Санданчанката Г. Аврамова от 5 г. отглежда в дома си 15-г. Сашко, страдащ от синдрома на Даун

Семейство Аврамови - Гергана и съпругът й Яне, от Сандански станаха професионално приемно семейство. Семейство Аврамови доброволно се грижи за 15-годишния Сашко, който страда от синдрома на Даун. До 10-тата си година Сашко е израснал по домове. С Гергана Аврамова, която е бивш социален работник, разговаряме за това какво изигра важна роля, за да поеме грижите за отглеждане на болно дете, кога й е било най-трудно, как приемат приятелите и близките й решението да се грижи за Сашко и как се промени той през тези 5 години, откакто живее в дома им.

- Г-жо Аврамова, вече пет години се грижите за Сашко, който е болен от синдрома на Даун, какво изигра важна роля, за да поемете грижата за едно болно дете?

- Сашко ме грабна още като го видях в дома в с. Петрово. Работих като социален работник там и отговорях за децата. Първо започнах да го взимам за един уикенд, след това за ваканцията, после прекарахме заедно отпуската ми. И един ден реших да подам документи за настаняване в дома ни и чрез съдебно решение детето бе настанено. При един от престоите у дома Сашко в един момент не искаше да чуе за Петрово, много се разстройваше след връщането му в дома. Непрекъснато плачеше и показваше с ръка на възпитателите, че иска в Сандански. Последния път, когато го приех у дома, бе за една Коледа. Никога няма да забравя този случай. Имаше кампания за набиране на средства за болни деца и излъчваха клип по телевизията. Тогава си казах, че по Коледа стават чудеса, и се обърнах към семейството ми: Искате ли при нас да стане чудо. Беше спонтанно и започнахме да подготвяме документите да остане у дома.

- Има ли промяна при Сашко, вече пет години живее във Вашето семейство?

- Положително се промени. С много работа, с много обгрижване и най-вече спортът го промени. Вече не се тъпче с хот-дог и чипсове. Той първо не можеше да говори и да ходи стабилно, сега ходи и започна да говори. Стана по-общителен, много е контактен. Ако познава някого, задължително отива да го поздрави. Вече говори, опитва се да чете и пише, за неговото състояние това е голям напредък. Решава сам задачи и активно спортува. В свободното време плува, кара колело, играе с топка. Изненадана съм от някои негови решения, иска да бъде добре облечен, да е харесван. Веднъж му оставих дрехи да се облече, след малко се появява с други, казва, че не ги харесва. Казва ми: Сашко с тези дрехи е пич и иска да е красив. Има собствено мнение.

Сутринта тръгва на училище и иска да е с гел на главата. Преди няколко дни го заведох на фризьор, казал да му направят три стрелички и сега сме с прическа.

- Близките и приятелите Ви бяха ли смутени и учудени? Как успяхте да ги убедите да го приемат като част от Вашето семейство?

- В началото те бяха малко резервирани, тъй като Сашко е дете с проблеми. Но с времето и те свикнаха. И сега го търсят и питат първо за Сашко, после за всичко останало. Още от първата ми среща със Сашко в дома в село Петрово се привързах към него и сърцето ми се отвори, почувствах го много близък.

Убедена съм, че когато се полагат грижи за дете с увреждане, се постигат резултати. Въпреки че при него много по-късно се започна с полагане на специални грижи, резултатите са положителни, за това кратко време сме постигнали много и вярвам, че промяната ще бъде все по-положителна.

- Казахте, че Сашко ходи на училище.

- Сега е 5-ти клас в Трето основно училище. Добре е за деца с проблеми да посещават масово училище, за да може и децата да ги приемат като нормални и да не им слагат етикети. Преместихме Сашко от Климатичното училище в Трето основно училище и сега се чувства по-добре. В първите дни и учителите го гледаха малко странно. По-бързо свикна да общува със съучениците си. Проблемът бе по-сериозен при общуването на Сашко с учителите. Разстройвах се, като гледах колко е трудно. Сега вече Сашко се адаптира и му е по-лесно. В началото бе толкова напрегнат, прибираше се треперещ и притеснен и затова го спрях от Дневния център, за да може да си почива. През тези пет години Сашко стана много по-самостоятелен от това, което беше в дома в с. Петрово. Вече може сам да се къпе, да ходи до магазина, свободно да играе в двора на квартала. Общува с децата и хората от квартала, има си приятели. Сам ходи на училище.

