Режисьорът, преподавател в ЮЗУ "Н. Рилски", К. Бонев: Искам да направя филм за Вапцаров

Доц. Костадин Бонев е известен български режисьор. От 10 години преподава филмова и телевизионна режисура в ЮЗУ "Неофит Рилски". Роден е през 1951 г. в Трявна. Завършва икономика, а по-късно - театрознание и специализация по кинорежисура при Георги Дюлгеров във ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов". Прави своя дебют в документалното кино през 1984 г. Режисьор е на игралните филми "Подгряване на вчерашния обед" (2002) и "Военен кореспондент" (2008) и на 20 документални.

Пет от филмите му са носители на наградата на критиката на фестивалите на българското документално и игрално кино "Златен ритон" и "Златна роза". Три пъти е носител на наградата за най-добър режисьор на Годишните награди на Съюза на българските филмови дейци - за документалните филми "Под облак" , "Търпението на камъка" и за телевизионния "Военен кореспондент". Много национални и международни награди получават филмите му: "Писма до Долната земя" - Grand Prix "Кентавър"; "Търпението на камъка" - Prix Europa Willy Brandt prize и специалната награда на журито в Мюнхен; "Военен кореспондент" - специалната награда на "Мосфилм"; "Илия Бешков - Човекът, който се превърна в рисунка" - "Златна ракла"; "Европолис - Градът на Делтата" - "Златен Ритон", Official Best of Fest Award в Сиатъл (САЩ), Grand Prix във Фрайщадт (Австрия) и Волоколомск (Русия), Почетен диплом от Los Angeles Reel Film Festival (САЩ).

- Доц. Бонев, колко студенти обучаватe и успяват ли да си намерят работа по специалността?

- Обикновено нашите студенти от киноспециалностите са търсени, особено монтажистите и операторите веднага си намират работа. Режисьорите също ги търсят, но там вече е малко по-трудно - въпрос на самодисциплина и възможност е сами да пишат сценарии, да влязат в целия филмов процес. Наш студент, който завърши преди една година, вече има субсидия за документален филм в Националния филмов център. Възпитаникът ни Тома Вашаров има над 20 международни награди от различни фестивали с късометражни филми; той е най-известният наш майстор на едноминутни филми - в една минута разказва история. Жанровете късометражно кино са много важни за младите, защото изключително развиват въображението и им позволяват след това да влязат по-лесно в професионалното кино.

- Харесвате ли си студентите, добра подборка ли са?

- Студентите са такива, каквито са. Всяка година са различни, идват с различни интереси. Обикновено гледам да избягвам кандидат-студенти, които смятат, че знаят всичко предварително. Такъв човек не поема да се учи. Предпочитам студент, който има страхотни пропуски в знанията си, но иначе има интерес и може да ги навакса. По-скоро такъв студент бих подкрепил, отколкото кандидат-студент, който идва и ни обяснява колко му е ясно всичко. Почти всички наши студенти са с добър английски или друг западен език, с много добра компютърна подготовка и още в първите години започват да обикалят Европа, посещават други университети, където има специални програми, по които се обучават, и по този начин разширяват кръгозора си. Съвсем друго е, когато един автор влиза в професията и има познати в пет държави - те могат да му помогнат, когато тръгне да реализира проект. Така много по-лесно се правят копродукции.

В момента кандидат-студентите са от поколението на родените 1993-1994 година, когато беше най-ниската раждаемост в България, и това се отразява върху вузовете, които като че ли не могат да си наберат достатъчно студенти. Но нашите специалности са малки: по пет, по осем души - за да можеш да следиш всеки един какво прави, пък и няма пазар за повече.

- Най-напред сте завършили икономика, после театрознание, а накрая - специализация по режисура във ВИТИЗ. Какво е общото във всичко това, как така се променяха интересите Ви?

- Интересите ми винаги са били свързани с театъра и киното. Аз съм от Трявна и в това мъничко градче като младо момче можех да гледам кино много повече, отколкото младите хора сега. Но театър идваше два пъти в годината - един път Габровският и един път Търновският. С тази подготовка аз знаех, че нямам шансове за

ВИТИЗ. Но годините, които изкарах в Икономическия институт, ми помогнаха да се ориентирам в София, срещнах се с много важни за моето развитие хора. Като Пантелей Пантелеев, вече покойник - изключителен театрален режисьор, горящ в работата си човек. След това влязох в класа на Димитър Канушев - един изключителен театрал. И както съм го казвал вече, някак си порядък в моя хаос от желания въведе Георги Дюлгеров, при когото направих специализацията си по режисура. Но икономиката много ми помогна, защото киното изисква страхотна организация и дисциплина - без тях не може да се овладее един екип от 50-60 души, които всеки ден трябва да знаят като по часовник кой какво ще прави. Това е много важно.

