Системата, на която отдадох живота си, се освободи от мен без капка признание

Бившият директор на основното училище в с. Покровник Кръстанка Стойнева от 5 години е представител на издателство “Просвета” за Благоевградска област. Пълната с енергия усмихната дама има в биографията си над 20 години педагогически стаж. Тя шокира всички преди години, като напусна директорския пост в школото в Покровник след 9 г. упорита работа и замина на гурбет в Португалия. Колегите й и местните жители и досега са на мнение, че ако не го бе сторила, училището нямаше да бъде закрито и до днес щеше да функционира. Тя е от Пазарджик, но отдавна се представя навсякъде като благоевградчанка.

От студентската скамейка в полувисшия институт в Сливен в Пиринско я довела любовта. С бъдещия й съпруг Кирил още тогава седнали на една маса по номера, тъй като били един след друг, и така е и до днес. Двамата първо се оженили, после правили годеж. Трябвало да подпишат брак в срок от 3 дни, ако искат да ги разпределят заедно в едно и също населено място. Три години работили като учители в Якоруда, после 1 година Кръстанка преподавала в Симитли и в следващите 9 била учител по практика в Механотехникума в Благоевград. Завършва начална училищна педагогика в ЮЗУ и се преместила в ОУ - с. Покровник.

- Кръстанке, като директор на училището в Покровник работи доста упорито да го укрепиш и напълниш с деца, дали щеше да го спасиш от закриване, ако не бе напуснала?

- Три години след като оглавих училището с колегите ми издействахме то да се премести в нова сграда, беше през 1996 г., на 5 октомври. Старата сграда беше порутена, таваните в класните стаи падаха и успяхме да уредим част от сградата, строена за детска градина да се пригоди за училище. И това се случи в годината, в която се закриха 128 училища. По това време при нас учеха около 60 деца от селото, но не всички деца от Покровник учеха в местното училище, някои пътуваха до Благоевград. Затревихме игрище в двора, садяхме с децата цветя, от домостроителния комбинат ни направиха метални конструкции за баскетболни табла, но така и не се намери фирма, която да ги монтира без пари. Децата играеха футбол и на игрището в селото, което е много по-добро например от това в с. Рилци, защото има дренаж и не става кално. Работехме много активно по проекти, имахме един от първите компютърни кабинети, а първото училище в община Благоевград, в което се пусна интернет, бе нашето. Като разбрахме, че ще закриват поделението на трудови войски, ни хрумна идеята да превърнем училището в спортно, ако ни отстъпят да ползваме сградата за общежитие. Използвахме кръжочната форма за засилено извънкласно обучение по физкултура, а Георги Забунов, който сега е един от треньорите в школата на ПФК “Пирин”, беше при нас учител по физическо. Толкова се запалихме, че дори пуснахме обява в “Струма”, че набираме ученици от цялата област за спортен профил, на практика ние поставихме началото на ФК “Македонска слава”. Шестокласници от областта живееха в общежитието на спортния интернат и учеха при нас. И защото имаше място, привлякохме при нас да учат и децата от дома за сираци в Благоевград. Учителите ни ходеха да ги взимат от дома и ги връщаха пак там. Над 130 деца учеха вече в ОУ - Покровник.

- Защо тогава захвърли всичките си усилия на вятъра и с лека ръка подписа молбата си за напускане?

- Не беше с лека ръка и нямах намерение да напускам, но така се случи. Съпругът ми замина на гурбет в Португалия по най-баналната причина - финансови проблеми. Преместихме се да живеем в къща в Рилци, но парите не ни стигаха за нищо, нито ремонт, нито обзавеждане можехме да си позволим и той се реши да замине. След година вече имаше документи, които му позволяваха да се установи законно с цялото си семейство. Поисках отпуск и тогавашният началник на Регионалния инспекторат по образование Васил Василев ми разреши да замина в средата на II срок. След 1,5 година раздяла онова лято семейството ни се събра отново в гр. Албуфейра, Португалия, на брега на Атлантическия океан. Дъщерята, 12-годишна, беше в 7 клас, а синът - първокурсник в ЮЗУ по специалност “Музика”. За новата учебна година се прибрахме с дъщерята в България, а около Нова година мъжът ми подаде документи тя да се прехвърли да учи при него в основно училище в Португалия, още повече че и батко й остана там. През януари бе приета и трябваше веднага да замине и да започне училище от II срок. Поисках разрешение от новия вече началник на РИО Огнян Соколов за отпуск, за да заведа детето си и да остана поне няколко месеца с нея, докато свикне с новата среда и условия. Не съм мислила да напускам работата си, защото я обожавах, колегите бяха като членове на семейството ми, всички бяхме един страхотен екип. Шефът ми каза: Няма проблем, подготви си пътуването и остави заместник, и аз купих самолетни билети, пуснах заповед за заместване на колега, организирах прощално тържество на детето ми с класа и приятелите й...

- Защо тогава подаде молба за напускане? По това време толкова много не само директори, но и учители, си взимаха отпуск да работят в чужбина.

