95, 100, 110. Растеше заплатата, ама и отговорността. Правехме главно работни облекла за страната. После влязохме във взаимоотношения със столичния завод “Витоша” с номенклатура от спортни облекла за тогавашния Съветски съюз. Преквалифицирахме се във военни облекла за Ангола. Тогава тази търговия се наричаше по линия на второ направление, когато се касаеше за страни извън лагера с народни демокрации. Това ни даде възможност да обновим парка си с шевни машини от Япония.
- Защо напуснахте, все пак сте били началник?
- Ами защото там човек работи, ама не винаги знае за какво работи. При успех, макар и с личен принос, заслугата се приписва и на други, при неуспех вината винаги слиза към изпълнителя, към по-ниските етажи в йерархията. Такива бяха времената. А дойде и 1989 година, нещата се разбъркаха, изчезна СССР, изчезнаха страните с народни демокрации, загубиха се връзките на пазар, започна буксуване, къде поради липса на място за продажби, къде поради нелоялни конкуренции. Опитвахме се да сме в крак с новото време до 1992 година. Нещата не вървяха и постепенно разбрах, че това не е вече за мен и напуснах. Пък за това допринесе и друго от старата система - тогава работиш, а заплатата ти е определена предварително и не се влияе от това, което произвеждаш. Имаше месеци, в които докарвахме по 30 хиляди лева печалба, а я се слагаше по десетина лева в заплатата отгоре, я не. Лъвският пай бягаше някъде на друго място. Бентът с промените отприщи някаква енергия и разбрах, че този начин на работа е дотук.
- При частното как потръгна?
- Много трудно. Създадохме си със съпругата Роска своя фирма “Мода актуал”. И започна тичане, ама нали е за себе си, що има една приказка, че луд умора няма, та и при нас така се случи. Виж главата ми - бяла е. Това са белезите от ония години на частното прохождане. Като напуснах обществения сектор, бях пет месеца без работа. Думахме си с жената, тъй като 16 години вече се бях занимавал с шивачество и това ми е най-добре познато, то редно би било и с такава дейност да продължа. И това решихме да правим с фирма. Наехме от прокомбината дървената барака, в която някога беше настанен бобинажен цех. Взех да се озъртам за шевни машини. Някои шивашки цехове започнаха да намаляват производството си и да продават. Купих 4 машини на старо от фирма “Бодрост” в Благоевград. После купих няколко от фирма “Милена”, пак в Благоевград, после от “Марена” в Дупница. Машини вече имах и назначих 3 шивачки, после станаха 5, стигнаха до 10... Отида на пазар, събрал съм пари за 500 метра плат, съшием го на облекла, продам облеклата и с взетите пари купя да речем вече 600 метра плат, после продам и тях във вид на облекла... Така с метража растяха и бройките на облеклата. Излиза нещо като в приказките, но взе да потръгва. Намерих собствена ниша на пазара на спортни якета, панталони и поли: в Италия, Франция, Португалия.
- Сега старата дървена барака я няма.
- Ами нали трябва да вървим към Европа. Веднъж дойде италианец, с когото си имахме вземане-даване в търговията. Поразгледа помещенията, не му хареса - няма санитарни възли, грозотия. По тези причини, аха, бе готов да се откаже от моето партньорство. Димитре, рекох си, тая така няма да я бъде, ами я се стегни и направи нещо ново и за тези, които работят, и за себе си. Реших да потърся съдействие от общината, за да купя мястото под дървенията и да направя нова сграда. Тогава кмет беше Георги Иванов. И какво стана - вместо съдействие, тръгнах по пътя на мъките. Вярно, организира се конкурс, спечелих го, ама докато нещата потръгнаха, години минаха. Все се намираха поводи да ми се пречи. Боже, опази, да не ми се случва втори път. Даже и глобяваха при строителството. Нейсе, стана. Сега сградата е на два етажа. Има 600 кв.м разгъната площ. В нея са настанени просторно шивашко ателие, крояческо, гладачница, склад, офиси, санитарни възли, има стая за жената - всичко необходимо за нормална работа, и смея да твърдя, че е и по европейските изисквания.
- Стана реч, че сте видели спънки от страна на общинските власти, а бизнесът помага ли на общината?
- Бизнесът - да, но общината на бизнеса - не. Да не говоря за други, а за себе си. В общината отиват всичките отчисления от фирмата ми като данъци, лицензи, осигуровки. Отделно от това непрестанно ни търсят за спонсорство, било за организиране на местни тържества, или по други поводи, малко тъжно е, като видиш, че това, което си дал, отива в джоба на някоя певица или за някой банкет. Специално за мен ще кажа, че общината не ми е помогнала за стотинка работа, а напротив - пречела ми е. От 1992 година община Кресна е сменила 5-има кметове, но единствен Валентин Стоичков от предишния мандат веднъж дойде да види какво и що правя, докато другите и това забравят, все едно не съществуваме.
- Как уреждате пазарните си отношения?
- Работя най-вече на ишлеме. В бранша сме към 5-6 фирми. Идва купувачът, примерно от Франция, една фирма е правила едно, аз друго, натоварва на ТИР да речем 30 000 облекла и си отива.
- Има ли случай на непочтеност?
- От французи, италианци, португалци това не може да се очаква. Гърци са ме ментили. Дойде, вземе, укрие се и не плаща.
- Съдите ли ги?
- Да ги съдя? Та това ще ти излезе през носа, а може и виновен да излезеш. Ами преглътваш го и толкоз.