- Съизмерими ли са българските творци със световните?

- Българинът и българският интелектуалец винаги е осъден да наваксва. Нашият Добри Чинтулов е създал своите песни по времето, когато американците имат Уолт Уитман и Едгар Алън По, французите - Верлен и Рембо. Следващите поколения е трябвало да наваксат, за да стигне Яворов в драмите си до нивото на Стриндберг и Ибсен 10 години след тях; Гео Милев да стигне до нивото на експресионистите 5 години след тях... Значи вървим от 5 до 10 години след тях, но, слава богу, ние имаме вече автори, които са световни и на които не им е нужно нищо да наваксват. Например един скулптор като Павел Койчев. И ако има нещо, което аз да харесвам в Благоевград, това са неговите прекрасни скулптури в центъра на града, страшно обичам да се разхождам покрай тях.

- Появата им навремето предизвика истерии. Изглежда обаче управата на града е мислела модерно?

- Не е само Павел Койчев. Във всяка област на изкуството имаме вече такива хора. В киното обаче все още не можем да стъпим стабилно на европейската територия. Вярно е, че Георги Дюлгеров има "Сребърна мечка" от фестивала в Берлин, но в сегашната ситуация румънското и турското кино жънат успехи навсякъде. Гърците и сърбите също стоят много стабилно на европейската карта. На нас все още ни предстои, ние сме все още в паралелните програми, дълги години нямаме филм в основния конкурс нито в Берлин, нито във Венеция, нито в Кан. И трябва да си го признаваме, защото ако не си го признаем, няма как да дръпнем напред. Но това не означава, че трябва да разпъваме на кръст българското кино.

Ако има някаква голяма беда, която се случи в последните 20 години, това е невъзможността обикновеният зрител да гледа европейско кино. Когато имаше само Българска телевизия, там се даваха всякакви европейски филми; БНТ и сега ги дава. Но масата хора не познават европейското кино. Когато дойде европейски филм, колкото и да е добър, той не събира повече от 1500 до 2000 души публика. И въпреки че кината получават субсидия да пускат европейски филми, те ги смачкат някъде в ъгъла и после отчитат, че са пуснати. По Програма "Медия" на ЕС всяка година се раздават хиляди евро за разпространение на европейски филми, но аз виждам огромен списък от филми, които са заявени, че се разпространяват в България, а тук не мога да ги видя. Тоест всичко това е проформа и е голяма беда, защото тя променя вкуса.

- Вие сте и сценарист на половината от филмите си.

- Когато става дума за документално кино, обикновено една идея дори да тръгне от друг човек, тя се доразвива от нас двамата. А понякога тя тръгва от мен. Поради факта, че вече 30 години се заминавам с документално кино, аз страшно много пътувам. Обиколил съм цяла България и навсякъде виждам неща, които биха ставали за кино. И когато нещо такова ми направи впечатление, аз го развивам.

- Нещо, което не виждаме в телевизионните новини?

- По принцип това са различни медиатори. Ние разказваме истории, които не е задължително да са се случили вчера. Докато телевизията и вестниците трябва да се занимават с това, което се е случило вчера и днес. Документалното кино трябва да върви по темите, които днес интересуват хората, но понякога осмислянето и дълбочината на документалния филм е много важно, за да може да се гледа и след 10 години примерно. Невена Тошева преди 40 години е направила филм за Ванга, но той и днес се гледа, защото е интересен. В този смисъл един журналистически материал отпреди 50 години може да е интересен в контекста на днешния ден, но той е писан за тогава. Един репортаж по телевизията е за днес, за утре, за една седмица, и там той умира. Докато документалното кино трябва да може да се гледа и след време. Аз имам филм от 1990 г. за самоуките, примитивните художници на Балканите, който и днес предизвиква интерес и се гледа все едно че е правен вчера. И това е разликата.

