След инцидент в мината 23 години съм на легло

Драголюб Тончев е роден на 26 март 1950 година в град Разлог. От 10-годишен живее в Благоевград, където завършва Електротехникума. Работи като електротехник в мебелното предприятие в града “Братя Дерменджиеви”. Женен, с две деца. На 1 януари 1987 година постъпва на работа в урановата мина край Симитли, където четири дни по-късно се случва инцидентът, който коренно променя живота му.

Вече 23 години Драголюб е на легло. Силният му дух му помага да приеме нелеката съдба и да продължава да живее пълноценно между четири стени, като участва и се вълнува от живота на своите близки, поддържа стари и създава нови приятелства, следи с интерес и коментира случващото се у нас и по света.

- Драголюб, защо реши да започнеш работа в урановата мина в Симитли?

- Човек не може да избяга от това, което е. Преди да отида в мината, много хора ме предупреждаваха, че там е опасно, но отидох. Мотивът ми беше да бъда независим, да можем да спестяваме, пък и по-рано да се пенсионирам. Точно тогава синът ми Атанас беше развил някакъв дефект в гърдите, но казаха, че у нас не оперират толкова малки - беше 4-годишен, изчакват да станат юноши. В Чехия оперират по-рано при нужда, ако се влоши. Проверихме - министерството даваше 15 хиляди за операция в Чехия, останалите 15 хиляди трябваше да плати семейството. Така се продума. И влязох в мината въпреки предупрежденията.

- Само след час престой под земята става инцидентът, който основно променя живота ти. Как се стигна до него?

- Първите три дни, докато ме въведат в обстановката, бях горе, надземен. Фалът стана на 5 януари 1987 г., един час след като слязох в галерията. Придружаваше ме стар, опитен колега електромеханик - беше с едно изкуствено око, пак там, в мината пострадал. Предполагам - свестен човек, не можах да го опозная. Заварихме напрегната обстановка - горе много високо се бе сринало и образувало кубе. Над главите ни имаше вълнообразни железа с подпори, но при кубето нямаше нищо и там трябваше да се поставят защити. Свличаше се, образува се наклон от движещи се кал, пясъци, чакъл. Малка група от 5-6 души се опитваше да спаси ситуацията. Беше тъмно, осветяваха само лампите на главите ни. Моят наставник веднага се включи да помага. Аз застанах отстрани, почудих се и... “барабар Петко с мъжете” - се присъединих, защото както си устроен, така действаш. Можех да се оттегля при старите миньори, които стояха отзад, наблюдаваха и чакаха да се включат в безопасна ситуация. Но аз се качих горе. Осветиха ме, видяха ме. Видя ме и инженерът. Той знаеше, че ми е първи ден, че съм новак, но беше толкова напрегнато, че не ми каза да се махна.

В незащитената част падаха земни маси и инженерът нареди да изчакаме да се успокои земята. Отдръпнахме се назад и след 5-10 минути започнахме. Моята задача беше да подпирам края на тенекията и да повдигам колкото може повече, за да поставим подпорите. Аз обаче бях неопитен. Трябвало е с едно рамо да се повдига, а в стремежа си максимално да бъда полезен почнах да вдигам централно на гръбначния стълб. Така работихме, докато настъпи срутването.

- Колко души пострадахте?

- Загазихме трима: старши копачът, неговият младши копач и аз. Аз бях на ръба на защитената част, а те двамата - в незащитената. Единият получи повреди по главата и го пенсионираха. На другия ръката му беше сплескана и я отрязаха. И аз - не знам как се степенувам сред тях, може би средно.

Счупването е станало още при срутването. Свличащата се земна маса е ударила по тенекията и тя ме е пречупила. Паднал съм, може и да са минали върху мен, бягайки, защото беше тъмно, те бяха много хора, а аз съм се свлякъл долу. Или някоя греда ме е ударила. Изпаднал съм в несвяст - не знам колко време е продължило - 5, 10 или 15 минути. При срутването всички са избягали на безопасно място.

Когато се събудих, чух викове: “Помощ! Помощ!”. Разбрах, че има затрупани в незащитената част. Лежах с главата надолу по наклона и се опитвах да се изправя, да стана, но нямах никаква сила в ръцете. Помислих, че краката ми са счупени, защото не можех да ги движа. Явно ръцете съм движел, щом съм решил, че краката са счупени. Не усещах тогава, че съм счупил гръбнака. Не след дълго дойде възрастен миньор и ме издърпа. Нищо не ме болеше в момента. Казах му, че може да са ми счупени краката, но моето положение не е страшно. Извадиха и останалите двама - целите в кръв.

- Кога разбра и как прие факта, че ти е счупен гръбнакът?

- В началото изпитвах ужас. В болницата в Благоевград направиха снимки, разбраха, че ситуацията е тежка, и ме изпратиха с линейка в София. Болките бяха започнали да се развиват от недостига на въздух - счупени ребра се бяха забили в белите дробове. Започнах да разбирам и да се убеждавам, че няма спасение, така ще остана - гръбнакът ми е счупен. Даваха ми надежди: “След два-три дена ще мине шокът и ще се раздвижиш”. Но минаха два, три дена, седмици и разбрах - така ще бъде. Бях на 36 години, а съпругата ми Тереза - на 26.

