Психиатърът-психоаналитик д-р А. Давидкова: Французите са хора без чувство за хумор

Благоевградският психиатър и психоаналитик д-р Ангелина Давидкова си направи незабравима ваканция за 2 м. във Франция, където до момента не беше стъпвала. Как д-р Давидкова усети страната на любовта, къде живя, какво видя, какво най-много я впечатли и къде ще е следващото й “бягство” са въпросите, по които разговаряме с нея.

- Д-р Давидкова, как се озова във Франция и какво прави там толкова много време?

- Хич и не ми се стори много времето, защото Франция е една невероятна страна с фантастично население. Иначе тръгнах за участие в международна конференция за болестта Алцхаймер в Монпелие. Тя бе организирана от Световната пациентска организация и беше много полезна заради опита, който споделиха колегите. Покани ме дъщерята на благоевградчанка, която работи в “Лекари без граници”. Това, което научих на конференцията, е огромният напредък в другите страни по отношение на социализацията на болните с Алцхаймер. И моят пример, който им дадох, беше в тази посока. Разказах им за наш пациент.

Близките му наеха жена да го гледа, тя остана да живее у тях, започна да му приготвя вкусна храна, постилаше бяла покривка, нареждаше отгоре красиво приборите, говореше си с него и за няколко месеца направи чудо - успя в огромна степен да го социализира, да му върне вкуса към живота.

- Конференцията едва ли е продължила 2 месеца?

- Да, свърши бързо, но Франция така ме омая, че реших да си възстановя спомените за френския език от ученическите години и да остана на езиков курс. Доказано е, че единственият начин да спасиш паметта си е ученето. Конкретно изучаването на чужд език пък е едно от малкото средства срещу болестта Алцхаймер. А и освен удоволствието, което човек изпитва от възможността да вникне в културата на съответната страна, изучаването на чуждия език е начин да вникнеш в собствения си език. Самата аз започнах да пиша и да се изразявам по-добре на български, откакто се задълбочих във френския.

- Къде живя през тези 2 месеца?

- В Монпелие останах, защото не харесвам големите градове като Париж, а и се предполага, че в по-малкия град е по-евтино, все пак всички разходи плащах сама. Намерих си квартира в дома на личната асистентка на един от техните депутати-социалисти. Ан-Мари живее сама с детето си, защото е разведена, и беше много приятно. Тя самата обича много да пътува и затова през почивните дни често с нея обикаляхме Прованса. Така успях да видя крепостта Каркасан, Ним, където в парка написах истинско писмо на хартия на Къни /б.а. - писателят Кънчо Кожухаров, съпруг на д-р Давидкова/, което после му прочетох по телефона. Така видях още много неща, включително и психиатричната клиника в Арл, където 6 месеца се е лекувал Ван Гог.

- Как се е отразила кризата на французите?

- Не съм била преди това във Франция и нямам база за сравнение, но хората са толкова спокойни, позитивни и усмихнати, че по нищо не личи да са в криза. В Монпелие всяка събота и неделя на площадите се организират изложби, йоги показват уменията си, танцуват различни групи, пеят хорове, французите си правят пикници, сядат където им хрумне, забавляват се. Въобще водят много активен социален живот. Интересни хора са французите.

Гордеят се страшно много с биопродуктите си, само дето фермите им са обиколени от 4 страни от автомагистрали и не виждам как този продукт може да е “био” при тези изгорели газове от колите. Французите освен това въобще не познават собствената си история, затова ме слушаха с отворени уста, когато им разказвах за катарите и френските крале. Те дори не знаеха какво направи Сесил Саркози за българските медицински сестри в Либия.

Битът им е уреден много добре, всички обработваеми площи се поливат капково, а чистотата по улиците е пословична. От нищо не се лишават и доста от нещата им са по-евтини, отколкото у нас. Ходих в техния голфклуб, защото съм запалена голфърка. Ами там една игра е 54 евро, а бъгито струва 5 евро, докато в България играта е 180 лв., а наемът на бъгито - 25 лв. Във Франция освен това има много силна църква - към всеки от храмовете им са изградени социални кухни или приюти, а французите непрекъснато полагат доброволен труд в полза на бедните, при това без никой да ги кара, по вътрешно убеждение.

Нямат обаче никакво чувство за хумор и са заменили едно от храненията си с лекарства - пият в огромни количества за какво ли не и без да имат каквато и да е нужда от тия хапове. Другата особеност на здравеопазването им е, че за да отидат на специалист, първо джипито ще им направи куп изследвания, после, ако има нещо смущаващо, ще се обади на специалиста и ще запише час на пациента след 2-3 месеца.

- Допадна ли ти френската кухня, в която дори в хляба слагат захар?

- Наблегнах на сирената. Не е трудно да се живее в страна, в която има над 300 вида сирена и повече от 1000 вида вино. Макар че виното им не струва. Конякът и ликьорите - да, но не и виното. А виж, сирената са много хубави. Доста мазни са обаче и това е причината за многото инфаркти, инсулти и високо кръвно на местните.

- Кога във Франция се почувства най-горда с произхода си?

- На Световното първенство по художествена гимнастика. Откри се на 19 септември и аз, естествено, отидох да подкрепя българските момичета. Попаднах в центъра на Монпелие в деня преди откриването, когато гимнастичките ни изнесоха убийствен спектъкал. Французите, които се бяха събрали да ги гледат, бяха толкова впечатлени от тях, че още тогава ги обявиха за свои фаворитки.

- Какво от френската си ваканция никога няма да забравиш?

- Небето над Прованса. Той е бил любимото място на импресионистите, там е творил Пол Сезан и аз разбрах защо - заради небето. Снимах го стотици пъти. Такава прелест, толкова наситени цветове човек трудно може да си представи. Ярко място, в което самата светлина те променя, прониква в теб, осветява най-хубавите кътчета от теб и те прави по-добър, по-откровен и по-възторжен.