- Кои теми Ви вълнуват? Винаги ли тръгвате с някаква предварителна нагласа и целенасочено търсене?

- Аз съм на принципа, че едно нещо може да ми е интересно, но ако мога да го кажа или да не го кажа, предпочитам да не го кажа. Значи аз казвам само нещата, които няма как да не ги кажа - толкова са ме засегнали вътрешно, толкова са ми бръкнали в емоционалното равновесие, така да се каже, че аз няма как тези филми да не ги направя, защото ги намирам за важни и защото смятам, че по някакъв начин би повлияло на хората някакво перде да падне пред тях и да се открие нещо ново, което те досега не са виждали. Само тогава, иначе е безсмислено. По тази причина за 30 години работа аз имам не повече от 20 документални и 2 игрални филма. Нямам дори всяка година по един. Докато специално в телевизиите има хора, които за една година правят по десет неща, които наричат "документални филми”.

- Финансова ли е причината да имате само два игрални филма?

- Първо, за игралния филм са нужни десет пъти повече пари, отколкото за документалния. И второ, игралният филм изисква много стабилна драматургия, която аз винаги гледам да я открия в литературата. Имам колеги, които сами си пишат сценариите, но аз предпочитам да заложа на нещо проверено, на добра литература: както беше при Миле Неделковски с "Подгряване на вчерашния обед", както е с Йовков за "Военен кореспондент" и както е сега в новия ми проект "Потъването на Созопол" по романа на Ина Вълчанова. Това от една страна.

От друга страна, в първите години аз усещах, че нямам позицията да спечеля конкурс с игрален филм. Дълго време, може би едно 10 години, ми бяха нужни, за да си направя името, което оттам нататък да ми позволи да направя игрален филм. Не че не съм могъл и по-рано, но аз не съм недоволен, защото смятам, че киното е единна територия и че всъщност игралното и документалното кино имат едни и същи функции.

- Българските филми се субсидират от Националния филмов център. Каква е конкуренцията?

- Доказано е от икономисти, че в държава с по-малко от 70 милиона население един филм не може да си възвърне вложените средства. Поради което където и да погледнете в Европа, киното е субсидирано в различна степен: мощните държави субсидират филмите си до 50%; малките държави - до 80%; дебютите могат да ги субсидират и до 90%. В този смисъл конкуренцията наистина е много голяма, защото капацитетът на българското кино не е голям. Филмовият център може да произведе годишно около 6 до 8 игрални филма и около 10 до 12 документални. Телевизиите не произвеждат документално кино - такова, за каквото аз говоря. И ако в една сесия кандидатстват 50 проекта, от тях се избират 3 или 4, които получават субсидия. Другите остават за следваща сесия. Наистина това е една от най-конкурентните професии.

- Спечелили сте субсидия за документален филм за Вапцаров. С какво Ви привлече темата?

- Съществуват страшно много недомлъвки и криви тълкувания на живота на Вапцаров и още повече на творчеството му. Всичко тръгна от няколко документални аудиозаписа, които моята сценаристка Ивайла Александрова преди близо две години намери в Златния фонд на Българското национално радио - това са записи на баба Елена и на няколко от жените на разстреляните заедно с Вапцаров хора. Аз й предложих да акцентираме върху майката, да видим какво тя е; и постепенно, започвайки да четем архивите, ние влязохме в огромно количество информация, която е събирана за него и до която доста хора са се докосвали, но като че ли много малко са имали търпението да я проучат изцяло. Това четене на архиви трае вече година и половина и продължава.

- Кои са основните моменти, върху които ще акцентирате във филма?

- Филмът цели да разчопли неща, които до този момент са били подминавани. Първото нещо, което на мен ми беше много любопитно, беше процесът, по който е съден Вапцаров. Това са 10 огромни папки, които са били в Дирекцията на полицията, след това в Архива на МВР, а през 50-те години са взети за съхранение в ЦК на партията. И ако сега има липси в архива, аз си ги обяснявам с това претакане през няколко места.

Това е огромен процес, подсъдимите са 60 души; същевременно с него върви процесът на подводничарите и парашутистите; малко по-късно е процесът срещу Владимир Заимов. Всичко това е свързано. Ние открихме връзка между тези хора - които условно казано са тръгнали да събарят властта след намесата на България във Втората световна война - и политиката на Коминтерна. Особено с пускането на подводничарите и парашутистите се оказва, че Вапцаров най-тясно е сътрудничел на Цвятко Радойнов. Така че няма как тези неща да не се свържат в едно цяло.