В болницата в София кандардисвах един млад и по-нахакан хирург: “Имам вкъщи една златна халка. И пари ще ти дам. Моля те, дай ми нещо да умра, без да се разбере”. Убеждавах го, че ще направи добро. Той обаче ми отговори, че имам грешна представа за лекарите. Колко наивен съм бил, като съм си въобразявал, че с един пръстен и стотина-двеста лева ще го подкупя да ми помогне да умра.

После ме преместиха в друго отделение. Доста неприятно беше навсякъде, като знаех, че ще остана на легло. Освен това не можеш нищо сам да свършиш, за всяко нещо си зависим от другите, текат разни работи от теб, маркучи някакви стърчат. Ръцете ми бяха толкова безволеви и отслабнали - не знам защо и тях не можех да движа.

- И все пак успяваш да преодолееш мисълта за смъртта. Колко време ти отне да приемеш новото си състояние?

- Прибрахме се с Тереза в Благоевград и заживях с мисълта, че до година-две, максимум пет, ще умра. Четяхме с нея учебник по хирургия - с моето счупване и пецер в корема дават средно до 5 години живот. Казвах си: 5 години са много, дано на мен са по-малко! И така оттогава: пет след пет, пет след пет - станаха 23 години. Питам хирурга д-р Чочев, който оттогава през три-четири месеца ми сменя маркуча в корема: “Д-р Чочев, станаха вече 23 пълни години, а ми даваха максимум 5 години живот. Дали знаеш подобен случай?”. Той ми отговаря: “Не, Драголюбе. Трябва да напишем съобщение за твоя случай, но нека да изчакаме някакъв юбилей - 25, 30 години!”. Шегува се. Но може и да направи съобщение.

Физическите болки обезверяват. Имах жестоки рани от залежаването: костите се бяха показали отстрани, бедрото беше изхвръкнало от ставата. Рана колкото цяла длан се беше отворила и я носих 7-8 години, заради нея ме водиха в “Пирогов”. Та в тези моменти, когато имах непрекъснато болки, си желаех смъртта, чаках я и се молех да бъде колкото се може по-рано. В “Пирогов” не можаха да овладеят раната и ме изписаха като неизлечим - да си умра у дома. Върнахме се и след известно време по стечение на обстоятелствата раната започна да се затваря. Налучкахме - дъбовите кори, които никой официално не ги практикуваше в медицината, подействаха като антисептика. И някои други неща. Раната се затвори, започнах да се обръщам сам. Иначе до тоя момент все някой ме обръщаше и това жестоко ме тормозеше.

Едва на десетата година получих тази независимост. Можех да се въртя наляво-надясно, когато пожелая. Нараснаха възможностите и на ръцете. За някои неща можех да се самообслужвам. Намаляха и физическите болки. И лека-полека започнах да свиквам, да се пригаждам към тоя начин на живот.

- Излизал ли си през тези години?

- Напускал съм стаята в изключително редки случаи, когато трябва да отида в хирургия за някаква операция. ТЕЛК идва вкъщи. Имам желание да излизам навън, обаче като съм седнал, болките ми са много силни от натоварването - нали кръстът не ми работи. Пецерът в корема, който отвежда урината от пикочния мехур, се запушва като съм седнал. А като няма изтичане, бъбреците се натоварват и може да откажат да работят. Даже са отказвали, когато сме били навън за няколко часа и се върнем, няма изтичане на урина. После като си отпочина, започват лека-полека да работят. Затова не мога да се качвам на количка. Къде-къде би ми било по-приятно да ме изнасят навън, да се разхождам из града, да видя как и докъде е стигнал. Е, мярнал съм шаренията на демокрацията, интересна е.

- Какво те стимулираше да живееш?

- Заобиколен бях винаги от хора - Тереза, децата, приятели. А като си с хора, времето минава. Дойдоха новостите, случих на интересно време. Гледах телевизия непрекъснато - палежа на Партийния дом, атаките на кулите на Световния търговски център, много неща се случиха, компютърът навлезе. Децата растяха, помагах им да учат по математика и физика, а Тереза - по литература. Послушни бяха. Правеха успех, влязоха и завършиха каквото поискаха: Димитрина - Езикова гимназия и Американския университет, Атанас - Висшия технически университет. Всичко това ми действаше благотворно - когато имаш близки хора около себе си, които имат добро отношение към теб, и болките станат поносими, ако не изчезнали напълно. Е, понякога се случва да имам неразположения, но жестоки болки, рани както някога - нямам. Организмът ми се пригоди така, че просто си живея в леглото. И животът върви и ми е интересен. Приятно ми е да живея. Ако ми окачат въжето (както пише Вапцаров), няма да ми е приятно да умра.

Сега не чакам смъртта като преди. Предполагам, че няма да е след дълго, пак съм на петилетки. Но сега си викам: Животът е хубав! И ако ме питаш как съм, ще ти кажа: Добре съм! В смисъл такъв, че не съм болен. Моето е състояние, не съм болен.