- Защото нямах избор. В деня преди заминаването след обяд отидохме със заместничката ми в РИО за подписване на документите и О. Соколов ме “обля със студент душ”, каза ми, че има заповед да не подписва отпуск на никого за заминаване в чужбина, защото много хора го били направили и от министерството забранили. Разпореждането било който иска да работи, да си остане тук, който иска чужбина - да напусне. Шокът за мен бе огромен! Съветът на Соколов бе да остана, но дилемата пред мен бе работата или детето ми. А дъщеря ми като че ли е предчувствала нещо, защото многократно ме питаше: “Мамо, ти нали няма да ме изоставиш?”. Полетът ни бе на следващата сутрин, нямах време да пусна искане до министъра и да изчакам евентуално разрешение, бях поставена пред свършен факт и единственото, което можех да направя, е да подам молбата си за напускане, за да не бъда уволнена дисциплинарно три дни по-късно.

- И сега ти се насълзяват очите като го разказваш, защо?

- Защото оставих много неща недовършени и добри идеи, може би ако тогава не бях напуснала, сега Благоевград щеше да има спортно училище и то щеше да е в с. Покровник. Заминах с много голяма болка, заради която 2,5 г. не стъпих обратно в България. Беше ми обидно, че при всичко, което бях дала от себе си за системата на образование, при стремежа ми за непрекъснато усъвършенстване /имам най-високия клас квалификация/, при толкова много неща, направени в името на децата, същата тази система се освободи от мен без капка признание и съжаление.

- Работодателите ти в Португалия знаеха ли, че тук си била директор на училище?

- Знаеха. И в началото гледаха с подозрение, мислеха, че ги лъжа, защото как да повярваш, че си оставил директорско място, за да отидеш да чистиш къщи и вили, да посрещаш и изпращаш англичани, които са изключително претенциозни гости?! И най-много съм се срамувала когато ме питаха каква заплата съм получавала в България, защото тогава учителските заплати бяха доста ниски, към 200- 250, а моята като директор беше 50-60 лв. отгоре. В училището на дъщерята бяха разбрали, че сме учителско семейство и се отнасяха с много голямо уважение, тъй като виждаха, че сме заинтересовани и осигуряваме всичко за обучението й. В Португалия живеехме в хубаво жилище, имахме хубави коли, не сме се лишавали от нищо, основното ни желание бе децата ни да се чувстват добре и да имат добър стандарт, а не да спестяваме с цената на мизерия. Мъжът ми бе първият българин, издържал техните изпити за спасител и работеше като такъв на плажа. Аз работех на 2 места и не съм се срамувала от това, през деня с хазяйките се грижех за къщите за гости, а вечер ходех в един английски ресторант.

- Колко време семейството ти живя в Португалия?

- Съпругът ми бе 7 г., дъщерята 6, а аз 4,5 г. Не издържах повече, при мен носталгията бе толкова силна, че като чуех “Моя страна, моя България” или химна ставах на крака и се разплаквах.

- Какво ти липсваше от тая България, която не оцени труда ти, която принуди мъжа ти да тръгне на гурбет, в която учителите не могат да осигурят на семейството си стандарт на живот, какъвто в Португалия например не е проблем за обслужващия персонал?

- Това там не беше моята работа. Мъжът ми ме питаше като теб: “Какво искаш повече?!”, а отговорът ми беше: Аз не съм учила да работя това! Имам къща, която е домът ми, имам приятели и колеги, които обичам. И малко като съберях пари - купувах си самолетен билет и идвах до България.

- Да разбирам ли, че не си се напечелила кой знае колко?

- Ама, разбира се, в Португалия стандартът на живот е доста по-висок. 405 евро беше минималната заплата когато тръгнах, но като работиш през лятото на 2 места, печелиш повече. Зимата, когато туризмът е замрял, си на борсата. Парите са достатъчни там да живееш без притеснения, но не можеш да спестяваш кой знае колко.

- Сега Португалия липсва ли ти?

- За тази страна и народа й винаги говоря с най-топли чувства, хората там са с нашия темперамент и Португалия винаги ще ни липсва. Ако заплатите тук са малко по-добри, поне веднъж в годината ще ходим там на почивка да видим приятелите си, защото оставихме много близки семейства - и българи, и чужденци.

- Как се оправяте след гурбета отново в родината?

- Първата година ми беше много трудно, бях без работа, не можах за съжаление да започна като учител, но се откри възможност към издателство “Просвета” на половин щат в началото, после временно като възпитател в спортния интернат... Добре че имах някакви спестявания от Португалия, та поне финансово можех да се оправям в началото. Мъжът ми и дъщерята останаха там, докато тя завърши гимназия, а ние със сина бяхме тук.

- Като теглиш чертата, колко спечелихте, банковата ти сметка в момента оправдава ли гурбета? Струваше ли си нервите?

- За каква банкова сметка ми говориш, парите, които успяхме да спестим, отидоха в къщата ни и успяхме да постегнем и обзаведем един етаж. Купихме си и една кола на старо. Но там имахме великолепни отношения в българската общност, посланикът ни тогава Максим Гайтанджиев често ни гостуваше със семейството си и казваше, че се чувства като у дома. Струваше си дори само заради чуждите езици - португалски и английски, които децата ми научиха отлично, приятелствата, пътуванията и екскурзиите в Европа, заради културата - все безценни “подаръци”.

- Сега имаш добра работа, хубаво семейство, обзаведен дом, липсва ли ти нещо?

- Моята работа е да съм учител - за това съм учила, това обичам да правя и го правя с цялото си сърце. Окончателно се убедих неотдавна, когато замествах в Симитли колежка, по ирония на съдбата тя бе отишла на гурбет, както аз някога, и бе в неплатен отпуск. Работата в училище страшно ми липсва, там съм на мястото си и се надявам един ден отново да се върна в класната стая при децата.