Освен това, когато човек се запознае с цялата документация и види, че между подсъдимите са Цола Драгойчева, Антон Югов, Трайчо Костов, Иван Масларов, които са далеч над Вапцаров в партийната йерархия и следователно те би трябвало да имат много по-големи отговорности и много по-голяма вина към тогавашната власт на Царство България, си задава въпроса: Как така те останаха живи, а Вапцаров и неговите другари не успяха? Как така се случи, че всички останали ги изловиха, пък Цола Драгойчева и Антон Югов избягаха, а на Трайчо Костов му намериха облекчаващи вината обстоятелства в процеса?

Не съм от защитниците на Народния съд и от хората, които пледират за смъртни присъди срещу народни представители или на избитите със сопа по селата само защото са били стражари, кметове и т.н. Но в процеса на Вапцаров има страшно любопитни несъответствия: за толкова много издадени смъртни присъди Народният съд осъжда съдията на 8 години, а прокурора - на 5!

- Съответства ли революционната дейност на Вапцаров на смъртното наказание?

- Всеки от нас сега си мисли: Ако съм виновен и ме разпитват в полицията, ще отричам. Вапцаров не само че не отрича, а извежда себе си като един от основните ръководители на цялата тази дейност, поради което е осъден. Значи той е осъден заради самопризнанията си главно. Но пак казвам - осъден е по-скоро заради намеренията си, а не заради това, което е направил.

Аз мога директно да ви кажа какво е направил Вапцаров като революционер, защото съм си направил труда да опиша ден по ден живота му от септември 1941 до март 1942 г., когато го арестуват. В тези 6 месеца Вапцаров два пъти е пращан с мисия във Варна да съобщи нещо на варненските комунисти - той им го съобщава, но от това нищо не следва. След това пренася заедно с още няколко души няколко сандъка, в които е имало изходни материали за бомби, но бомби не са направени, съответно не е взривено нищо. Вапцаров пренася и скрива на тавана си два пистолета - тези пистолети и до ден-днешен не се знае редовни ли са били, гърмели ли са, или не са гърмели; най-малкото Вапцаров с тях не е гърмял. Освен това на Вапцаров отнякъде му носят някакви фалшиви лични карти, които той предал някъде. Прави един шифър, с който не е предадено нито едно съобщение.

Ето това е направил Вапцаров до неговия арест. И междувременно, занимавайки се с тези неща, обикаляйки Варна, той оставя жена си болна. Тя е карала много тежка бременност и предишния ден е идвал да я види лекар, който казал, че е зле и че детето трябва да се пази. Вапцаров заминава за Варна и тя губи бебето. Не сме ние хората, които трябва да го съдим, но ако има някаква вина у Вапцаров, ето това ми прави впечатление: че е оставил жена си с тежка бременност и отишъл да оправя работите във Варна, където нищо кой зае какво не е свършил. Така че нещата са много различни от всичко това, което се говори за него.

- А какво имате предвид под "криво тълкуване на творчеството му"?

- В момента има публикации, които казват, че поезията на Вапцаров е поезия на омразата. Няма такова нещо. Той е бил до такава степен модерен и в крак с времето. Споменах за този прословут синдром на наваксване на българската интелигенция. Вапцаров не е имало нужда да наваксва, той е бил супермодерен поет, на нивото на най-добрите европейски поети по онова време. И това е нямало как нашите тук да го разберат, защото не са четяли европейски поети по онова време.

- На какъв етап е подготовката на филма?

- Все още не мога да се добера до базата данни на Фотографския и на Дактилоскопичния отдел на Дирекцията на полицията - няма ги и никой не може да ми обясни къде се съхраняват. Ако намеря архива на затвора, там има всичко: кой в коя килия, с колко души е бил; каква е била разкладката, кой е наказан, кой е извеждан, кой не е извеждан и т.н. До дни трябва да получа един документален филм, в който има спомени на Радой Ралин за ония години, и ще видя какво той е казал за Вапцаров. Но финансирането върви ужасно неритмично, бави ме принудително и не мога да спазвам предварителния си график. Така че не може да стане за годишнината от разстрела, както мислех.