- Голямата промяна в живота ти повлия ли на приятелствата ти?

- По отношение на приятелите се случиха очаквани и неочаквани неща. Бяхме четирима близки приятели, с двама от които не се виждам вече. Но с един, с когото започнахме дружба още от деца, и сега сме си приятели, почти всекидневно си говорим по телефона, по скайпа, идва често. Някои от по-страничните ми приятели също останаха. Появиха се и нови - мъже, жени, с които неочаквано развихме приятелство.

Онзи ден се замислих. Преди Тереза имах по-специални чувства към три момичета и неотдавна им се обадих. С тях не сме се виждали отпреди инцидента с мен. Едната вика: “Годините така жестоко са се отпечатали, така сме променени, че просто не знам редно ли е да се виждаме и да се разочароваме”. Съгласих се, явно не трябва. Обадих се на другата и тя каза: “Толкова съм заета, толкова неща са ми се струпали”. Казах й да не се безпокои, има време за всичко. На третата не се обадих, за да не я притеснявам и да се чуди какво да отговори. Пуснах й есемес, ако иска, да дойде да се видим. Тя изобщо не отговори.

Може да е смешно, но съм си мислил дали правилно съм избрал Тереза за съпруга. Отмятах минуси, плюсове и накрая си казах: Правилно съм постъпил, като съм се свързал с Тереза. Май не може да се измисли по-подходяща.

- Как преминава обичайното ти ежедневие?

- Може да е смешно, но на мен времето не ми стига. Децата се смеят с мен. Дъщеря ми Димитрина ми носи да й поправя нещо - я уред, я чанта, и шеговито ми казва: “Ако имаш време, татко, ако ти се отвори време, да ми поправиш това!”. И се подсмиват с Атанас. Искат да кажат: “Ти пък какво си зает?! Какво има ти да се оплакваш?”. Аз ги разбирам, нека се смеят, нека се забавляват, но на мен действително не ми стига времето от години, откакто съм се оправил, откакто животът ми е вече приятен. Независимо че съм на легло, животът ми е интересен: гледам телевизия, филми, чета книги, вестници и в интернет. Във Фейсбук се свързвам с приятели - пишем си, разглеждаме си снимките, включвам се и с коментари.

Покрай телевизията и интернет малко ми е намален работният ден, защото се изтощавам, честно казано. Следобед и сутрин повече време спя, вечер и нощем съм с телевизията и интернет. Всеки ден си варя билки, благодарение на тях дръпнах. За мене те са много важни от години наред. Наистина се оказаха велика работа. Откакто ги пия, нито глава ме боли, нито простуди, грипове, настинки... Заобикалят ме. Защитен съм като в защитна опаковка.

- Какво е твоето обяснение за това, че въпреки състоянието си гледаш на света оптимистично?

- Не се озлобих, може би защото ми понамаляха мъченията. То е и до характер, де. Но действително озлобяването се среща при инвалидите. Осем месеца след като бях пострадал, отидохме с Тереза на рехабилитация в Павел баня. Тя живееше в частна квартира, а аз бях в стая с десетина инвалиди. От тях двама-трима бяха спокойни, нормални, приятни, с дух, с които можеш да си приказваш, без да ти се оплакват, да нервничат, да недоволстват. Всички други бяха толкова напрегнати, толкова озлобени. Избухваха скандали, и то за нищо - че си казал еди-какво си, че някой произвеждал шум, че друг взел чинията, в която преди това е ял еди-кой си... За някакви детски работи. Озлобени бяха от страданието си - душевно и физическо. Болката ги беше направила нервни и ожесточени с останалите.

Аз бях на етапи, поставях си различни цели. Синът ми трудно започваше да чете и си казвах: Трябва да живея, за да тренираме и да го свикна хубаво да чете. После - да помогна на Димитрина да кандидатства успешно в Езиковата гимназия. След това - синът ми да дръпне по математика, която му е нужна за техническите специалности, които му предстоят. Поне това мога аз да му дам, ако направи избор да се занимава с техника в бъдещето.

Сега полза някаква специална няма от мене, обаче на мен ми е любопитно. Надявам се да видя дъщеря ми да роди. Синът ми да тръгне нормално на работа и той да се задоми. Е, засега нито Димитрина иска да ражда, нито той е тръгнал да се свързва плътно с момиче. Уволниха го наскоро, без работа е. Електроинженер. Тя е добре, получава прилична заплата, живее с приятеля си в София, забавляват се - зиме карат ски в Банско, лятно време ходят на море, купиха си каравана, летуваха в Турция, Гърция. Бяха на почивка и във Филипините. Предпочитат забавленията пред типичния семеен живот. Не са сключили брак.

- За какво още си мечтаеш?

- Мислил съм си, ако за половин час може да ми се върне здравето, за какво да го използвам. Набелязал съм си две-три места: в Рила - за 15 минути, на площада до нас - за 5 минути, още 10 минути надолу по “Тодор Александров”... Но на първо място в Рила - на езерото Окото. Баща ми като дете ме водеше, по-късно съм ходил и с приятели. Приятно е да видиш природата.