С. Янчева от Марикостиново: Преди 6 г. ми отрязаха краката, не ми се живее

София Янчева е родом от село Марикостиново, Петричко, в продължение на 32 години работи в местното ТКЗС и по-късно се пенсионира. Последните 6 години нерадостната й съдба я принуждава да прекара в Благоевград. От 2005 г. баба Софка, както всички в квартала я наричат, е без крака и се движи с инвалидна количка. Преди няколко дни възрастната жена смени приспособената за обитаване гаражна постройка на улица “Охрид” 8 с дома за възрастни хора с физически увреждания “Свети Панталеймон” в разложкото село Долно Драглище.

- Бабо Софке, съседите в Благоевград те уважават и ти помагат, защо реши да постъпиш в дома в Долно Драглище?

- Не мога да се оплача от внимание, напротив, трогната съм от отношението на хората, но има и други фактори, които ме накараха да взема това решение. Не съм доволна от Социалното подпомагане, защото само в началото дойде Емилия Соколова и ми осигуриха личен асистент през първата година. Повече не видях такъв човек, специално обучен да помага на нас, сакатите хора.

- Как се приспособи към условията в града?

- Когато пристигнах в Благоевград, не познавах никого и живях с децата от улицата. Бяха 13 и всеки ден идваха при мен и ме питаха какво искам да ми купят, да ми помогнат ли с нещо. Няма да забравя и помощта на 15 от бабите в махалата. Водеха ме и на театър, лъскаха количката ми. Тогава много плаках, но не пред тях. Четири години милите душички организираха тържество за моя рожден ден. Не спирах обаче да се питам защо никой от Социално не дойде поне един път да попита имам ли нужда от нещо.

- А кой поемаше основните грижи за теб през това време?

- Синът ми Иван, колкото може. Но на никой млад човек не му се занимава с възрастни хора. А аз съм половин човек, вдовица от 30 години и съм без другар. Тук нямам никакви други роднини, те са по Катунци и Марикостиново. Когато дойде демокрацията, мислехме, че държавата ще тръгне към по-добро, но напразно. Пенсионираха ме с 204 лева пенсия. По времето на Иван Костов я намалиха наполовина. Как преживявам с толкова малко пари, само аз си знам. Не ми се живее, не ща живот, но ето - живея. Това не зависи от мен. Струва си заради добрите хора, които не спряха да ме обграждат с внимание и уважение през тези 6 години. Сред тях са директорът на училището /б. р. - II ОУ “Д. Благоев”/, заместник-директорът, учителите, учениците, с които се виждах почти всеки ден. Няма да забравя подкрепата и на отец Павел от квартал “Струмско”, където бях на квартира 6 месеца. Щом ме видеше в черквата, сядаше до мен. Той казваше: Лельо Софче, не рони сълзи. Щом Господ ти е писал да живееш, нищо че си без крака - живей!

- Защо ти ампутираха краката?

- 8 години страдах от диабет. Един ден се върнах от моето лозе в Марикостиново, където работих, влязох в банята и паднах на лакътя. Превързваха ме една седмица в селото. Следващите седем дни ми оказваха медицинска помощ в Петрич, но проблемите продължиха. Тогава личният лекар ме изпрати в Благоевград при доктор Сакелариев. Той ми направи операция на ръката. След 4 дни се оправих, болката изчезна и в петък ме изписаха. В събота обаче се появи едно синьо петно на крака ми. В неделя - и на другия крак. В понеделник сутринта ми взеха кръв - захарта 27. На обяд - пак 27. Веднага ме отведоха в болницата. До вечерта минаха да ме видят 10 доктори. Това беше през август 2005 година, много топло беше. Всеки идва и казва: Бабче, дръпни чаршафа. Аз дърпам, погледне и си тръгва. Никой не ме пита какво е, що е. Вечерта дойде Сакелариев и ми вика така: Утре, лелче, идва професор от София, кажи му каквото те пита. Така и стана и след още един ден синът ме закара във Военна болница в София. После в “Света Анна”, а след това и в “Пирогов”. Навсякъде казаха, че трябва да ми отрежат краката. Друго спасение нямало. Отрязаха ги, но защо не ми сложиха протези? Аз съм човек със сърце, който не може да седи без работа. Искам да помагам, но никой от общинските служби не ме потърси да провери може ли да ме ангажира по някакъв начин. Наскоро се появиха проблеми със зрението ми, но преди това плетях отлично.

- Не настоя ли да ти сложат протези?

- Никой не ме е питал. Преди време, докато се придвижвах с количката, ме настигна един човек и ме попита от колко време съм така. Учуди се, че нямам протези. Заговорихме се и той ми обясни, че е бил в друга държава, забравих за коя точно ставаше въпрос. Там лекарите, които режат крака, лекуват човека 3 месеца, после му слагат протези и му осигуряват асистент, който да го научи да ходи. А тука какво, в повечето случаи никой за нищо не мисли и на никого не помага.