Първенецът на два поредни випуска Кристина Георгиева: Най-трудна беше първата година

Преди дни ЮЗУ абсолвентката по психология Кристина Георгиева регистрира своеобразен рекорд, на церемонията по дипломиране на випуска на Философския факултет тя за втори път получи плакет за отличен успех, след като преди година ректорът проф. Иван Мирчев вече веднъж я бе удостоил с тази чест. Тогава завършила “Философия” пак с отличие и пак била обявена за отличник на випуска.

Кристина Георгиева е от Враца, на 25 годиние. От миналия август вече е с нова фамилия - Янчева, след като заедно със сърцето официално дала и ръката си на приятеля си Людмил Янчев, млад адвокат, също от Враца. Той не пропусна да е до Криси на специалната церемония по дипломирането, както и на купона след това. Тя твърди, че и той има “вина” за отличния й успех и по двете специалности.

- Криси, зубрачка ли си? Как се изкарват толкова шестици, при това по две специалности?

- Не бих казала, че съм зубрачка. Материята, която изучавах, ми беше интересна и това ме е мотивирало да уча. Оценките никога не са ми били цел и не съм учила заради тях. Просто сядах и учех това, което ми беше интересно. Естествено, не всичко винаги беше, но не е имало материал, който да пропускам. Всъщност двата плакета на ректора на ЮЗУ не са първото ми отличие за висок успех, дипломата ми от Езиковата гимназия във Враца, където завърших профил “испански и английски”, също е само с една петица и също бях първенец на випуска.

- Защо реши да следваш в Благоевград, София е по-близо до Враца, а висшите училища повече?

- София не ми харесва като град и се бях зарекла да не кандидатствам в нито един университет там.

- Как избра първата си специалност философия и защо точно нея?

- Желанието ми бе да уча двете специалности и като кандидатствах, доста се колебах коя да поставя на I място, накрая написах психологията. Вероятно съдбата се намеси, на I класиране ме приеха “Философия” и аз реших да се запиша, без да чакам следващото, макар че разликата в приемния бал бе минимална и със сигурност щях да се придвижа напред. Още от втория семестър на следването си веднага записах паралелно да уча и “Психология”.

- Не ти ли беше трудно?

- Първата година ми беше изключително тежко, едва успявах да ходя на лекции по двете дисциплини, трудно ми бе, докато навляза в материята и терминологията на психологията, колегите ми вече бяха минали основополагащия първи семестър и аз трябваше да ги догонвам. Приравнителните изпити за целия I семестър държах през есента след втория и тогава изкарах и единствената си 4-ка. Беше по когнитивна психология при проф. Мадолев. Не се оправдавам, но вината за тази четворка не бе изцяло моя, защото колегите не ми бяха казали какъв е пълният конспект. Преподавателят ми даде въпрос от учебник, за който не знаех, че е част от въпросника.

- Късали ли са те на изпит?

- Не, но е имало изпити, на които съм се явявала направо на датата за поправка. Но то е защото ми се е случвало да имам 12 изпита за 2 седмици заради двете специалности. А това е доста натоварващо. Трудно ми беше да напасвам графиците си за лекции по двете специалности, защото нерядко се засичаха...

- Звучи като разказ на Хърмаяни Грейнджър от “Хари Потър”, която също се “надбягва с времето”, за да научи повече...

- Нещо такова ми се случи, да.

- При толкова здраво учене да разбирам ли, че не си имала време за купони и развлечения? Сигурно си чела всеки ден след лекции?

- Винаги съм намирала време да се забавлявам и да съм с приятелите си. Все пак съм нормален млад човек. Едва ли бих могла да се справя, ако не разпусках по някакъв начин, но определено не си падам по нощни заведения и дискотеки. Обичам да се разхождам сред природата и с приятелките ми често ходехме до Бачиново. Чела съм от време на време през семестъра, но определено най-интензивното учене е било в рамките на сесиите. Веднъж ми се случи да чета цяла нощ и на сутринта да отида директно на изпита. Беше по антична философия, първият философски изпит, и то при декана доц. Апостолов. Изискванията му са доста високи, а моето желание бе да не се изложа.

- Имаш ли любими преподаватели?

- Георги Апостолов е един от тях, Вяра Николова и Бойко Николов от философията и Иванка Асенова от психологията. Защото те са различни и може би най-много са ми дали като хора, много съм научила от тях и най-силно са ме мотивирали да продължа да се развивам.

- По коя от двете специалности би искала да работиш?

- Не знам, може би психологията. Имам огромно желание да продължа обучението си в магистърска програма по клинична психология. Това е може би най-тежкият тип психология. Бих искала това да специализирам един ден.

- Не те ли притеснява, че чисто емоционално може да не издържиш да работиш това цял живот?

- Натоварващо е, но мисля, че това искам, там ще се справя най-добре и ще съм най-полезна. Стажа си карах в дом “Зорница” за деца с увреждания във Враца и там усетих, че работата ми допада. Истина е, че като сме ходели на наблюдения, много от колегите ми се разплакваха при вида на тези деца или излизаха от сградата. Но моята гледна точка е различна, мисля аз какво мога да им дам като помощ, за да постигнат те оптималното ниво на развитието си. Като се разхождаме във Враца и срещнем някое от децата, с които съм работила по време на стажа, те засияват и тичат да ме поздравят, да си поговорим. Това не е ли достатъчно, за да се чувства човек доволен от работата си?!