- Кога Ви бе най-трудно?

- В моменти, когато се борех за това, да се научи да ме разбира какво му говоря и да намеря обратната връзка с него. Той много неща не знаеше, елементарни неща от ежедневието. Не познаваше предметите и значението им. Заради това ми бе трудна комуникацията. Трудно беше да го науча да разграничава доброто от лошото. Радостна съм, че се научи. Когато го попитам през зимата какво трябва да носим, той ми отговаря ръкавици и ботуши. Успява да различва сезоните, знае, че през зимата се кара шейна, през лятото отиваме на море. /Просълзява се от радост, че Сашо има сериозен напредък в развитието си/. Винаги съм си казвала, че трябва да се справя и това дете трябва да проговори и да живее нормален живот.

Сашко стана част от нашето семейство. Той е емоционален и кара хората да го приемат. Много любвеобилен и не може да не те впечатли. Прави така, че ти се иска да го прегърнеш. Да го целунеш. Вече в града и района го познават. На една среща в Петрич, когато бяхме по магазините, един непознат го поздрави: Сашко, как си? Стана ми много мило и му казах: Сашко, и в Петрич те познават, той се засмя и отговори: Сашко е пич.

- Успяхте ли да разбрете кои са биологичните му родители?

- Да, успях. Това стана, когато поискахме да се настани в нашето семейство. Но те не изявиха желание да се срещнат с него. Позволете ми чрез страниците на вестника да отправя апел към биологичните родители на болни деца да не ги крият, а да говорят за проблемите. Всичко това рефлектира върху детето и върху родителите. Това води до забавяне в развитието им и много голяма част от родителите не могат да приемат, че детето им е болно, като по този начин вредят на себе си и на детето си. Да не се притесняват, а да потърсят помощ от психолози, за да се реагира навреме и се работи с детето и родителите му още в началния период. Те трябва да се отнасят към него като с нормално дете. И на това дете, като му казваш ти можеш, ти знаеш, ти ще успееш, то се бори и постига резултат. Да не се затварят в себе си, да се обръщат за помощ към институции, към лекари, към логопеди... Най-доброто за болните деца е да бъдат сред всички останали, в масовите училища, детски градини, да не се чувстват изолирани, да се включват в обществени мероприятия.

- Как се променихте Вие през тези години?

- Покрай Сашко и аз се промених. Предварително си плануваме почивните дни. Съпругът ми често ми припомня поговорката "Изтъркулило се гърнето, намерило си похлупака". Дори и да съм го родила Сашко, нямаше да е така, както е сега с него.

- Как ще коментирате закриването на домовете и настаняване на болните деца в приемни семейства и защитени жилища?

- Тази тенденция, която се налага, е много добра. При тези деца ще се усети разликата в развитието, когато се настанят в приемни семейства, независимо дали са деца с увреждания или лишени от родителски грижи. Когато не се обърне внимание на детото, то не се развива. Грижата на едно приемно семейство е по-различна от тази в дома. Най-вече любовта и ласката на детето, която ще му се даде, неминуемо покрива всичките неща, които е изживяло в дома. С течение на времето от работа, от ангажименти е нормално да не се обърне навреме внимание на детото. Понякога, забързани в динамичния живот, ние не ги забелязваме.

- Съветът Ви към хората с възможности да станат приемни семейства.

- Тези, които имат възможност и имат желание да помагат, да не се страхуват, а да кандидатстват за приемно семейство. Промяната в живота на дете с увреждания или на деца, които са лишени от родителски грижи, е положителна и много емоционална и от двете страни. Човек трябва да го изживее и да го почувства. Аз се надявам, че повече хора, които имат възможности, които имат жилищни условия, ще кандидатстват за приемни семейства. Няма нищо лошо и трудно да полагаш грижи не само за болно, дори и за нормално дете. Да не оставяме децата да затъват и закъсват заради проблеми на родителите си.