- Колко често се прибираше у дома?

- Колкото е възможно по-често, при всяка възможност. Семейството много ми липсваше.

- Съпругът ти също е от Враца, откога сте заедно?

- Запознахме се, когато бях във II курс.

- Дали той не е причината за този отличен успех и честите пътувания Благоевград-Враца?

- Причина не, но допълнителен стимул - със сигурност. В семейството ми никога не се е говорело за оценки. Смисълът е в знанието. Винаги съм се възмущавала много от родители, които стимулират финансово децата си за определени оценки, защото не това е начинът да ги накараш да имат определено отношение към книгите и към знанието. В края на краищата човек трупа знания заради себе си, не заради другите.

- Родителите ти с какво се занимават? Имаш ли брат, сестра?

- Едно дете съм, баща ми работи към БТК, извършва сервизна поддръжка, а майка ми е медицинска сестра в детска градина. Не се занимават с наука, ако това намеквате, но явно са намерили начина да ме накарат да повярвам, че има смисъл да уча не заради оценки и да чета книги - нещо, което е, меко казано, нетипично за връстниците ми и изобщо за моето поколение.

Докато следвах в ЮЗУ, най-големият ми проблем бе, че почти не ми оставаше време за книги. Сега се сещам и за един парадокс: нито един семестър не взех стипендия за отличен успех от ЮЗУ, парадоксално бе, че взимаха колеги с четворки и петици. Причината е, че има изискване за доход на семейството и аз винаги го надхвърлях с 20-30 лв. Доволна съм, че поне европейска стипендия получих, за която няма допълнителни условия освен успех.

- Какви са ти намеренията сега - с две отлични дипломи в джоба и съпруг, който е доста обещаващ млад юрист? Ще преосмислиш ли “любовта” си към София?

- Не мисля. Смятаме да останем да живеем във Враца.

- Не мислиш ли, че там ще ви е доста трудно да се развивате професионално. Все пак малкият град предлага и ограничени възможности.

- Харесваме си града и засега желанието и на двама ни е да останем там.

- Досега си разчитала на издръжката на родителите си, дали съпругът ти би поел финансирането на магистратура?

- Надявам се, поне не казва, че има нещо против...

Съпругът Людмил Янчев се намесва в разговора: Казват, че е модерно сега жените да правят кариера заедно и наравно с мъжете и не трябва да ги спираме, на това мнение съм и аз и не бих я спрял.

- А появата на бебе би ли създало проблем?

Кристина: Обмисляме го, но малко ни се иска да отложим този момент във времето. Струва ми се по-нормално да уредя първо тази част от живота си - учене и кариера, за да мога после да се отдам по-пълноценно на детето си, да не се разкъсвам между две важни неща. Появата на бебе струва ми се би забавило във времето професионалното развитие. Но, естествено! Естествено че искаме да имаме дете!

- Как се отнасяш към политиката? Членуваш ли в партия?

- Не.

- Как мислиш, защо твоите връстници стават партийни членове, заради убеждения или заради възможностите, които партийната принадлежност дава за кариера и бърз растеж?

- Може би и двете. Макар да са единици, но познавам млади хора, които вярват в идеи.

Людмил: Аз също не членувам в партия, макар че съм имал предложения. Юрист съм и професията ми изисква да съм безпристрастен, макар да няма изрична забрана в етичния кодекс на адвокатите за партийно членство. Имах късмет да започна работа в родния си град в най-голямата адвокатска кантора в Северозападна България. Работата ми е свързана с контакти с хора, а в малък град като Враца интересите се преплитат и се стремя и по тази причина да не се обвързвам с партии.

- Все пак в парламента има доста юристи...

Людмил: Ако питате мен, дори ужасно много, преподавателите ми в Софийския университет половината бяха от политически кабинети, но всеки сам преценява за себе си. Аз смятам, че за мен е по-удачно да съм встрани от политиката. В момента за съжаление болшинството от младите хора в политиката са там заради бързата кариера. Малцина са онези, които заемат високи постове заради натрупан опит и квалификация. Но това е лично мнение.

- Би ли спрял съпругата си, ако един ден реши да влезе в политиката?

- Не, не бих я спрял. Тя може да се занимава с каквото поиска, защото знам, че има принципи и ценности, на които е вярна. И може би защото това е така, се съмнявам, че ще иска да се занимава с политика, но човек никога не знае какво ще се случи в живота му.

- Как се чувстваш като съпруг на пълна отличничка? Това не потиска ли самочувствието ти?

- Не, в никакъв случай, щастлив съм. Като студент не съм се натискал особено, пределно ясно е, че много по-малко мъже стават отличници в училище и университета. Успях да “хвана” успех над 5 в дипломата си и затова съм горд от себе си. Мислех си, че оценките ще имат значение при назначение на работа, но се убедих впоследствие, че няма такова нещо, а основно е личното впечатление.